Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

22 май 2024 година

Трети ден не мога да дойда на себе си. В неделя за четири минути се разминах със смъртта. Досега усещам леко гадене, като осъзнавам това.

Не, не – нищо ново за жителите на Харкив. Нали знаете, при нас долита и се взривява всичко, което може да лети и да избухва. Дронове, ракети, бомби. Всеки ден. Огън и черен пушек… Последно време това е обичайна гледка от всеки прозорец в града. За областта да не говорим.

Сигурно вече всеки един от нас има своя ужасяваща история за това, как „бях на онова място няколко минути, преди да долети“. Сега и аз я имам.

Тази дописка трябваше да бъде изпълнена с любов. Защото вчера моите родители щяха да празнуват 58-та годишнина от тяхната сватба. Планирах да мина през техния апартамент (и досега за мен това е голямо изпитание) и да взема техните семейни фотоалбуми. Там има черно-бели снимки от тяхната сватба. Татко там е истински хубавец, а мама – идеал на жената от шейсетте години.

Но първо реших да мина през гробищата. Те са в центъра на града. Исках да намеря Таня - тамошната служителка. Понякога я наемам да ми помогне да се преборя с огромните бурени на гробовете им. Там за няколко седмици порастват почти дървета – не знам защо.

Пристигнах и дълго търсех Таня. Нейната барачка – такава неголяма стопанска сграда на гробищата – беше празна. Обикновено Таня е там или някъде из територията. Ние с Хектор обикаляхме, викахме я, но така и не намерихме никой. В неделя през деня на гробищата нямаше нито един човек.

Постояхме още няколко минути пред бараката. Звъннаха ми едни приятели. Бяха ме поканили на вечеря.

– Аня, къде се губиш? – пита ме Льоша. – Вече слагаме масата.

И аз тръгнах към колата. Огорчена, че така и не намерих Таня. Много исках за годишнината на сватбата да поразчистя и да спретна гробовете на родителите ми. А нямам дори гребло. Добре, мисля, утре сутрин пак ще дойда.

Щом тръгнахме от гробищата и се разнесе взрив. Повтарям – за Харкив това не е нищо особено, аз дори не се уплаших. А после включих новините и се вкамених: руската ракета е улучила гробищата. Същото място, където ние с добермана преди четири минути търсехме Таня.

Точното време сверих по последния телефонен разговор.

Защо треперя третия ден поред? Не мога да събера сили да се върна там. Имам нужда да съм при мама и татко. Защото те имат годишнина. А аз не знам, дали са оцелели кръстовете им след онзи взрив. Паметник още не съм направила – грях ми на душата. Много е скъпо.

И фотоалбумите не съм прибрала. Не мога да се стегна. Войната прибра моите родители през двайсет и втора година. Погребах ги един след друг с разлика от четиридесет и четири дни.

Тате, мамо, простете ме. Скоро ще дойда. Обичам ви.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко