Анализ на експерта Камен Невенкин за БНТ.

ATACMS идва на гости

През изтичащата седмица сякаш новините от украинския фронт си бяха взели почивка. Не че там не бе напрегнато, даже напротив, просто след буреносното начало на руското настъпление срещу Харков практически навсякъде ЗСУ (украинските въоръжени сили) успяха да спрат напора на агресора и войната се завърна в обичайното си, позиционно русло.

Голямата новина извън бойното поле безспорно е гибелта на иранския президент Ебрахим Раиси, който в края на миналата седмица загуби живота си в хеликоптерна катастрофа, прибирайки се от Азербайджан. Подобно на атентата в „Крокус Сити Хол“ в Москва през март и стрелбата по словашкия премиер Фицо миналата седмица, и тук официалната кремълска пропаганда веднага започна да търси под вола теле и в крайна сметка бе „намерена“ някаква израелско-западна връзка. По отколешна традиция, верните на Москва информационни канали по света, включително и у нас, незабавно я лансираха с обичайния ентусиазъм. Всички те, обаче, забравят един много простичък факт – Раиси не е тамошният еквивалент на Путин. Той е влиятелна фигура, но дотам. Управлението на ултраконсервативната и авторитарна държава всъщност е една сложна структура на върха на която стои върховният религиозен водач, аятолахът. Президентът е под него, властта му е сравнително ограничена, следва премиера, който в много отношения е безгласна буква. Парламент има, както и някаква по-скоро условна опозиция в него, но много по-важно е какви решения взима 88-членният Съвет на експертите, който избира и аятолаха. Пиша всичко това, за да ви уверя, че със и без Раиси политиката на ислямската република, включително по отношение на оръжейните доставки за Москва и войната в Украйна като цяло, ще си остане същата. Няма причина някои да организира толкова сложно покушение, след като от това няма да произлезе нищо.

Това което може би си заслужава да запомните е моделът на хеликоптера с който катастрофира иранският президент и антуражът му – Bell 212. Обозначението може да не ви говори нищо, но силуетът му със сигурност сте го виждали многократно във филми за Виетнамската война, като класиката „Апокалипсис сега“, например. И това е така защото военният вариант на Bell 212, известен просто като „Хюи“, е най-масовото въздушно превозно и даже ударно средство на американската армия във Виетнам.

Някои от вас веднага биха попитали защо му се налага на президента на Иран да лети с някаква си 40-50-годишна трошка? Ами защото страната е под санкции. И никой не им продава нищо, което може да има т.нар. двойна употреба, т.е. да се използва и за някакви военни цели. И е цяло чудо че там все още успяват да извършват някакви вътрешни граждански и цивилни полети. Кой знае колко молитви са изрекли на ум и на глас иранските пилоти през последните години. И санкциите не касаят само въздухоплаването, а всички други сфери, от банковото дело, застраховките и международните резервации, до вноса на най-елементарни продукти. И това като че ли е най-малкият проблем на хората там. Свободата на словото е подтисната, протестите се задушават в зародиш, ограниченията засягат практически всички сфери на обществения живот.

Милиони иранци мечтаят да се преселят в някоя „нормална“ държава, мнозина всяка година опитват, а някои дори успяват. Сред тях са и голям брой спортисти, включително топ-атлети като световният шампион по джудо Молаеи, избрал Азербайджан и олимпийската медалистка по таекуондо Кимия Ализадех, която ще се състезава за България. За това никак не е чудно, че 40% от т.нар. отбор на бежанците на предстоящата олимпиада в Париж ще бъде съставен от избягали иранци. И това e само едно малко „резенче“ от иранската интелектуална диаспора пръснала се по света. В нея има и изключителни кинорежисьори, художници, компютърни специалисти, астрофизици, финансови анализатори, архитекти и какви ли още не. Казаното дотук не е никак случайно, защото в днешен Иран се оглежда бъдещето на Русия.

Обратно към мъртвата точка

Миналата седмица събитията на фронта бяха изключително драматични, най-вече заради сравнително неочакваното (най-вече за външния свят) руско настъпление в района на Харков. Постепенно украинското командване успя да стабилизира ситуацията и войната, напълно очаквано, се върна в до болка познатата ни позиционна фаза. Вече спокойно можем да говорим за поредния руски провал, този път в района на втория по големина град в Украйна.

Ще припомня причините руското настъпление в района на Харков да не постигне целите си - засилената огнева мощ на ЗСУ в резултат на спешните западни доставки на амуниции и оръжие; много тежки загуби сред агресорите в резултат на това; липса на боен опит, защото повечето от атакуващите части са създадени съвсем наскоро; меко казано некомпетентно ръководство от страна тамошния руски командващ генерал Лапин и свързаното с това лошо планиране. Към всичко казано дотук се добавя и още една причина, и то съществена – според авторитетния американски Институт за Изучаване на Войната (ISW) руската офанзива е започнала по-рано от предвижданото защото Путин и обкръжението му са се страхували, че след пристигането на американската военна помощ няма да бъде възможен почти никакъв сериозен напредък. Както се оказа, страховете им в това отношение са били напълно оправдани. Излиза че в Кремъл са залагали прекалено много на инатлъка на Майк Джонсън да не допуска гласуването на прословутите 61 милиарда и когато миналия месец то най-после мина, буквално са събрали новобранците от полигоните и са ги изпратили в атака.

Един бърз поглед към картата на сраженията показва, че в Харковска област ситуацията не се е променила съществено спрямо миналата седмица. Агресорите продължават да настъпват с две самостоятелни групировки на две отделни, успоредни направления – западната към Харков, източната към Волчанск. Западната руска групировка засега е окончателно спряна от упорита съпротива на ЗСУ при село Липци, чийто контрол реално ще предопредели и съдбата на Харков в обозримо бъдеще. И не толкова защото мегаполисът е заплашен от падане в руски ръце, а най-вече защото ако успеят да превземат Липци и да се придвижат още малко на юг агресорите ще са в състояние да обстрелват Харков дори и с артилерия. А с оглед значителните запаси снаряди, с които те разполагат в момента, това означава че животът и икономиката в града ще бъдат напълно парализирани. Може би пък, в крайна сметка това е и целта, която Путин си е поставил в този район?

Що се отнася до Волчанск, то прогнозата ми че това ще бъде следващата Авдеевка или Бахмут е на път да се сбъдне. След като докараха подкрепления, ЗСУ проведоха няколко успешни контраатаки и даже успяха да си върнат малко от загубената територия. Към момента битката се развива в общи линии покрай реката разделяща града на две половини. Руснаците, съответно, контролират северната половина, а украинците – южната. От тук насетне ще ставаме свидетели на поредните големи дози от до болка познатата бруталност – ожесточени улични боеве между руините и размяна на удари с тежки оръжия, докато от поредния малък източноукраински град остане само прах и пепел. Като следя стрелките с направленията на руските атаки постепенно стигам до извода, че и тук руснаците ще се опитат да приложат любимия си тактически маньовър – ще заплашат защитниците на Волчанск с обкръжение и ще ги принудят да се изтеглят от него по единственият им останал път за снабдяване. Това вече го наблюдавахме няколко пъти през изминалите две години, а дали и този път сценарият ще се повтори ще са зависи най-вече от възможностите на ЗСУ да държат руските „клещи“ максимално раздалечени една от друга.

Иначе от Волчанск, освен обичайните грамадни дози пожарища и разрушения, към които всички ние май вече ставаме все повече и повече безразлични, се появиха и обезпокоителни кадри на отдавна позабравени жестокости. Украински дронове, например, документираха убийства на мирни граждани от окупаторите, включително и на такъв в инвалидна количка. Ако има нещо утешително в случая е най-вече, че става въпрос за единични случаи, а не за масово клане като в Буча. Иначе „освободителите“ не пропуснаха да се докажат за пореден път и като мародери, изнасяйки с камиони къде каквато бяла техника и друга покъщнина намерят. Толкоз за „руский мир“.

Сблъсъците на другите участъци на фронта тази седмица не си проправиха път към челните страници на медиите и водещите новини на телевизиите, но това не означава че са били по-малко ожесточени. За мен лично представляваше интерес доколко ще се запази динамиката на руските загуби в сравнение с предходните седем дни. Реално погледнато, те намаляха като абсолютни стойности, но продължават да бъдат изключително високи. Според данни на украинския генерален щаб, от миналия петък до този четвъртък агресорите са загубили около 9070 души (убити, ранени и пр.) или около 1295 на ден, а това приблизително с една трета повече отколкото беше миналия месец.

Засега битката в района на Харков и Волчанск напълно измества от фокуса на медиите традиционни сражения като тези при Кринки, Работино, Красногоровка и Часов Яр, и аз започвам да си задавам въпроса дали в известна степен не ставаме свидетели и на някаква по-генерална промяна на цялостната руска стратегия. Тази седмица, например, се появи информация, че Путин е прехвърлил допълнително още 10 хиляди души войска в района на Харков, с което общата численост на групировката там стигна до 40 хиляди. Освен това упорито се твърди, че около 11 хиляди други чакат в готовност за атака по на северозапад, на границата с украинската Сумска област. Така може да се окаже, че постепенно руснаците ще се опитат да преместят основната тежест на офанзивата си от Донбас в Харков и Суми, т.е. по-близо до Киев. Разбира се, засега това е повече предположение от моя страна, но когато едно нещо не ти се получава продължително време опитваш нещо друго, нали?

Край на снарядния глад (засега)

Ако има нещо което със сигурност може да се каже за хода на войната в Украйна тези дни, освен очевидната поредна стабилизация на фронтовата линия, то това е че най-после дойде краят на принудителната снарядна „диета“ на която бяха подложени ЗСУ през последните месеци. По това съдим както от думите на президента Зеленски, така и от съобщенията идващи от отделни бригади на ЗСУ сражаващи се на бойното поле. За това говорят и значително увеличилите се руски загуби. Засега най-вероятно става въпрос предимно за американски снаряди осигурени благодарение на гласуваната миналия месец във Вашингтон рекордна военна помощ. А ако приемем за истина твърденето, че милионът снаряди обещани на Киев по линия на т.нар. чешка сделка инициирана от президента Петер Павел тепърва ще пристигат, то украинската артилерия би трябвало да бъде захранена поне за няколко месеца напред.

Когато говорим за значително повишената огнева мощ на ЗСУ не би трябвало да се ограничаваме само до артилерийските снаряди. По-скоро трябва да се акцентира върху разнообразието от средства за поразяване, с които армията на Киев вече разполага. То варира от направлявани от оператор дронове-камикадзе до доста мощни ракети изстрелвани или от самолети, или от наземни установки. Така при нанасянето на всеки следващ удар по руския тил украинското командване може да избира измежду доста голям набор от експлозивни „играчки“. Което пък прави задачата на руснаците по отразяването на поредната атака на ЗСУ от въздуха почти невъзможно решение на уравнение с безкраен брой неизвестни.

Безспорен хит в това отношение тази година е високоточната американска ракета ATACMS с радиус на действие до 300 км, която през изминалите два месеца нанесе маса щети на агресорите. Само през последните дни с такива ракети бе поразен щаб в Луганска област, радарна установка в Крим и ПВО система С-400 някъде в Донбас. Черешката на тортата, обаче, бе изваждането от строя на поредния руски боен кораб в Севастопол, ракетна фрегата „Циклон“ използвана за нанасяне на удари по украински градове. Още една стъпка до неизбежният край на безсмисленото съществуване на руския черноморски флот.

Американската военна помощ даде своето незабавно отражение и в още един аспект – борбата за надмощие във въздуха. Писал съм многократно какъв сериозен проблем за ЗСУ представляват руските управляеми планиращи бомби и колко разрушения и поражения причиняват те. И тъй като украинците реално нямаше с какво да им се противопоставят защото бяха изчерпали докрай всички налични ресурси, към края на март руските самолети вече нанасяха удари дори от няколко десетки метра височина и буквално летяха над покривите на къщите. Е, явно тези времена вече са в миналото защото само през настоящия месец агресорите загубиха вече осем машини, шест от които щурмови самолети Су-25, всичките в Донбас и почти всичките записани на сметката на украинската 110-та бригада. Твърди се че повечето от поразените въздушни цели са били свалени от преносими ракетни системи „Стингър“, които се обслужват само от двама души.

Новите червени линии

И тази седмица не мина без масирани руски атаки срещу обекти в дълбокия украински тил, които по отколешна „традиция“ взеха и поредните невинни жертви. Най-пострадал, както винаги, бе Харков, където бе улучена типография. Това, пък, за пореден път накара Зеленски и екипът му да повдигнат пред западните партньори на Украйна въпроса с осигуряването на допълнителни ПВО системи. Към момента има някакво раздвижване по този проблем, най-вече от страна на Германия, но дори и всичко това което е обещано досега все пак наистина пристигне в Украйна, то пак ще е едва около 20-25% от минималните нужди на страната. Само за надеждното прикритие на Харковска област ще са нужни две системи „Пейтриът“, всяка от които може да струва до милиард долара.

Междувременно все по-голям оборот в медиите набират две други възможни решения, за които се твърди че ако се приложат на практика могат в немалка степен да облекчат тегобите на украинците. При първото става въпрос за евентуално участие на НАТО в прихващането на ракети летящи към западните части на Украйна, като формалният повод за това ще бъде, че теоретично са заплашени пригранични области на страни-членки на алианса. Всичко при него, в крайна сметка, ще зависи от колективната воля на страните членки. Излишно е да ви казвам, че отсега е ясно че поне две от тях – Унгария и Словакия – ще са категорично против.

Осъществяването на практика на второто пък ще зависи от волята на един-единствен човек – американският президент. В случая се касае да се разреши на Киев да нанася удари с получените от САЩ оръжия не само по окупирана украинска територия, но и по такава която е международно призната за част от РФ, например Курска, Брянска, Белгородска и др. области. Очевидно, самата мисъл за това, съчетана със страховитата думичка „ескалация“, причинява сериозни главоболия на Байдън. При това политически натиск да одобри едно такова решение му оказват не кои да е, а републиканците начело с говорителя на камарата на представителите Майк Джонсън, т.е. същите тези хора, които само допреди два месеца се противяха на идеята даже един патрон да замине за фронта. Какво нещо е политиката... При това републиканците могат да получат неочакван съюзник в лицето на държавния секретар Антъни Блинкен, който миналата седмица бе в Киев и от първа ръка успя да научи колко безпомощни са се чувствали ЗСУ като са гледали как от другата страна на границата руснаците трупат войски за настъпление към Харков, а няма с какво да ги ударят. Колкото и да е странно, с оглед наближаващите президентски избори Байдън може и да кандиса, само и само за да не го изтипосат републиканците като някой страхливец. Е, Путин ще позаплашва малко в неговия си стил, Захарова ще му приглася, но в крайна сметка, искат-не искат, ще се примирят с факта, че ATACMS често ще им идва на гости.