Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Най-голямата награда на днешна Русия е Герой на Русия. В случая с Алексей Навални обаче аз бих го наградил със звездата на Герой на прекрасната Русия на бъдещето. Защо ли? Смъртта на Навални незабавно го превърна в могъща историческа фигура, в чиято чест след време ще бъдат наричани улици, булеварди, университети, може би и градове. Едва ли в безкрайните простори на Русия може да се намери друга такава вряща отвътре отдадена  личност, която да се противопостави на цялата система на държавната власт на практика сам-самин, доколкото съратниците на Навални винаги са били по-скоро негови помощници, отколкото съратници. Има, разбира се, сравнително скорошни аналози като академик Андрей Сахаров или Борис Немцов – сравними с Навални по величина, - но Навални е невероятно кинематографичен поради неочакваните си и ярки екзистенциални постъпки.

Красив млад мъж, мъж на предана на мъжа си и на делото на мъжа си красива жена, баща на красиви деца, той омайва със съмненията си и с оригиналните си решения, със суровостта си и с чувството си за хумор, избликващо в заразителен смях. Не се плаши от скандалите и от насочените срещу него провокации – не го е страх от нищо, понеже знае, че руската власт е лъжа и корупция, а него не го е страх от това, което не уважава. Но се съобразява с народните щения, пристрастия и комплекси. Гмурва се в най-различни политически дълбини: на младини е „ябълка“ - член на либералната партия на Явлински, пробва се в риториката на националистическите Руски маршове, после се отдръпва от национализма, обаче е достатъчно „дипломатичен“ по въпроса за връщането на Крим на Украйна след анексирането му (за да не изгуби подкрепата на безбройните руснаци, които бурно одобряват присъединяването на полуострова). Малко се издънва, като казва, че Крим не е сандвич със салам, та да си го дърпаме от ръцете. Тези му думи, както и предложението му да се проведе независим референдум в Крим (който според международното право си е част от Украйна), възмутиха Европа и нещата свършиха с това, че Навални се размина с Нобеловата награда за мир почти на косъм. Заради тези негови (и някои други) политически особености не го обичаше Явлински, а моята колежка писателката Людмила Улицка казва, че би предпочела пред него Вацлав Хавел (какъвто в Русия няма). Но по отношение на властта той беше невероятно смел. Антикорупционните му разобличаващи филми за приказния и идиотски безвкусен путински дворец в Геленджик (по проект на италиански архитект) или за несметните богатства на Дмитрий Медведев бяха гледани от милиони и милиони руски граждани – след което беше ясно, че е обречен.

Той обаче достатъчно дълго остана виден и успешен политик. Съчетаваше в личността си прагматик и мечтател. Разбираше, че онеправданият руснак живее с надеждата за по-добро бъдеще. И Навални издигна прочутия си утопичен лозунг за прекрасната Русия на бъдещето. Същевременно умело създаде цяла общоруска мрежа – Фонда за борба с корупцията (ФБК). На московските избори през 2013 година получи повече от 27% от гласовете на московчани – нечуван успех за радикален опозиционер. Отношенията им с Путин се базираха на взаимна омраза, но при всеки от двамата тази омраза беше различна. Путин мразеше Навални, понеже той пред целия народ го оплюваше заради деспотичните му действия. Навални мразеше Путин целенасочено – заради конкретните му провинения: лъжи, голи обещания, страстта му към власт.

Познавах се с Алексей лично покрай либералното радио „Ехото на Москва“, където той водеше собствена програма, а пък аз бях чест гост в радиото. Обяснявах му, че политическата му програма няма философска основа. Понеже самата илюзия за прекрасната Русия на бъдещето се гради най-вече на предположението, че страната е окупирана от путинския режим и че повечето руснаци мечтаят той да бъде свален. От гледна точка на революционер, той беше прав в този дискурс: за да се спаси, народът трябва да се отърве от пороците си и да се възвиси. Навални имаше много поклонници, обаче те явно не стигаха за революция. Безкрайното търпение на народа, конформизмът му, махването с ръка на всичко, повсеместното покваряване и рухване на личността в криминалните среди, при алкохолиците и клошарите, на милионите просъветски бюджетни храненици и пенсионери според Навални бяха преодолимо зло, а пък нали тъкмо на базата на тези настроения Путин година след година се превръщаше в народен президент.

Навални обаче не се уплаши от Путин, дори когато властта започна да му намеква за затвор, отначало заради някакви негови бизнес машинации (на млади години той е предприемач, не бих казал, че успешен, но пък обвиненията срещу него бяха изфабрикувани). През 2014 година започнаха да го привикват в съда. Процесите обаче не уплашиха Навални и в крайна сметка го тровнаха с новичок – още една руска дума, която навлезе в световния речник като синоним на отрова. Навални първо го спасиха руски лекари в Сибир, след това на крака го вдигнаха германските лекари в берлинската болница „Шарите“. Властта, разбира се, отричаше отравянето, обаче Навални се изхитри да се престори на помощник на един от най-близките съратници на Путин и се обади на един от участниците в отравянето. И онзи се издъни и си призна. Въпреки това властта и до днес отрича отравянето.

По-нататъшното поведение на Навални предизвиква много спорове. Имам предвид връщането му в Москва след лечението му. На 17 януари 2021 година на летището веднага го арестуваха, още преди да мине през паспортния контрол. След този момент чак до самата си смърт той не прекара нито един ден на свобода. Условията, при които го държаха в затвора, непрекъснато се влошаваха, присъдите му за престъпления срещу държавата (например това, че създава екстремистка организация) се увеличаваха и стигнаха до 19 години.

В крайна сметка го пратиха оттатък Полярния кръг, в прочутата колония с особено строг режим „Полярен вълк“, където и заради най-малкото „провинение“ - например незакопчано копче – многократно го вкарват в ледения карцер. Да се оцелее при такива условия е немислимо. Можем само да предполагаме кой конкретно е ръководел тези мъчения и се е наслаждавал на мъките на Алексей. Впрочем дисидентите и световните лидери като един обвиняват за смъртта на Навални Путин.

Дали Навални е предполагал, че се връща от Берлин в родината си в обятията на смъртта? Него очевидно вече не го е било страх от смъртта, той е разбирал, че единствено като се освободи от страха от смъртта ще може да се бори срещу Путин дори от затвора, да пречи на предизборната кампания на президента (който се е кандидатирал за нов шестгодишен мандат на изборите през март) и да разобличава путинската агресия в Украйна. Според законите на путинската власт на пресметливите й опоненти, които си остават в чужбина, им се дава правото на живот. Защо ли? Ами защото руската политическа емиграция остава без криле – няма пряк контакт с народа, с Русия, със съратниците си. От гледната точка на политик Навални просто не можеше да не се върне.

Но той очевидно подцени Путин. Дори след като го изцериха от новичока, илюзиите му, че няма да посмеят да опитат да го убият втори път, че с възкръсването си от мъртвите си е извоювал някаква безопасност, си останаха. Вярно, пълномащабната война с Украйна тогава още не беше започнала, войната, която показа на какви бойни подвизи е способен руският цар. Но и Путин подцени Навални. Защото той не се предаде дори в ужасяващия затвор. Продължи борбата си с властта, намираше тайни възможности да съобщава идеите си от арктическата килия за мъчения. Беше обаче изцяло в ръцете на Кремъл, който след смъртта на Навални чрез някакъв си сенатор побърза да съобщи за нея като за „нещастен случай“.

През март 2023 година документалният филм „Навални“ на канадския режисьор Даниел Роър получи „Оскар“. Във финала му звучи един вид завет на Навални в случай на смъртта му: „Посланието е съвсем просто: не се предавайте. Ако се случи, това означава, че сме необикновено силни в този момент, след като са решили да ме убият. И тази сила трябва да се използва... Всичко, което му трябва на злото, за да победи, е бездействието на обикновените добри хора. Затова не бива да се бездейства.“

Навални, разбира се, би нарекъл „нещастен случай“ сегашната система на руската власт, която в този отрязък от историята го надигра. В бъдеще – макар че кога ли ще дойде това бъдеще? - руската история ще погледне Навални в очите и ще го вземе в обятията си. И всичко ще е хубаво. Но пък ако ще си говорим честно, Навални беше все още относително млад политик, почина на 47 години. В емиграция би надживял Путин (на 71) и със сигурност би изиграл ролята си в следпутинския етап от историята. На Русия на бъдещето Навални наистина много ще й липсва.