За да си здравен министър категорично не трябва да си популист, но ако искаш щръкнал рейтинг е абсолютно задължително. Не знам защо, но като гледам нашия здравен министър все си спомням за Радичковия разказ за суматохата и за великия цитат: „Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има“.  Задължителният репортоар на всеки здравен министър включва електронна здравна карта, национална здравна карта, лекарствена политика и разбира се – мерки за здравнонеосигурените.

„Ако вие се ударите с безкрайно скъпата си кола и това изисква един месец лечение в болница - 50-100 или 2000 лв. лечение върху вас, вие няма как да възстановите правата си с 500 лв. за последните три години. Ще бъдете така добър да възстановите всичко, което дължите от началото на здравноосигурителния модел, както го правят повечето от нас“, обясни докторът.

Ами ако се ударя със супер евтиния си велосипед? И ако сме 2030 г., пак ли ще трябва да платя от “началото на здравноосигурителния модел“ и защо? Удивително е как всеки един истински проблем в здравеопазването може да се профанизира за броени секунди, да се използва за словесна дъвка и за неговото решаване да се предложи фундаментална безсмислица.

Националната агенция по приходите, която събира здравните вноски работи с единната система на ГРАО. Според нея общият брой български граждани по ЕСГРАОН е 8 440 251, от тях здравно осигурени са 6 302 149 души.

Кои са здравнонеосигурените? Това са: български граждани, които трайно пребивават в чужбина; хора, които знаят, че дължат вноски, но нямат пари; хора, които знаят, че дължат вноски, имат пари, но не искат да платят, защото не вярват в системата; и такива, които не познават здравното законодателство и не знаят, че дължат пари.

Например това може да са учениците, приети за студенти и незнаещи, че дължат здравни вноски за периода от завършването на средно образование до приемането им във висше училище. Общият брой на лицата, които не познават здравното законодателство и поради това се оказват длъжниците по данни на НАП е 131 000 души.

Колко са българските граждани, които живеят в чужда държава това е въпрос с повишена трудност. Грубо ако се махне от ЕГРАОН-а броят българите от преброяването по данни на НСИ идват около 1 158 210 души. Но този брой се мени постоянно. Да се надяваме, че Държавната агенция за българи в чужбина все някога ще ни изненада с нещо смислено – с данни, с визия, със стратегия... Хеле, пък сега вече като ще си има такъв мощен граждански контрол...

От хората попадащи в графата социално слаби, за които държавата би следвало да покрива вноските, единствената уязвима група е тази на продължително безработните - лицата останали без работа за повече от 12 месеца трябва сами да си плащат здравните осигуровки след този период. По данни на НСИ лицата останали без работа между 12 и 23 месеца да 95 900, а тези над 24 месеца са 147 900 или общо 243 800.

Около 254 000 са българите, които знаят, че трябва да плащат здравни осигуровки, могат да го направят, но не желаят да платят. Това са хора с творчески професии, работещи в сферата на услугите, хора, получаващи пари на ръка в сферата на сивата икономика като чистачки, частни учители, гувернантки, майстори и други. Ако те имат нужда от системата, преценяват дали да си платят на частно или да платят накуп всички вноски за последните 36 месеца.

Разбира се, наред с тези числа, трябва да вземем предвид и факта, че държавата е най-некоректния платец на здравни осигуровки. По данни от Закона за бюджета на НЗОК държавата осигурява 4 018 958 млн. български граждани с 975 259,8 хил. лв. трансфер от бюджета, а самоосигуряващите се и работодателите за 3 265 594 души внасят 1 819 900 хил. лв.

Това значи, че значителните дефицити в парите за здраве се генерират основно от неизпълнението на ангажимента на държавата.
Наред с това трябва да се има предвид, че българските граждани, които не се осигуряват от държавата, плащат средно по 46.44 лв. месечно или 557.29 лв. годишно за здравни вноски, а държавата осигурява лицата, за които е задължена средно с 20.22 лв. на месец или 242.66 лв. годишно.  От това става ясно, че държавата плаща над 2 пъти по-малко от частните работодатели.

Така държавата ограничава разходите си за здраве и по този начин нарушава солидарността към здравеопазването като предпоставя несправедлива грижа за определени категории граждани, чието лечение тежи.

-----

* Текстът е публикуван в блога на авторката. Заглавието е на редакцията.