Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Плъховете бягат от потъващия кораб, обаче дали се връщат на него, ако по случайност не е потънал? Путинската война с Украйна се закучи. Витае гадното усещане, че сме в задънена улица. Руските опозиционни интернет канали все по-често и по-често, макар и, естествено, доста неохотно, признават частичните успехи на путинската армия или по-точно, косят се заради провалилото се контранастъпление на украинските въоръжени сили и вероятните остри разногласия в украинското ръководство.

В тези средства за масова информация почват да се зачекват теми (каквито в началото на войната нямаше) за корупцията в Украйна, за гибелта на най-добрите й защитници и за сложностите при украинската мобилизация. Паралелно тече разговор за онези руски дейци на културата, които в началото на путинското нахлуване в Украйна изнервено се изказаха срещу него и напуснаха страната, а сега се покайват и търсят пътища да се върнат.

Скорошният случай с младия руски певец Шарло (Едуард Шарлот), който в знак на протест срещу нахлуването в Украйна напусна Русия и демонстративно изгори руския си паспорт, а сега се върна и беше задържан на летище „Пулково“ в Петербург – полицията му сложи белезници и го вкара в ареста – е пример за смяната на посоката, която се долавя в атмосферата на руската култура. Можем да пренебрегнем този пример, разбира се, и да се позовем на политическата незрялост на певеца, но подобни стъпки към примирение стават все по-показателни.

Смяната на ориентацията, този роден в емигрантските среди преди повече от век израз по време на прехода на болшевиките към повече или по-малко „човечния“ НЕП, породен от носталгията по Русия и вярата в разума на Русия, като че ли може да се прихване и сега. Вярно, за разлика от онова време, днес руската власт не кани преориентиралите се на трапезата, а говори с тях твърдо и им предлага да изкупят вината си с редица актове на покаяние. В кръговете на властта има две мнения за „изселниците“.

Председателят на Думата Володин например заявява, че никой не ги иска и не ги чака в страната, обаче прессекретарят на президента Песков е настроен по-миролюбиво към законопослушните възвръщенци и се отказва от прилагането на държавни наказания спрямо тях. Между впрочем, макар че нещастният певец се разкая, че си е изгорил паспорта и за резките си изказвания по отношение на войната, все пак го арестуваха и не е ясно какво го чака. Наказанията за това противниците на войната да се обявят за чуждестранни агенти, което без съмнение съсипва живота, до обвиненията в държавна измяна, за което могат да те вкарат в затвора за много години, са безмилостен произвол.

Путинското нахлуване в Украйна съсипа живота на милиони хора, както украинци, така и руснаци, около милион и двеста хиляди руснаци заминаха зад граница. Стотици хиляди войници загинаха или са ранени от двете страни на фронта. Бягството в чужбина стана сериозно изпитание за руснаците, никой не ги приемаше с отворени обятия като единомишленици. Някои успяха да се уредят в Европа, други не. Но както винаги публичните фигури са най-доброто свидетелство за това накъде върви историята на конфликта.

Още от началото на конфликта руските творчески среди в по-голямата си част бяха настроени пацифистки и тормозеха Кремъл с нарастващата си вълна протести против войната. Едни се изнесоха в чужбина, други (поради невъзможност да заминат по различни причини) останаха. Но войната тече вече почти две години и стоическата позиция не винаги съвпада с продължителността на случващото се. Сталинският лозунг „който не е с нас е против нас“ заработи още от самото начало на военната кампания. Бойкотът срещу „отцепниците“, които бяха против нахлуването, беше на практика безпощаден. На певците „протестанти“ им беше забранено да пеят и в столиците, и в провинцията.

Ръководителите на театрите се сваляха и продължават да ги свалят и до днес, като например създателя на прекрасния воронежки театър Михаил Бичков. Този театър стана гордостта на града и аз - бях във Воронеж малко преди войната - мога да го потвърдя. Воронежката администрация обаче, очевидно по тънка подсказка от московския център, обясни уволнението на Бичков буквално с това, че неговият свят съществувал без СВО – средствата за масово осведомяване. Сиреч има само бяло и черно, трябва да вкараш войната в душата си, неутралността или мълчанието по отношение на войната със „сатанинската цивилизация“, както днес наричат Европа руските пропагандисти, ти пречат да оцелееш достойно.

Известността също не помага да си запазиш работата, тя по-скоро предлага на доносниците откъм страната на властта благодатна тема за гавра. Наскоро и ние, живеещите в Берлин трима писатели, Сорокин, Улицкая и моя милост, бяхме скандално обвинени, че финансираме (уж срещу продажба на подписите си на наскоро излезлия на руски алманах на свободното руско слово „Выход“) украинските специални служби и руския антипутински легион. Беше си чиста клевета, разбира се, но войната обича клеветите и цени провокациите.

Едно е обаче да си в Берлин, друго – да си творец в Москва. Когато виждаш, че лоялен колега пее из цялата страна, а на тебе ти е забранено, може за известно време да останеш в сянка, обаче и героизмът си има определен тайминг. Популярната в Русия певица Арбенина се изказа срещу войната – и няма за нея вече концерти. В крайна сметка тя пя в Новосибирск и покани заедно с нея да пее съпругата на военнослужещ, сражаващ се в Украйна. От сцената Арбенина каза, че й се къса сърцето за войниците и от двете армии.

Опозиционерите, изпълнени с презрение и омраза, обвиниха певицата във всички възможни грехове. Властите обаче все така също не изпитват към нея особено топли чувства. В друг пример с популярен певец – Роман Билик, по-известен като Рома Звяра, който също в началото на войната призова към мир  – обаче виждаме как човек поема по пътя на покаянието. За да станеш лоялен на властите, най-добре е да идеш в Донбас и да пееш там (както направи Звяра), още по-добре ако пееш пред войниците. Може обаче да станеш и дарител на медицинската организация „Доктор Лиза“, наречена на името на загиналата при самолетна катастрофа благотворителка.

За да започнеш процеса на активното си разкаяние, е най-добре да си гарантираш подкрепата на администрацията на президента, по-точно на някой си Новиков, който отговаря за превъзпитанието на творческите кадри и се води главен цензор на Кремъл – човекът, който разрешава или забранява концертите. Можеш също така да разчиташ на любимите на Кремъл творчески деятели като режисьора Фьодор Бондарчук, който знае коя врата към властовите структури трябва да се отвори.  Понеже ако не искаш да се разкаеш и си стоиш отстрани, може да стоиш така доста години и през това време връстниците ти ще те изпреварят или ще ти вземат част от проектите, както го направи Егор Кончаловски, този лоялен на Кремъл режисьор, като почна да снима филма на един свой „забранен“ колега.

Навремето се роди понятието стокхолмски синдром, който разкрива подсъзнателната връзка между терористите и техните жертви, а днес вече можем да говорим за московския синдром на отстъпника, който от лагера на опозицията прескача в стана на прокремълците, за да не изгуби кариерата си и да не влоши живота си. От другата страна на историята на тази чудовищна война са опозиционерите с наистина чиста съвест. Сред тях трябва да споменем руската писателка Екатерина Марголис, която от Венеция пише за непоносимостта на компромисите с руската власт и която по-умереното крило на опозицията вече кръсти „венецианската съвест“ - заради позицията й на един чудесен човек, който осъжда нечистоплътността на компромиса. Има и радикални съюзници на Украйна като Надя Толоконникова от Pussy Riot, които открито, пред целия свят заявяват за желанието си Украйна да победи и за финансовата си подкрепа за украинската армия.

Творческите биографии на представителите на руската култура, разбира се, в много отношения зависят от продължаването на войната. Ако Западът и най-вече Америка намалят помощите за Украйна, московският синдром на отстъпника ще стане още по-очевиден. Тук, разбира се, можем да си спомним различното поведение например на директорите на московските музеи, които след като заявиха, че са против войната, изгубиха местата си. И как в същото това време директорът на прочутия петербургски Ермитаж Пиотровски си запази мястото, като написа и направи две-три лоялни към властта изявления, след което го оставиха на мира и той вече сам получи възможността да се отказва да повтаря пропутинските си тези.

Кой е прав в случая? От гледна точка на руската история да запазиш музея, като пожертваш чистото си име, е трудно, но разбираемо. По време на съветската власт към хора на проклинащите Пастернак, Шостакович, Солженицин или Сахаров се присъединиха и наистина талантливи писатели като Валентин Катаев. Времето се разпорежда различно с авторите на морално съмнителни постъпки и произведения. Да не би, в крайна сметка, днес някой да отказва да чете Горки, който, след като се връща от емиграция в СССР, хвали чекистите и с одобрението на властите посещава Соловецките острови в Бяло море, едва ли не най-страшния политически затвор? А и друг голям писател, съвременникът на Горки Алексей Толстой, на когото му е писнало от емиграцията в Германия, се прибира в родината си, като запазва обаче поне на вратата на московското си жилище загадъчните букви ГР – може да се разчитат и като „граф“, и като „гражданин“.

От друга страна, руската история  е наистина строга по отношение на писателите, които са се продавали на властта. И днес, когато това прави доста известният писател Захар Прилепин, бихме могли да си спомним всеобщото презрение към писателя доносник и съвременник на Пушкин Фадей Булгарин, който завинаги е запратен в ада на амбициозните доносници.

Както виждаме, има различни полюси на руската мисъл, от безапелационното заклеймяване на войната до синдрома на отстъпника, та до крайно садистичното удоволствие на доносничеството. Във всички случаи, както и да приключи войната, руската култура ще се занимава с тези морални проблеми, които е износила и родила сама, и пак наяве ще излязат някои тъжни истини. Да обвиняваме и осъждаме един творец, че при тоталитаризма по време на война, когато полицията те арестува за това, че си си изгорил паспорта като онзи наивен певец-възвръщенец – е, той не е издържал, замълчал си е или се е съгласил - не винаги е правилно.

Друг е въпросът, че на страната на властта преминават и ще преминават, та дори кремълският режим да не се смекчи, и огромен брой така наричани обикновени хора, хора, заминали в чужбина и живеещи там не особено комфортно. Западът би трябвало да е по-грижлив към тях. Но след като няма сили и средства за помощ за Украйна, която се сражава за целия Запад, то как да искаме от него да се грижи и за руските бегълци?

Лансираната от Киев теза, че едно временно примирие на Русия с Украйна ще е лошо за Украйна, понеже ще даде на Русия възможност да се подготви по-добре за продължаването на войната, едва ли е състоятелна. Западът е готов да даде възможност на Киев да избере крайната цел на войната. Но ако Киев брани не само Украйна, но и цялата западна цивилизация, не е ли по-добре военните действия да се спрат и да се даде възможност на Запада да намери гаранции за сигурността на Украйна? Във всички случаи на Запада ще му е по-евтино да изгради здрава система за украинската сигурност, отколкото непрекъснато да помага на Украйна да воюва.

А и какво би станало, ако Тръмп отново стане президент на САЩ и реши да не финансира воюващата Украйна? Примирието може би не е най-приятният вариант, но логиката на нещата подтиква към него. При което Крим ще остане руски за неопределен период, а също и Донбас и завоюваните през тази война от руската армия големи територии. За утеха обаче би могло да послужи това, че при едно примирие Украйна ще запази и заздрави статуса си на европейска страна, а съдбата на Русия ще е да остане за неопределено време начело с Путин.

Означава ли това, че Путин е пресметнал всичко правилно, че е чувствал, че времето е на негова страна, и че московският синдром на отстъпника ще стане историческо явление?

Не. Всичко ще си е както винаги, индивидуално. В бъдеще либералната общественост ще прости на едни, а други ще накаже с презрение. Не виждам други решения.