Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

21 септември 2023 година

Харкив. Шест часа сутринта. Шест ракети. Нула емоции.

Първият взрив гръмна едновременно с първия слънчев лъч. Забелязах го, защото снощи не затворих балконската врата. Обичам изгреви. От моя седемнайсети етаж те са особено красиви.

Трряс! Панорамните ми прозорци както винаги се разтрепериха.

– Добро ууутрооо! – както винаги промърмори папагалката Кира от своята клетка.

Откакто птицата се научи да изговаря този поздрав, всяка сутрин в нашия дом започва еднакво.

Традиционно, двайсет секунди след взрива, зави тревожната сирена.

Отворих телеграм-каналите.

„Втората лети!“

Трряс. Хектор мързеливо се прозява и изпружва предните лапи в кучешката си постелка.

Преди една година това куче тичаше в банята дори когато по улицата минаваше пожарна кола с виеща сирена.

„Третата е във въздуха!“

Трряс. Аз, без да се мия, тръгвам към кухнята и пускам кафе-машината.

През пролетта на двайсет и втора в такива моменти постоянно мислех: ако загина, а животните оцелеят – кой ще ги спаси?! И държах ключовете от апартамента под изтривалката пред вратата. Смехория.

"Внимание, Харкив, четвърта!"

БУ-ум! Трряс. Сипах храна в аквариума. Рибките скаларии, разбутвайки гупите, се втурнаха към яденето.

През лятото на двайсет и втора след всеки взрив започвах трескаво да прелиствам интернет-съобщения, уточнявайки, къде е гръмнало този път. И пишех на приятелите си от този район: „живи ли сте!?“

„Внимавайте! Петата!“

Трряс. Смених водата на Кира. Тя не пие вчерашна.

През зимата, когато орките се целеха с бомбите в инфраструктурата, първите ми мисли след взрива бяха: „ох, дали телефонът е зареден?“. „Дали има вода в шишетата?“

"Шестата!"

Излизам на балкона с чаша кафе. Запалвам цигара. Опитвам се да се сетя къде забутах червения повод… След един час кучето има тренировка, трябва ми червеният – той е най-къс.

„Хоризонтът е чист. Не се отпускайте до сигнала „отбой на тревогата“.

Пристигаме с колата и Хектор на бензиностанцията.

– Добро утро! За вас както винаги? – с усмивка ни посреща приветливата девойка.

Обикновено поръчвам капучино и сладка с кленов сироп, а после отиваме с добермана в запустелия парк.

– Е, не е чак толкова добро – казвам на касиерката.

– Нима?! – лицето й се обтяга. – Какво се е случило?

От момента на обстрела над града са изтекли петнайсетина минути…

Един мъж на кучешката площадка делнично се интересува дали знам къде е улучило. Казва: „Сестра ми живее край танкоремонтния завод, не отговаря на телефонните ми обаждания“. После поглежда часовника и добавя: „Сигурно спи още“.

По-рано наричах това харкивски фатализъм. Защото нямаш време да избягаш, пък и няма къде да се скриеш.

А днес разбрах – това не е нито фатализъм, нито героизъм, нито умора, нито показност. А е обикновено привикване.

Същото е като да живееш край летището и да не чуваш самолетите. Познавах едно момче, чиято къща стоеше едва ли не върху пистата. Да му гостуваш беше невъзможно – имаш чувство, че главата ти ще се пръсне. А момъкът просто е залепил със скоч стъклените чаши в бюфета и автоматично засилва звука на компютъра, когато над къщата лети самолет. И толкова.

Ние по същия начин свикнахме с войната, с взривовете, със смъртта.

Върнахме се с Хектор у дома след тренировката. Отворих новините. „Трима души са ранени. Пожар. След един от взривовете се образува кратер с размери седем на седем метъра, дълбок три метра“.

Отивам да правя борш.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко