От години сме свидетели на това как извършването на тежки престъпления, породили естествен обществен гняв, става повод за законодателна вакханалия. Измененията, изразяващи се основно в увеличаване на наказанията, се извършваха светкавично, без криминологични анализи, без данни, единствено като отговор на възникнало всенародно желание за мъст.

За съжаление, настоящата власт продължи порочната тенденция да се опитва да овладява и управлява обществени кризи със средствата на наказателното право. Защо обаче това е сериозен проблем?

Защото е откровено опасно:

- може да наруши баланса при разделението на властите (свръхвъзпирането на една за сметка на друга);

- макар да създава усещане за краткосрочно овладяване на остра обществена реакция, дългосрочно всъщност влошава средата. Представителите на законодателната и изпълнителната власт са напълно наясно с това, тъй като е синтезирано на съвсем достъпен език в получилата широка и единодушна подкрепа Концепция за наказателна политика (2020 г. – 2025г.), приета от МС:

„увеличените размери на наказанията представляват и криминогенен фактор за извършване на по-тежки престъпления“,„постоянните [законодателни] промени засилват неефективността на наказателноправната уредба“,„повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността“.

Игнорирането на основани на науката заключения осигурява относително спокойствие (поне краткосрочно) на политиците, но промяната на норми със санкционен характер не може и не трябва да е автоматичен компенсаторен механизъм за задълбочаващото се недоверие на гражданите към правоохранителните и правораздавателните органи;

- създава непредвидимост и правна несигурност;

- създава усещане, че проблемът не е многоизмерен и комплексен, а е прост и е свързан единствено с налагането и изпълнението на наказания и затова може да бъде решен с еднократно действие, каквото например е промяната на Наказателния кодекс.

Всъщност ефективната наказателна политика на една държава далеч не се изчерпва само с наказателноправни средства. Тя включва превенция, превъзпитание, изследване на криминогенните фактори. Това е от особена важност, защото често са налице обществени спекулации, че човешката природа е преимуществено жестока и затова заслужава реципрочна институционална жестокост, но истинските криминогенни фактори всъщност са бедност, безработица, липса на адекватно образование, отчужденост, свръхнаселеност и др. Т.е. ролята на държавата е да полага и комплексна грижа в редица области, в противен случай се превръща в обикновен палач.

Ако вземем за пример последния случай на тежко престъпление – убийството на момче на пешеходна пътека от шофьор в пияно сътояние – е безспорно необходимо налагане на справедливо наказание в резултат на справедлив процес. Ако не се плъзгаме само повърхността обаче, е добре да имаме предвид и следното: според Световната здравна организация в България се пие много [1]. И по-точно 12,5 литра чист алкохол на глава от населението, което през 2019 г. поставя държавата на 7-мо място в ЕС.

Според констатациите на Концепцията за наказателна политика „ {н}ай-притеснително е увеличението на престъпленията срещу транспорта – до 16 хил. през 2017 г., като почти 10 хил. от случаите са за управление на МПС в пияно състояние”. Те са „повече от една пета от всички наказателни производства в съдебна фаза през същата година (…)“.

За София увеличението на тези престъпления през последните 3 години е осезаемо – новообразуваните досъдебни производства през 2022 г. са 1000, което представлява 31,23 % увеличение спрямо 2021 г. (762) и впечатляващите 90,11 % спрямо 2020 г. (526) [2].

Очевидно е, че само с наказателна репресия не става, а е необходима комплексна държавна стратегия за дълбоковкоренените проблеми. В затворите например алкохол и наркотици са достъпни, но програми, които се грижат за лечението на зависими няма. Националният център по наркомании беше закрит. Никой не се интересува от това какво се случва с хората, постъпили в болници след прекомерна употреба на алкохол или наркотици – дали това е инцидентен случай или хроничен, т.е. дали не следва да се проследи.

Непълнолетните имат лесен достъп до алкохол и наркотици. Така институционалното безсилие на практика създава условия за задълбочаване на проблемите, вместо държавните ресурси да се впрегнат в разрешаването им в зачатък.

Понякога мерките могат да бъдат ефективни и без да са особено сложни. В някои държави например се използват системи за блокиране на запалването на МПС (чрез измерване на дъха), които не позволяват стартиране на двигателя, ако водачите имат висока концентрация на алкохол над определено ниво (обикновено 0.02). Това е ефективна мярка за хора, осъдени за шофиране в нетрезво състояние, алтернатива на отнемане на книжката, а могат да се ползват и като превантивни мярка в МПС, превозващи стоки, публичен транспорт и т.н.

Това е само един пример за това какви мерки могат да се вземат след събиране на надеждни, периодично актуализирани данни, информиращи ефективни държавни политики, които да бъдат следвани неотклонно и непоколебимо. Ако не се предприемат навреме редица мерки в комплексни сфери на институционалния живот (здравеопазване, образование и др, а не само в наказателното право и то единствено с увеличаване на наказания), общественото желание за мъст и кръвожадност може да не се канализира градивно в граждански мониторинг и изискване за ефективна работа на държавните органи, а да се изроди в жестока саморазправа, на каквато станахме свидетели скоро.

---

1. The European Health Report 2021.

2. Отчетен доклад на СРП за 2022 г., стр. 15.

Бел. ред. Препечатваме мнението на Екатерина Баксанова от Институт за пазарна икономика от сайта на организацията. Подзаглавието е на Клуб Z.