Националният ни отбор изпраща още една година и още едни квалификации като напълно провалени. Задава се и поредно дъно - нито една победа и последно място в групата за Евро 2024.

Това не изненадва никого, но през 2022-ра по това време се прокрадна някакъв оптимизъм. Селекцията ни завърши на второ място в групата си в Лигата на нациите, спечели много тежък мач при враждебна обстановка в Скопие, после би и Кипър в контрола.

Година по-късно пак сме на земята (ако някой въобще е политал), а реалностите в българския футбол показват, че да си оптимист за националния, за някакво развитие и класиране, е чиста проба наивитет. Или непознаване на материята.

Сега отново си повтаряме и потретяме дотегнали баналности: при тая държава, няма как да има футбол; държавата е абдикирала от футбола, от спорта, а и от други области; с този БФС няма как да има футбол, той го съсипва; незабавна промяна, оставки на всички, вън, рестарт… Може да се изрежда още дълго.

Всичко казано по-горе е вярно, но вечното облягане на тези баналности-реалности размива персоналната отговорност, а когато вършиш нещо, носиш такава, не е само до получаването на пари и прехвърлянето на вината на някой друг.

На мушката сега, по много причини, е треньорът Младен Кръстаич. На първо място личи пълен дисонанс във визията и целите между ръководството на БФС, в лицето на Борислав Михайлов и Изпълкома, и техническото ръкводство - техническият директор на съюза Георги Иванов и Кръстаич.

През лятото на 2022 г., когато представяше Кръстаич пред журналисти в “Бояна”, Борислав Михайлов постави цел - класиране на Евро 2024. Малко повече от година по-късно сърбинът заяви, че трябва време - поне 2-3 години с тези млади играчи. И че на Балканите се гледали само резултатите, а те не били най-важните. Хоризонт от 2 години поставя и Гонзо.

Последно? На кого да вярваме, къде е истината поне в целите, щото постигането на първата е ясно, че не кореспондира с действителността?

Но това е към баналностите по-скоро - този БФС е доказано нефункционален и в оперативно отношение, и като стратегия, така че разминаването с визията на който и да било треньор не е изненада. Това вече сме го виждали с предшественици на Кръстаич.

Да се спрем на тази вече прословута теза за подмладяването, за това, че сега се давал шанс на футболисти, които ще придобият опит и ще ни радват в бъдеще.

Подмладяване на национален отбор поначало е нонсенс, още повече при състоянието на българския футбол. Ако имаш готов набор от млади играчи, които са в младежката селекция и играят редовно в клубовете, тогава - да, даваш им път. Налице ли е това в нашия случай? Не. Дори за младежкия тим не е, какво остава за мъжкия. Треньорът Александър Димитров стигна дотам да се моли публично да се дава шанс на избраниците му. И се видя, че както срещу Германия, така и срещу Косово (1:1 снощи) младите български футболисти изпитват огромни трудности срещу звезди за милиони на Бундеслигата и други първенства.

Изводът е, че няма условия за подмладяване.

Ето и няколко примера. Младен Кръстаич започна още през м.г. да залага на футболисти като Никола Илиев (тогава в дублиращия отбор на “Интер”) и Димо Кръстев (в дубъла на “Фиорентина”, или “примавера”, както се казва в Италия). Не е оправдано играчи, които дори не са минали през младежкия ни отбор U21, да бъдат хвърляни в първия, бъдейки далеч от мъжките си клубни тимове.

Трябвало да ги “покажем”, казват Кръстаич и Георги Иванов. На кого? Година по-късно Никола Илиев, който играеше с “интеристите” в Младежката шампионска лига и вкарваше голове там, е преотстъпен на… ЦСКА 1948. И рядко облича екипа дори в нашата Първа лига, минутите му са малко. “Интер” не се трогва, специалистите там си имат свое виждане за бъдещето на Илиев.

Същото се отнася за Кръстев, който поне е част от “Катандзаро” в Серия Б, отново в ролята на преотстъпен.

Жалко е, че безспорно талантливият Никола не е част от отбор с нападатели като Лаутаро Мартинес, Алексис Санчес и Марко Арнаутович. Жалко е, че кариерата му не продължава на Ботуша. Какво ще стане занапред, не знаем, дано успее да се върне там, където футболът е на много различно равнище.

Но да залагаш на някой, който рита в дублиращ състав и още не си е хванал пътя необратимо в професионалния футбол, е несериозно. Най-малкото от “А” отбора на България Илиев сега е “свален” в младежкия, а това не е добре за психиката и развитието му, обикновено пътят върви отдолу нагоре, не обратното.

В тази връзка, сред над 40-те футболисти, използвани от Кръстаич за година и нещо, можеха да се видят наистина изключителни екзотики с избраници от втори  дивизии. На Полша например. В същото време не се викат под знамената състезатели, играещи редовно в нашето първенство, водещи фигури в стабилни отбори като “Черно море”, “Локомотив” (Пловдив), “Арда”…

Всеки треньор ще ви каже, че е по-добре да играеш редовно, било то и в нашето първенство, отколкото само да тренираш и да те пускат като тактическа смяна някъде из Централна и Западна Европа.

Защо Ивайло Чочев дълго време беше пренебрегван, особено когато бе в най-добрата си форма и клубният му тим се представяше далеч по-добре? Защо Мартин Минчев също не беше в сметките, бъдейки доскоро част от “Спарта” (Прага)? Защо сега не бяха извикани Филип Кръстев от Америка и Светослав Ковачев, който играе редовно за руския “Ахмат” във Висшата лига на страната, вкарва и голове? Те са млади, без Чочев, всичките изредени са под 25 г.

Подобни решения хвърлят сянка върху критериите на Младен Кръстаич, а и на Георги Иванов, ако и той участва в селекционния процес.

Че нямаме е ясно - нямаме изградени вратари, нямаме бързи защитници, липсват креативни халфове, класата на нападателите ни е ниска, оттам и няма голове, не се създават голови възможности. Но нека поне се спазва принцип №1 за всеки национален селекционер - да се пращат повиквателни на футболисти, които играят редовно и са в добро състояние. Всичко останало и изкривяване и прах в очите.

Младен Кръстаич не е само “черен”, не е единственият виновник, той е последният във веригата на една сбъркана и порочна система. Думите му, че скоро “няма да ни има”, ако продължаваме така с огромния брой чужденци в българското първенство жегнаха някои хора. Някои от тях живеят в собствени светове, защото така им изнася. Ако български треньор изрече това (а мнозина го мислят, личи и по реакции в социалните мрежи), дали реакцията ще е същата?

Младене, друже, то вече ни няма на футболната карта. Не и като национален отбор и собствени футболисти.

Да се върнем на баналностите. Не, България няма да има скоро приличен национален отбор, не се вижда и как ще има футболисти в топ 5 първенствата на Европа. Не и такива, израснали в нашите школи (абсолютно подвеждащо наричани академии). Не при тези клубни президенти, които използват футбола за личните си цели и за помпане на его. Спасението е като с Албания, например - момчета, родени на Запад, които не са част от по-силни национални отбори. Те са градени по друг начин и ритат редовно в престижни шампионати. Даден им е шанс, а те са си го грабнали.

Не е само БФС виновен, ако искаш да работиш, произвеждаш и налагаш играчи, поне опитваш, централата не ти пречи.

Няма как да започне нещо да ни се получава, когато в мач между съперници за титлата като “Лудогорец” и ЦСКА-София на терена има общо двама българи (максимум), а дори резервите на резервите са чужденци с доста съмнителни качества. В същото време "орлите" разполагат със супербаза и обират най-големите таланти в цяла България, често и с помощта на финансови стимули за децата и техните родители.

Младен Кръстаич явно ще бъде пратен за Белград тези дни, но проблемите ще останат. Тимът на България сега е на нивото на Латвия, Естония, Фарьорските о-ви, Андора… Малко по-добри сме все още от Сан Марино, Лихтенщайн, Малта и Гибралтар, но отстъпваме на Люксембург, Армения, Литва, Молдова, Азербайджан, Беларус…

Каквото и да било цели не е уместно да се поставят в обозримо бъдеще, трябва да се радваме на всяка точка и всеки гол.

Младен Кръстаич си тръгва, но постът селекционер на българския национален отбор от години е ешафод за треньори - същото като с клубните тимове.

Да припомним - за последно България игра на голямо първенство на Евро 2004 в Португалия. Тогава начело беше Пламен Марков. За близо 20 г. минаха 15 специалисти, включително и Марков повторно. Че и Димитър Пенев за кратко.

То не бяха величия на световния и българския футбол (Лотар Матеус, Христо Стоичков, Любослав Пенев, Петър Хубчев, Красимир Балъков), наставници с успехи в клубове, изповядващи определен начин на игра (Станимир Стоилов, Ивайло Петев, Георги Дерменджиев, Ясен Петров), "тесни спецове" (Михаил Мадански), временни решения (Чичо Митко, Гонзо)… И нищо - става все по-лошо, все по-безнадеждно.

В българския футбол е така - всичко тече, но нищо не се променя. Нищо за хубаво.