С текста „Морето при социализма: за българи и за кучета – забранено“ през юли започнахме серия „летни“ публикации по проекта ни „100 въпроса за тоталитарната държава“. В тях опитваме да ви разкажем какво представляваше курортът по соцвреме. Днешният текст е поглед към т.нар. пионерски лагери – или как почиваха децата преди 1989 г.

Всички пионерчета имаха право и възможност да отидат на пионерски лагер на море или планина. През 80-те години почти нямаше дете, което да не се е възползвало от тази възможност. Ходеше се на летен лагер всяко лято.

За поколенията на родителите на пионерчетата от 80-те обаче лагерите са си били лукс – не всички през 60-те години на миналия век могат да си позволят такса от 15-20 лева, а децата на врагове на народа също имат пречки пред заминаването. За много от порасналите през 50-те и 60-те години заминаването за един-единствен път на пионерски лагер в детството им е и първото виждане на морето.

През 70-те и 80-те ситуацията вече е различна, пионерските лагери са много, а целта на партията е да възпитава подрастващите в дух на колективизъм и любов към БКП. Родителите вече не са следвоенно бедни и могат да платят 15 лева за 15 дни море всяко лято. Остатъкът от сумата е субсидиран от държавата. Така че морето бе достижимо за почти всички. Даже по няколко пъти. Обикновено след лагера можеше да се отиде и на море с мама и татко, а даже и с баба и дядо – най-често на почивните станции към предприятията, в които работят.

От една страна всички можеха да отидат на море, от друга условията и по лагерите, и в немалка част от почивните станции, бяха спартански. Но и какви да са, след като в лагерите 15 хранодни през 80-те струваха 15-20 лева?

Спяхме или във физкултурните салони на училища, превърнати в импровизирани спални за по 20 души, или в специално построени лагери като тези в Кранево, Обзор, Иракли и Равда.

Плажът в Равда.

Там спалните помещения също бяха за 20-ина деца. Креватите бяха стари и железни, а дюшеците – мърляви  и доста изтърбушени. Редовно всички хващаха въшки – или от другарчета, или вероятно и от самите никога непрани дюшеци. Храната беше в изобилие, макар и не особено вкусна.  Имаше и задължителна следобедна закуска – филия с лютеница или филия с халва. Сутрин се ставаше рано с казармени фанфари, след което се правеше физзарядка.

Баните и тоалетните бяха на двора, а не в стаите – тоалетните обикновено си бяха зле измити клекала, а водата за душа се топлеше от слънцето. От днешна гледна точка екологично, но от тогавашна – доста мърляво и студено.

Имаше  и по-луксозни лагери като ММЦ, Международният младежки център. В него идваха и деца от социалистическата чужбина, затова НРБ се стараеше да поддържа малко по-добро ниво като за пред гости.

Международният пионерски лагер „Георги Димитров” в село Кранево е  и сред най-големите пионерски лагери. Обхваща площ от 50 дка, върху които са построени 3 вили и просторна столова. Има малък музей „за нуждите на възпитателната работа“, пионерска стая, спортни площадки, естрада, беседки и др. Всяка година в лагера летуваха пионери от Европа, Азия, Африка и Америка. За една смяна лагерът приемаше 500 деца и ръководители. За забавленията на чужденците се грижи Съюзът на разноцветните връзки, чийто девиз е „Ние живеем далече един от друг, цветът на пионерските връзки е различен, но нас ни обединява голяма и нерушима дружба”.

Но дори и в непостижимото за простосмъртните деца ММЦ, се спазваха железни казармени правила. Навсякъде се ходеше под строй – дори и на обяд или вечеря. Всеки отряд – защото дори и на лагер ни разделяха в отряди, си избираше маршова песен, с която отиваше да яде. Общо взето всички пееха „Тих бял Дунав“, защото не знаехме други. Разнообразие внасяха само хората, надуващи свирката за обяд. Те ползваха казармената мелодия на „Чорба, каша, чорба каша, боб, фасул“, настройвайки ни така и за менюто.

На плаж също се ходеше под строй и само в определени часове. Най-неприятното беше печенето на пясъка – естествено, също под строй и със заповеди: „По корем“, „По гръб“. Във водата ни пускаха само организирано за кратко време.

Условията бяха толкова драматични, а редът – толкова казармен, че първите дни на лагера винаги бяха изпълнени с много сълзи и сърцераздирателни писма до родителите: „Моля ви, елате ме вземете!“ Със завързването на приятелства обаче нещата рязко се подобряваха. А, да – пишехме писма и ги пращахме по пощата, нямаше интернет, смартфони и есемеси.

Не си спомням на лагери да са ни водели до местната поща, за да се обаждаме у дома. Но иначе междуградските разговори ставаха само така. Отиваш в телефонната палата в центъра, даваш поръчка на телефонистката и чакаш. В някакъв момент тя се провикваше: „За София кабина номер 4“ и отиваш в кабина номер 4. По-късно се появиха уличните автомати, от които можеш да набираш друг град и сам.

До морския лагер обикновено се пътуваше с влак, като на всяка гара лагерниците бяха събирани от отговорниците за тях. Първи тръгвахме ние от София късно вечерта и по пътя се качваха и останалите. От този период си спомням хубави приятелства с момичета от Нова и Стара Загора, от Карнобат и от Пловдив. Запознавахме се още в купето. Разбира се, много по-весело беше пътуването обратно по родните места, защото вече всички се познавахме. Е, имаше и сълзи заради раздялата, после си пишехме по някое и друго писмо и така до следващото лято и следващите приятелства.

Пощенска картичка от село Кранево.

С влака се пътуваше до Бургас или Варна и от там с рейсове до лагера.

След като пристигнехме в лагера, ни разпределяха по спалните помещения. Имаше по едно гардеробче за двама души, но пък и ние имахме по два чифта дрехи и едни гуменки. Следваше закуска. Задължително имаше силно подсладен билков чай в метална купичка. Не рядко попара с чай. По-често обаче чиния с парче масло, малко конфитюр, парче салам и парче кашкавал. Мисля, че това бе най-добрата част от менюто, нататък следваха манджи от рецептурника на лелята, която готви, а те не включваха печено пиле и пържени картофи за съжаление. Десертите бяха кремчета – неприятно тресящо се малеби, още по-гадно друсащ се грис или кисел. Но кой ти мисли за ядене на 9 или 10 години, когато е далеч от мама и татко и е заобиколен от връстници. Половината време ти е адски мъчно, другата половина – страшно весело и нямаш време за оплакване.

Можеше да се компенсира с малко сладости, купени с джобните от организираните разходки до местния увеселителен парк. Захарен памук, лимонада, сладолед, кръгче с виенското колело и дори абсолютният хит – блъскащи се колички. В повечето време обаче не излизахме от лагера освен за плаж, а ни организираха игри на територията му. Най-вълнуващата бе една, при която заставахме в две редички едни срещу други, правехме мост и всеки трябваше да пробяга под този мост. Всеки, който си избере „гадже“ и мине заедно с него, вървеше без препятствия. Ако не си хареса някой, всички го удряхме здравата по гърба. Тази игра се играеше най-хубаво през втората седмица, когато вече е ясно в кого си влюбена и в кой е влюбен в теб. Може всеки ден да е различен, както е обикновено на тази възраст.

Другата любима игра, но напълно нелегална, бе нощното обикаляне по чуждите спални, за да се мажат другарчетата с паста за зъби и да им се правят „мамби“. „Мамба“ се наричаше обръщане на спящото дете заедно с дюшека върху пружината. Голяма гадост. Все някога по-големите лагерници успяваха да изнесат някой спящ с дюшека насред плаца и падаше голям смях.

Периодично се организираха вечери на таланта. Всеки трябваше да покаже това, което умее. Пеене, танцуване, пиески. Аз по това време ходех на пантомима и се престраших да изиграя един етюд, но май не много успешно, защото след края му гаджето ми за деня се отрече от мен и ме заряза. 

Имаше и конкурси на плажа – правехме замъци или русалки от пясък и ги украсявахме с мидички.

Най-хубавото на пионерските лагери от 80-те беше краят им. Тогава се организираше прощалната Нептунова вечер. Нептун излизаше от морето (обикновено някой маскиран и подпийнал отговорник) и повеждаше лагерниците на нощна мисия. Светехме си с фенерчета, докато стигнем до място с лагерни огньове. Там имаше песни с китари, още самодейна култура, а веднъж ни бяха поканили дори Нели Рангелова да пее. Най-късно през тази последна нощ всички лагерници решаваха, че все пак много им харесва престоя, но късно – на другия ден тръгвахме с влака наобратно. И така, до следващата година.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.