Много са въпросите, които получаваме на редакционната поща, във връзка с поредицата „100 въпроса за тоталитарната държава“. Една от най-болезнените теми е за терора по време на комунистическия режим над църквата. „Какво е било отношението на режима към религията и как са се отнасяли към свещениците (православни, католически и др.) в България? Били ли са подложени на репресии и гонения, особено през първите години, принуждавани ли са да сътрудничат на ДС? Как са обяснявали своите действия на населението, проповядващо съответната религия?", ни пита Ива Наумова от София.

Първите прояви на терор над свещенството започват буквално в първите часове след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. Къде централизирани - по заръка „свише“, къде идеологически обосновани и подковани – съзнателно донесени на върха на щиковете на Съветската армия... Другаде тези зверства и убийства са самоинициатива на местни маргинали, пребоядисали се за една нощ в активни борци за новозадаващата се (и обещаваща кашкавал и пиене без пари!) „народна власт“.

На 26 декември 1957 г. Политбюро на Българската комунистическа партия приема решение за „засилване и подобряване на атеистичната пропаганда в страната“, в което се твърди, че през последните години „Българската православна църква, възползвайки се от конституционните постановления за свободата на съвестта, взе организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията“. След СССР и в България условията за атеистична кампания също са налице. В средата на 50-те години вече завършва колективизацията на земята, косвен резултат от което е и заличаването на старите енорийски връзки. В същото време Св. синод е доминиран от митрополити, квалифицирани като „реакционни“, които се опитват да противодействат на идеологическите постулати на държавата.

15 тома! Толкова са само творбите на една жена – монахиня Валентина Друмева от Калоферския манастир. Самата тя е забележителна личност. Родена през 1934 г., почина неотдавна - през 2021 г. Постъпила в Калоферския девически манастир през 1960 г. и постепенно издигнала се до игумения, тя написва лично – казва – около 60 книги. Събира и издава множество други. Колосална част от труда на живота ѝ е 15-томникът „Български свещеници пострадали и гонени за вярата в най-ново време“.

За разлика от Русия, където има десетки провъзгласени официално новомъченици – канонизирани като местни светци, у нас такива случаи няма. Или поне Светият синод никога не е задействал подобна процедура и не е правил подобно проучване. Дори нейният 15-томник е издание на българския манастир „Св. Георги Зограф“ – Атон.

Паралелно през вече 34 години „демокрация“ се случват и други трудове, но те са по-скоро самосиндикални или журналистически – като поредицата „Новомъченици: път към Голгота“. Тя е продукция на БНТ, но е и в сътрудничество и с финансовата подкрепа на Св. Синод на БПЦ-БП. Благодарение на обществената телевизия може да бъде гледана напълно безплатно.

Всъщност последният светец, провъзгласен от БПЦ – съвместно с Руската православна църква-Московска патриаршия е св. Серафим Соболев.

Ето обаче две други истории:

Свещеномъченик Борис, митрополит Неврокопски

Бъдещият Неврокопски митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 26 октомври 1888 г., Димитровден, в с. Гявато, Ресенско, Вардарска Македония. Родителите му отрано го водят в околните манастири, пише в пространна статия за живота и подвига на владиката сайтът st-maximus-confessor.org.

През 1904 г. Вангел Разумов завършва с отличен успех българската мъжка педагогическа гимназия “Д-р Петър Берон” в Одрин, впечатлява екзарх Йосиф, който му отпуска стипендия за Българската духовна семинария в Цариград. През 1910 г. младежът приема монашеско пострижение с името Борис, а на следващия ден е ръкоположен за йеродякон. Завършва Богословския факултет в гр. Черновци (Западна Украйна) с научната степен доктор по богословие, ръкоположен е за свещеник, служи като протосингел на Софийската митрополия, председател е на храма “Св. Александър Невски”, а после и ректор на Софийската духовна семинария. През декември 1930 г., е хиротонисан за епископ в храм-паметника “Св. Александър Невски”.

Новоръкоположеният архиерей е един от големите умове на своето време. Човек с изключителна богословска, философска и литературна ерудиция, той владее в съвършенство девет (а според други източници 13) езика – църковнославянски, ру­ски, гръцки, турски, немски, френски, италиански, английски, румънски и унгарски. На 24.III.1935 г. епископ Борис единодушно е избран както от народа, така и от висшата управа на БПЦ за Неврокопски митрополит. Църковният живот в епархията бързо процъфтява, а владиката завършва и издига над 20 нови храма, въвежда ежедневно богослужение и църковно-народно честване на всички български светци, стимулира създаването на прицърковни православни братства.

Строг и взискателен по отношение на църковната дисциплина, Неврокопският владика неведнъж милостиво се застъпва и залага авторитета си пред властта, избавяйки от смъртна присъда и тежки наказания провинили се млади хора, пише в книгата, опсветена на него.

Заради изключителните си качества Неврокопският митрополит е най-вероятният предстоятел на БПЦ след заточването на екзарх Стефан в Бачковския манастир през 1945 г.

Неслучайно ще бъде обявен за “враг номер 1 на народната власт” в Пиринския край. Той е сред малцината висши духовници, дръзнали да се опълчат срещу властта в защита на вярата и Църквата. Научавайки за новото ръководство на Свещеническия съюз, “законно утвърдено от Националния комитет на Отечествения фронт”, митрополит Борис дава указание на своите свещници да не го признават. Забраната му проваля фарсовите избори на нови църковни настоятелства и изпълването им с верни на властта хора. Той отхвърля всеки опит за вмешателство в църковните дела. Не позволява свещениците му да членуват в ОФ и да участват в мероприятията му, както и в бригадирското движение.

Лично организира акция в помощ на семействата на 45 свещенослужители, осъдени като “врагове на народа”. Опитите да бъде отнет епархийският църковен дом в Горна Джумая (днес  Благоевград) за настаняване на областния комитет на БКП срещат твърдия му отпор. Той не се предава дори когато ключовете насилствено са иззети от милицията – пише до генерал Бирюзов, до Георги Димитров и успява да си върне сградата. Организира подписки и протести срещу решението на мястото на архиерейския дом да бъде построена открита къпалня с плаж. И побеждава – управниците не посмяват да сторят това.

Обаче... Печатът подема гнусна клеветническа кампания срещу непокорния архиерей. Той и неговият протосингел са обявени за “изпечени фашисти и реакционери”. Към София хвърчат доноси и обвинения, че бил изрекъл анатема срещу “най-важното лице в НРБ”, че при обиск в дома му е намерена “Моята борба” на Хитлер, че в митрополията са скрити оръжия и се приютяват престъпници, търсени от властта. Многобройните обиски винаги са безрезултатни, макар яростно да са къртени дъски от подове и тавани. Местните партийни активисти обаче все по-настървено питат защо още се търпи “извергът”, наричал комунистите “опасни разрушителни елементи” още през 20-те и 30-те години, а идеите им – “пакостни и крайно вредни за държавата и българската националност”…

Владиката изобличава и анатемосва развихрената от БКП денационализаторска кампания в Пиринския край и нарича нейните функционери национални предатели. Обръщението “Българи и българки”, което често ползва при словата си в храма, е оценено като страшно престъпление. Все по-люто се разнасят закани, че ще му видят сметката, след като се осмелява да говори в Неврокоп (днес Гоце Делчев) за българи. Народната любов и почит обаче са тъй големи, че властниците не смеят открито да посегнат върху него. Все по-ясно им става, че единственият начин да се справят с непоклатимия епископ е физическото му унищожаване.

Петте смъртоносни куршума в упор посрещат митрополита в двора на църквата “Св. Димитър” в с. Коларово, Петричко, където току-що е отслужил литургия. Това става на Димитровден, 8 ноември 1948 г. – точно на неговия 60-годишен юбилей.

“Идвам да се сбогувам – влетял запъхтян и радостен в дома на свои близки предишния ден. – Тази нощ насън един огън слезе от небето и ме взе и ме качи нагоре…”

А когато в края на октомври брат му Йордан го молел да не ходи в южните краища на епархията, дето му се били заканили да го убият, мълчаливият досега по тоя въпрос владика възразил:

“Ти да не искаш да ми попречиш да стана мъченик? Ами ако аз сам желая това?!”

Последната проповед на митрополит Борис в Кола­рово е на тема “Да помним и винаги да се готвим за смъртта”.

Физическият извършител на убийството е бившият свещеник от с. Хърсово Илия Стаменов, низвергнат от сан заради кощунство спрямо светото Причастие, криминални престъпления и пиянство. Повикан от него, владиката проявява изключителното смирение да стане от трапезата на официалните лица, за да го изслуша – и след като му отказва възвръщането в сан, проехтява изстрел. “Недей! Вършиш голям грях!” е един­ственото, което успява да каже митрополит Борис.

Никой обаче не се съмнява, че Стаменов, неприкрит доносник на новата власт, е само маша на комунистите. Властниците бързат да тиражират версията за “убиеца алкохолик и криминален тип”.

Делото на Стаменов се гледа при закрити врати и документацията по него веднага бива иззета от Държавна сигурност. Убиецът е осъден на седем години затвор, но излежава само три при лек режим, отглеждайки лозя в околностите на Горна Джумая – почти символично наказание на фона на издаваните по онова време десетки смъртни присъди за дреболии.

Преданието казва, че въпреки леката присъда, злодеят полудява и скита с викове: “Аз го убих!” В скромния дом на Неврокопския владика не намират дори риза, в която да го погребат.

А върху скромния му надгробен паметник в благоевградската църква “Въведение Богородично” е изсечен библейският стих “Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

Отец Георги от Жегларци

Имах щастието лично да се срещна няколко пъти с отец Георги Пейчев от с. Жегларци. Освен проповедник, този човек беше истински изповедник – преследван, тормозен и умишлено маргинализиран през целия си живот. Вината му: че решава да стане свещеник по онова време и не само – помага да тръгнат по този път и тримата му синове, плюс още няколко племенника. До степен – че праща в семинарията – по това време в Черепиш, над 15 момчета от региона.

Идват партийни функионери от София, водят за съдействие дори владиката от Силистра – явно човек „консенсусен“, който да го натиска да се откаже от мисията си – да проповядва и да праща свещеници… Заплашват го, че с брадата му ще изметата пода.

Освен че е заплашван, респектиран по всякакви начини (към края на живота си този човечец беше не по-висок от 160 см) отец Георги винаги е пращан да работи на най-тежките места - например в кариера за пясък. Веднъж върху него се срива кариерата, спасява се по чудо. За семейството му – младата попадия с 5 деца, няма дърва. За да отиде и да започне учебната година в далечния Черепиш, отец Георги трябва първо да намери, да нареже и нацепи истинска планина от дърва в Добруджа, и чак тогава да продължи с ученето.

Отец Георги обаче надживя експеримента с „вся власть советам“. Беше във възторг от новото време и от факта, че всеки може свободно да посещава Литургия. Съвсем отделна тема е колцина го правят и колцина от тях са с правилните мотиви и подбуди.

Любовта и почитта към отец Георги са толкова големи, че за него има книги, безброй видеа с негови беседи и дори фейсбук страница.

Със сигурност тормоз има и над католическата диаспора у нас, и над протестантските пастори - каквито вече има в България по онова време.

Но това са само два примера за православни йереи, които не се поддават на никакви идеи за съглашателство с болшевиките. Нито за някакъв по-"консенсусен" подход или онази глупост за преклонената главица и сабята... 

Какво е „Сергианство“

Всъщност, по позната традиция нашите последователи на съветския болшевизъм не са способни на творчество – просто копират от Москва. Там терорът над християнството в сталинския и пост-сталинисткия период е сходен с този при императорите Максимиан и Диоклециан през първите векове.

Но не за всички…

От 21 ноември (4 декември стар стил) 1917 г. каноничен патриарх на Русия е Тихон. Провъзгласен днес за светец. На 19 януари 1918 г. – само месеци след победата на октомврийския преврат, той издава своето прочуто „Въззвание“. В него анатемосва новата съветска власт:

„Опомнете се, безумци, прекратете вашите кървави саморазправи. Това, което извършвате, е не просто дело жестоко, то е дело сатанинско, за което подлежите на огнената геена в бъдещия задгробен живот и на страшно проклятие на потомството ви в сегашния земен живот.“

Такива работи им пише.

Патриарх Тихон Московски


Но нет человек – нет проблем… На 9 декември 1924 г. при „случайно“ бандитско нападение в дома на патриарха в Донския манастир е убит Яков Полозов – негов много близък съратник и манастирски съкилийник.

След безспирни битки, арести, углавни дела, преследвания и тормоз на "Лубянка" буквално до края на живота му, на 28 февруари 1925 г. Тихон се обръща към НКВД с последна молба – за ходатайство да впишат нов Свети синод, който включва освен него, Нижгородския митрополит Сергий и още петима владици. Болшевиките не разрешават.

На 25 март същата година, навръх големия празник Благовещение, патриархът умира само на 61, а съмненията, че може би е отровен така и не намират официално потвърждение (първоначално Руската православна църква зад граница, а веднага след промените – през декември 1989 г. и РПЦ-МП канонизират праведния патриарх Тихон).

Тогава обаче – при яростната съпротива срещу болшевишкия режим от страна на повечето други архиерей, изгрява звездата на споменатия владика Сергий. Той остава единственият член на стария Св. Синод, оставен от комунистите, дълги години е изпълняващ дъжността патриарх, а накрая става и патриарх през 1943 г.

„Декларацията на митрополит Сергий“ е публикувана на 16 юли 1927 г. В нея специално се отбелязва ожесточената вредителска и диверсионна работа на „нашите задгранични врагове“ (да ви звучи познато в светлината на съвременния наратив – б.а.), както и че е особено важно „сега да покажем, че ние, църковните деятели, не сме с враговете на нашата Съветска държава и с безумните оръдия на техните интриги, а с нашия народ и Правителство“.

Както може би се сещате, за разлика от мнозина православни деятели, митрополит Сергий доживява дълго и достолепно до 77-годишна възраст през 1944 г.

Според мнозина уважавани църковни умове – включително Серафим Роуз, истинската канонична руска църква към днешна дата би трябвало да остава Руската православна църква зад граница (РПЦЗ). А тази, останала в Москва под надзора на болшевиките (немалко от нейните активности виждаме до ден днешен) мнозина смятат за разколническа – Сергианска и дефакто отпаднала от „едната света вселенска и апостолска църква“.

Всичко това само идва да покаже подхода на властите в Народна Република България: ще тероризираме тези, които не можем да купим. Може би това пряко релевира и към сравнително големия брой митрополити от предишното поколение в Св. Синод, които се оказаха с картончета за един или друг вид принадлежност към Държавна сигурност. Въпросите за това: доброволно ли е било сътрудничеството им или неизбежен компромис, само и само да се запази Църквата, въпросите защо покойният патриарх Максим нямаше картонче, защо само един митрополит се покая официално (покойният врачански – Калиник), сигурно ще останат завинаги без отговор.

Сигурен и неоспорим факт обаче е следното: през 1954 г. съветският лидер Никита Хрушчов оповестява началото на нова атеистична кампания, символ на която става изказаното в типично негов стил обещание, че „скоро ще покажем последния поп по телевизията“. В СССР официално се надяват това да стане някъде към 1970-те.

Кое отшумя в канала на историята – църквата или комунистическата диктатура, всеки може сам да прецени.

Макар, че е редно да не забравяме и думите на Димитър Талев:

"И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ..."

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.