Щяхме да последваме майките и малките им... Те щяха да плуват, а ние да се движим с автобус, влак и лодка покрай тях (ОТКЪС)

"Дълбини" на Дорийн Кънингам е лиричен мемоар за майчинството, любовта и издръжливостта на една жена и нейния малък син, които следват миграцията на сивите китове от Мексико до най-северната част на Аляска.

Това е разказ за пътуването, в който можем да учим от китовете в ролята им на майки – как се адаптират и устояват на предизвикателствата и как животът им може да бъде прекъснат и застрашен от глобалното затопляне. Това също е завладяващо пътешествие до ледовете на Арктическо море в променящия се свят на инупиак – ловците на китове, – където Дорийн се потапя в древните ценности на лова на местните и се влюбва.

"Дълбини" е незабравимо пътешествие – сърцато, смело и безстрашно честно. Една история за смелост и устойчивост.

Из "Дълбини" на Дорийн Кънингам

Въведение

Вятърът пръска лицето ми с вода. Вълните се плискат в малката ни рибарска лодка, докато се поклащаме на излизане от пристанището и се понасяме към зората, която разцъфтява в огньове от двете страни на хоризонта. Синът ми Макс, който е на две, е застанал отпред, където „подпомага“ управлението на съда. С капитана Крис се запознах едва преди дванайсет часа. Вземаме си на заем един баща, който е живял в морето и може да успее да отвори портите на този потаен океан. Днес е последната ни възможност нещата да се подредят. Няма какво друго да сторя, освен да се доверя на този великодушен непознат, да се оставя на вятъра и водата, да се взра във вълните, изучавайки всяка извивка, всяко поклащане, всяка спирала, всяко вълнение.

– Виж тази ръждясала кофа – провиква се Макс от кабината и сочи. Минаваме бавно покрай синьо-белия корпус на изпъстрен с ръжда търговски рибарски кораб. Синът ми имитира как дядо Прасенце спори с дядо Кученце от анимацията „Прасето Пепа“. Името на кораба е „ВЯРА“ и е изписано с остри бели главни букви на носа. Трябва да извърна поглед. Изгубила съм вяра в идеята си да последвам миграцията на сивите китове, в самите китове и най-вече в себе си. Щеше ми се да покажа на Макс как майките и малките им изминават хиляди километри от лагуните на Баха Калифорния в Мексико до Северния ледовит океан, да му докажа, че всичко е възможно и всичко може да се преодолее, дори и да сме само двамата. Обаче аз бях тази, която имаше нужда от убеждаване, а нещата не се развиха по план.

Крайната ни спирка, остров Кодиак, е една от основните точки по миграционния маршрут на сивите китове и именно там ще имаме последната си възможност да ги зърнем, преди да се наложи да си тръгнем. На картата островът изглежда, сякаш е бил нехайно захвърлен от материка на Аляска, точно толкова нехайно, колкото и аз пропилях десетте хиляди паунда, които теглих на заем от банката, за да финансирам това пътешествие. Визите ни също изтичат. Това пътешествие трябваше да ми помогне да започна начисто. Разсейваше ме за известно време, но сега, когато е към края си, съм изправена пред всичко, от което бягам – целия списък с провалите ми. Не успях да ни изградя поносим за мен живот, не успях да изкарвам достатъчно пари, за да се издържаме, просто не успях да се справя като останалите хора. Провалях се многократно и грандиозно в любовта и естествено, не успях да разбера колко глупава идея въобще беше това пътешествие. Свят ми се вие от всичките ми провали, та чак не мога да си стоя на краката и се хващам за лодката, впила длани в дъските. Пръстите ми не оставят отпечатък. Минаваме покрай „Арктически ловец“, „Решителност“, „Рибар“ и „Госпожица Кодиак“ на последния ред от кея. Лодката се засилва напред. Водата става неспокойна. Измъкваме се от последните късчета земя. Неравното море в безлично сивите си оттенъци се въздържа от оценки, за разлика от мен. Може да ме удави, без това да е нещо лично. Безразличието му е успокояващо. Леденият повей на вятъра упоява мъката в гърдите ми. Подвижната водна маса, която се извръща към далечните скали с гръмовен звук, дави зашеметения ми ум.

Макс седи на коляното на Крис – две малки ръчички, съпроводени от две големи ръце, държат кормилото и направляват съда. Макс дотолкова се наслаждава, че въобще не ме е викал. Забелязвам крайчеца на широката му усмивка, кръглите му бузи, обрамчени от русата му разрошена коса и пуха на качулката му. Той се обръща и се взира в мен. Очите му са големи, леко издължени и необикновено сини, а светлината от облаците ги е омекотила до сиво.

Океанът поглъща острова зад нас. Това е Аляският залив, където Берингово море се разлива покрай Алеутските острови, които се разпростират на запад към Русия. Унананите, или алеутите, наричат някой от тези острови Рожденото място на ветровете. Крис, който някога е бил рибар, а сега е електротехник, заклещен на сушата, си е позволил да иде на риболов за Деня на бащата. Съпругата му и двете им малки дъщери подскачат доволно на пейките в кабината, докато се носим над вълните. С Макс се присъединихме към тях, защото Крис ни увери, че знае къде се хранят сивите китове.

Освен че е дом на страховитото привидение, каквото е кодиакската кафява мечка, както и на това невъобразимо мило семейство, островът е специален и заради бентосната кал[1]. Засега сме обвити в твърде много мъгла, за да забележим каквито и да е морски обитатели, и в обезсърченото ми настроение студената мътилка по дъното ме примамва. Хващам планшира и затварям очи, а във въображението си потъвам през пластовете вода.

Аз съм самият кит, който се гмурка. Светлината се свива до дупчица над мен. Кръвообращението ми се забавя, дробовете спират, тялото ми отказва. Цветът ми избледнява. Изгубена съм в гъста мъгла. Чувам океанското дъно да се движи и вихри. Водата съска, гъмжи от живот, скаридите се полюшват. Проверявам мрака за гласове, провиквам се, опитвам се да призова сивите китове.

Вече съм учен, който изследва почвата – изобилстващ от множество организми град. Миди се носят по теченията или се заравят в пясъка с крачка, немертини[2] се гърчат и се плъзгат. Раче с назъбена опашка от вида Cumacea, семейство Diastylidae, се рои и хвърля хайвера си. Тези дребни раци са наградата, която китовете са дошли да погълнат от толкова далеч. Невероятно е, като си помислиш, че такива великани се задоволяват с плячка, дълга едва няколко милиметра. Пясъчни струи изригват като поток от лава, докато гигантите засмукват морската повърхност и изхвърлят тинята през балените[3] си. Заради измененията в океана, дължащи се на климатичните промени, сивите китове не могат да си позволят да бъдат капризни по отношение на диетата си. Рачетата, с които се хранят тук, не съдържат толкова калории и са по-твърди от скаридите, които китовете предпочитат.[4] За щастие, те на практика са прахосмукачки.

Научих много за сивите китове по време на това пътуване. Докато Макс спеше, аз четях.

Вие сте неповторими и забележителни създания, пазители на морето, инженери на екосистемата, предвестници на климатичните промени, които ще засегнат всички ни. Но къде сте, по дяволите? Защо ме разочаровате така?

Преди раждането на сина ми имах апартамент в Лондон, кипящ социален живот и успешна кариера като журналист. Когато станах майка, всичко започна да се променя и срива. През 2012 г., когато Макс беше на една, заживях в хостел – споделен дом за самотни майки в Джърси – острова в близост до северния бряг на Франция, където израснах. Спестяванията си харчех по адвокати, докато се борех в съда с бившия си, Павел, за попечителството над Макс.

В хостела гледах да не бия на очи, тялото ми беше като броня, опитвах се да не привличам ничие внимание. Твърде много ми се беше изплъзнало за твърде кратко време. Редовната платена работа, сънят, приятелите, на които вече нямах пари да звъня, собственият ми дом. Притежавах апартамент в Източен Лондон, но нито можех да го продам, защото имаше отрицателна стойност, нито можех да си позволя да плащам ипотеката и да живея в него. А имаше и други причини да се махна от Лондон.

Имах чувството, че наново се уча да ходя и да говоря. Светът сякаш вече не ме разпознаваше, затова гледах да се грижа за центъра на собствената си вселена – едногодишния ми син.

Един зимен ден вървях по странична уличка, далеч от главния търговски район в Сейнт Хелиър, столицата на Джърси, и отивах към хранителната банка, която се намираше над благотворителния магазин на Армията на спасението. Усмихнат мъж ни преведе покрай стелажите с дрехи и ни поведе по стъпалата към редица килери на първия етаж.

– Вземете каквото искате, колкото можете да носите – каза ни той. Аз се натоварих повече, отколкото можех да нося. Едната ми торба вече се изплъзваше. Камбанката на магазина издрънча, щом излязох на тротоара с три торби с консерви в едната ръка и малката длан на Макс в другата.

Чух познат глас да ме вика по име. На улицата стоеше стара приятелка от училище със същата спокойна усмивка, която помнех отпреди двайсет години. Като тийнейджърки бяхме близки.

– Дорийн! Върнала си се.

– Здравей! Да. – Оставих торбите си на земята.

– Не знаех, че имаш дете. Здравей, красавецо. – Тя кимна на Макс и върна погледа си към мен. – Съпругът ти от Англия ли е?

Макс взе да подскача нагоре-надолу, дърпайки ме за ръката.

– Нямам съпруг, само двамата с Макс сме. Ти как си? Не сме се виждали от цяла вечност.

Следващият ѝ въпрос вече висеше във въздуха:

– Значи си се върнала у дома при родителите си?

Челюстта ми се стегна.

– Не, майка ми е твърде болна. – Вдигнах торбите от тротоара.

– Къде си отседнала тогава? – намръщи се тя. – Как се справяш? Някой помага ли ти?

Главата ме заболя. Найлоновите торби прорязваха ръката ми. Оставих Макс да ме дръпне назад по улицата.

– Добре сме. Радвам се, че се видяхме. Съжалявам, трябва да вървим, закъсняваме.

На връщане към хостела минахме покрай една пекарна с подноси с пухкави рулца на витрината. От стъклото ме гледаше бездомница в моите дрехи, стиснала ръката на едно прекрасно дете.

След няколко седмици друга среща промени житейския ми път. За такива като мен – майки, които са били или все още са в женски приют – си има и известни преимущества. Една църковна група организираше почивен ден, посветен специално на нас. Пристигнах няколко минути по-рано и отворих тежките дървени врати, възхитена от размерите на изпълнената със светлина зала.

– Милостиви боже, помогни на тези бедни жени… правилния път… далеч от Сатаната… – Скупчилите се жени не забелязаха появата ми. Замислих се дали да не се върна веднага, но групичката вече се беше обърнала и ме приветстваше усмихнато. Намръщих им се в отговор. Нима имах нужда от спасяване? Една жена се насочи към Макс и ни заведе в детския център, където доброволстваха професионални детегледачки, както ме увери тя. Той я хвана за ръка и се заклатушка към играчките. Друга жена с тъмносиня моряшка блуза и мокасини се опита да ме поведе към мястото за масажи, маникюр и вани за крака. Не исках да съм им поредният благотворителен случай. Трябваше да измъкна Макс. Огледах се и видях сина си, седнал на коляното на една жена, да разтваря подарък – детска бетонобъркачка заедно с шофьора и въртящия се барабан. От него струеше удовлетворение. Отново огледах помещението. Пристигаха още семейства. След като този следобед щях да съм обладана от Сатаната, то най-добре да се възползвам.

– С радост бих приела масаж на главата, благодаря – казах на мореплавателката, а после седнах и затворих очи. Пръстите ѝ взеха да галят скалпа ми като вода. Първоначално се престорих, че съм на спа. Но след малко магически се пренесох в морето. Вече не се намирах в залата на църквата. Отново бях дете и тичах на свобода по плажовете в Джърси и Ирландия. После във въображението ми изникна един друг бряг – арктическият, – а аз съзерцавах необятното ледено море, което се разстилаше до Северния полюс. Бях отново в Аляска, която посетих преди седем години, в град Уткиагвик, познат като Бароу по онова време, и живеех със семейство инупиати[5]. Градът се разстила до Северния ледовит океан на най-северната точка от САЩ. Инупиатите живеят добре на това място, което от хиляди години периодично е поглъщано от лед и мрак, сплотяват ги древната им култура и връзката им с ловуваните от тях животни, най-вече с величествения и загадъчен гренландски кит. Там не просто видях китове, а се присъединих към ловуващо семейство, с което пребродих поразително красивата и опасна територия. Тогава се чувствах изключително жива и свързана с другите хора и с природата. Само да можех пак да изпитам същото, а и да го споделя с Макс.

– Мамо.

Върнах се от Арктика и отворих очи, за да открия сина си пред мен. Жената вдигна ръце от скалпа ми. Усещах главата си по-лека.

– Вън – посочи ми вратата той. Благодарих на масажистката си, хванах го за ръката и излязох.

Същата нощ, докато Макс спеше, зарязах проучванията, които извършвах на свободна практика, и се зачетох в интернет за гренландските китове. Продължих със сините китове, като изгледах любимото си видео с Дейвид Атънбъро[6], в който грамадното създание изплува до неговата лодчица. Отклоних се към една статия за сивите китове – вид, за който нищо не знаех. Има две популации, както установих, в Западния и Източния Тих океан. Именно тогава разбрах как всяка година източната популация преплува Северния ледовит океан и стига до мексиканските лагуни, където се размножава, а после отново мигрира на север заедно с малките си. Това са над шестнайсет хиляди километра, все едно да преплуваш два пъти Луната. Китовете обикновено се движат близо до бреговете сред плитките кафяви водорасли и хората ги наблюдават как се качват чак до западния бряг на Северна Америка. Майките се бият с хищниците, грижат се за малките и им дават да бозаят, докато преплуват половината планета. Те са същинско превъплъщение на издръжливостта.

Докато четях за тях, усетих новопоявила се сила. В статията пишеше, че майките с новородените могат да се забележат в Баха Калифорния между декември и април. Навярно бих могла да заведа Макс да ги види. Изсмях се на глас на идеята, но умът ми продължаваше да я върти. Можех да ги запечатам в подсъзнанието му, да го науча какво означава свобода, да изтрия клаустрофобията или отчаянието, които може да е изпитал в хостела. Можех да споделя вдъхновението, което сама открих от чудесата на подводния живот. Щях да бъда като в някой от филмите на Атънбъро, с които бях израснала, но още по-хубаво, защото щеше да е истинско. Това беше през януари. Майките с малките им сигурно вече бяха там, в Баха.

Приведена над компютъра си на ръба на матрака до Макс, чух глас – гласа на Били, близък и дълбок, сякаш седеше до мен, на морския лед в Аляска преди седем години, докато гледахме китовете.

– Понякога – рече ми бавно той – виждаме и сиви китове. – Сякаш Били ми говореше през всичките километри, които ни разделяха.

Оттам нататък всичко стана много бързо. Една нишка ме придърпваше през прозореца към небето и през морето. На следващия ден напуснах хостела и се преместих на таванската стаичка на един приятел. Взех заем и уредих визите. Щяхме да последваме майките и малките им от Мексико до края на света, както обясних на Макс. Те щяха да плуват, а ние да се движим с автобус, влак и лодка покрай тях.

– С влак? – Макс не беше толкова въодушевен за китовете, но поне харесваше всякакви видове транспорт. – Аз взема Светкавица, мамо. – Той вдигна плюшеното си кученце и застана до вратата, готов за тръгване.

На себе си казах, че от китовете ще си припомня как да бъда майка, как да живея и да бъда издръжлива.

Под повърхността тайно копнеех да се върна на най-северната точка до Аляска при общността, която ме пазеше сред суровата красота на Арктика, и при Били, ловеца на китове, който ме обичаше.

---

[1] Бентосна зона е екологичен пласт, който се намира на най-ниското ниво на водата (в океан, езеро, поток) и включва повърхността на седимента. Тази зона се нарича бентос и е обитавана от микроорганизми и по-големи безгръбначни. – Б. ред.

[2] Тип червеи, включващи над 700 вида, много от които живеят в солени води. – Б. пр.

[3] Система за филтриране на храната при беззъбите (баленовите) китове. – Б. пр.

[4] Sue E. Moore, Kate M. Wynne, Jaclyn Clement Kinney and Jacqueline M. Grebmeier, ‘Gray whale occurrence and forage southeast of Kodiak, Island, Alaska’, Marine Mammal Science, 23:2 (February 2007), 419–28.

[5] Етническа група от коренното население на Аляска. – Б. пр.

[6] Британски естественик и създател на множество научнопопулярни филми за природата. – Б. ред.