"Блъскането продължи. Косара въздъхна. С кикимори не се излизаше на глава..." (ОТКЪС)

Седмици след световната си премиера у нас се появява хитовият фентъзи роман „Мръсни дни“ на българката Геновева Димова, която впечатли гигантите от американското издателство TOR, и се превърна в един от най-обещаващите нови гласове на жанровата литература в международен мащаб.

Родената във Варна фентъзи стихия, която от години живее и твори в Шотландия, се завръща към корените си с вихрена история, вдъхновена от славянската митология и фолклор.

Изкусно и чудовищно забавно, „Мръсни дни“ е шеметно градско фентъзи с щипка криминална мистерия, сред чиито страници кикимори и караконджули, змейове, юди и русалки бродят на свобода.

В Черноград – града, останал зад Стената – всяка Нова година започва не с надежда, а с 12 ужасяващи денонощия, в които чудовища, призраци и духове  се разхождат необезпокоявани по улиците. Връхлетят ли Мръсните дни, е въпрос на оцеляване да имаш в себе си  копие от Практическия наръчник за справяне с чудовищата. Или поне –  районна вещица или вещер наоколо, които да отърват кожата ти от развилнелите се кръвожадни страшилища по улиците.

Като член на Черноградската асоциация на вещиците и вещерите младата Косара може да се справи без проблем с обикновени упири, жестоки самодиви, юди предсказателки и кръвожадни караконджули.  Това, което обаче не може да усвои, е умението да лъже добре в играта на карти. Както и силата, с която завинаги да победи Царя на чудовищата – Змея.

Веднъж избягала от вледеняващата му прегръдка, тя остава негова любима плячка, за която мистериозният и фатален звяр с облик на човек се връща всяка Нова година.  А за да се спаси от него, Косара е готова на всичко. Дори да се раздели със сянката си, за да избяга нелегално отвъд Стената в Белоград – спокойния и красив град, чиито жители водят охолен живот без чудовища на хоризонта.

Но вещица без сянката си е в най-добрия случай – безпомощна, а в най-лошия – мъртва. Застигащата я сенчеста болест, както и фактът, че Белоград съвсем не се оказва приветливото място от мечтите ѝ, подтикват Косара да обедини сили с Асен – полицай със съмнително минало и колеблив морален компас – и да се върне в родния Черноград в търсене на най-големия контрабандист отвъд Стената. И на една последна и решаваща среща с най-големия си враг.

Времето ѝ изтича, преследването започва, а Косара трябва да реши – ловецът или плячката ще бъде? В град, където всеки се спасява сам, на кого би могла да се довери, за да ѝ помогне да надхитри Змея и да си върне магията?

Напрегнат и оригинален, „Мръсни дни“ от Геновева Димова е майсторски забъркан еликсир с обилна доза мистерия, богато изграден свят, пълнокръвни герои и зашеметяваща динамика. Веднъж попаднали под неговата магия, читателите ще трябва да проследят всички улики, за да избягат от опасния и сенчест лабиринт на този смел фентъзи роман с остри зъби.

* * *

Из „Мръсни дни“ на Геновева Димова

2

По-рано същия ден Косара извади кичур от косата на Змея, внимателно притиснат между два листа хартия в стара книга със заклинания. Цяла година го беше държала на нощното си шкафче от страх, че ако твърде дълго го изпусне от поглед, може да изчезне.

Никак не беше лесно да се сдобие с него. Косара и Змея си бяха създали ежегоден ритуал през последните седем години – откакто беше напуснала двореца му. Всяка година тя даваше всичко от себе си да му се изплъзне. Всяка година той я откриваше. Усмихваше ѝ се с красивата си усмивка и питаше с най-медения си гласец: „Ще изиграем ли една игра на карти?“.

Залогът? Кичур коса.

Това не беше просто сантиментален сувенир. За една вещица кичурите коса съдържаха мощ. Което означаваше, че ако спечели, Косара най-сетне щеше да разполага с оръжие срещу него. Не достатъчно мощно да го нарани, но навярно достатъчно да го държи далеч от нея.

Точно затова Змея толкова обичаше тази игра. Той винаги печелеше – до миналата година.

Косара слезе в кухнята на долния етаж и окачи котела си над огнището. Стаята беше цялата озарена от пламъците, които се отразяваха от медните тенджери и тигани, окачени по стените. Колкото по-светло ставаше, толкова повече се сгъстяваха сенките, а нейната собствена се въртеше и танцуваше около тях.

По кожата на Косара лъщеше пот и пламъците се оглеждаха в капчиците, сякаш беше покрита със стотици огънчета. Беше се съблякла по бельо и долната ѝ риза лепнеше по мократа кожа. Вместо да потуши огъня, Косара го разпали. Беше ѝ нужна възможно най-голяма мощ.

Не че имаше кой да се оплаче от горещината. Косара живееше сама.

От една от спалните горе се чу силен трясък.

Не че имаше някой жив да се оплаче, поправи се Косара. Призракът на сестра ѝ витаеше из една от спалните горе.

Последваха още няколко трясъка. Странно, Невена обичайно не беше толкова активна. Навярно все пак беше усетила горещината – или пък магическата енергия, която влагаше Косара.

– Невена! – викна Косара. – Би ли престанала, ако обичаш? Мъча се да се съсредоточа.

Блъскането продължи. Косара въздъхна. С кикимори не се излизаше на глава.

Първо, Косара бръкна във ведро със солена вода за мастилените торбички на две русалки. Проби ги с ножа си и остави тъмната течност да изтече в котела. Тя изсъска, щом докосна медната повърхност.

После затършува за останалите съставки из множеството буркани и шишенца, пръснати из кухнята. Смолата от трепетлика служеше като спойка, ръждивият гвоздей, с който е убит караконджул – като фиксатор, а маслото от мащерка и калцинирана сода – като консерванти. Накрая пусна в котела кичура на Змея.

Сместа бързо завря и на повърхността взеха да се разпукват огромни мехури, опръсквайки стените с лепкава черна течност.

Докато наблюдаваше, Косара се зачуди дали не допуска грешка. Ами ако опитът ѝ да държи Змея настрана го ядосаше твърде много?

По-рано ѝ беше казал, че ако пак опита да му се противопостави, ще ѝ отнеме далеч повече от кичур коса. Щеше да отнеме свободата ѝ. Да я постави под своя контрол. Харесваше му тя да се чувства изцяло зависима от неговата добра воля.

Не, реши тя. Беше на границата, но не я престъпваше. Той щеше да го приеме като предизвикателство – част от играта им на котка и мишка. На следващата година щеше да пристигне готов да се пребори със заклинанието ѝ, но дотогава Косара щеше да е измислила друго, с което да го спре.

А може и заклинанието да не се окаже достатъчно могъщо, за да го отблъсне. Той щеше да се засмее с онзи свой дразнещо приятен смях, като звъна на стотици камбанки, и после щеше да ѝ се наложи да изтърпи поредната игра на карти. Щеше да се гърчи под ледения му поглед часове наред, докато той сваля на масата все по-силни и по-силни карти. Най-накрая щеше да отреже кичур, който да му даде, и липсващата коса да ѝ напомня за него всеки път, щом се погледне в огледалото.

Косара въздъхна. Трябваше да се постарае заклинанието ѝ да го удържи. Цяла година го беше подготвяла – толкова силна защита, че дори Змея да не успее да я премине. Беше прочела всяка книга по темата, до която се добра. Беше се упражнявала да изписва всички руни. Щеше да го удържи.

Освен ако някой не поканеше Змея да влезе, естествено. Но кой би го направил?

Най-накрая Косара свали котела от огнището и изля течността в стъкленица. Изтри чело с опакото на дланта си. После угаси огъня с едно щракване на пръстите.

В кухнята се смрачи; останаха да премигват само газените лампи. Студът отвън мигновено взе да се процежда през стените.

Косара се облече: черни вълнени панталони, топъл пуловер, дългото палто, кожените ботуши, които носеше толкова отдавна, че подметките започваха да се протриват. Не биваше да прави заклинанието у дома: това беше първото място, където щеше да я потърси Змея, щом пристигне в полунощ.

– Чао, Невена! – викна ѝ Косара.

Призракът не отговори. Понякога Косара се чудеше дали Невена изобщо я разбира.

Повечето духове не се различаваха особено от хората, които са били през живота си. Но Невена не беше като повечето. Тя беше кикимора – призрак, който се надигаше от проляната след убийство кръв. От сестрата, която Косара помнеше, бяха останали само болка и гняв.

Косара въздъхна и отвори входната врата. Сви се под напора на зимния вятър, заравяйки брадичка в яката на пуловера си. След горещината в кухнята да излезеш навън беше като да се гмурнеш в басейн със студена вода.

Тя се запрепъва из калните преспи, покрай тъмни къщи и заснежени градини, стиснала стъкленицата с мастилената течност в джоба си. Чантата тежеше на рамото ѝ, пълна с бележки и скици, прерисувани от книги със заклинания.

Високо над главата ѝ се издигаха гранитни кули, а от богато украсените им сводести подпори висяха ледени висулки. Величествените силуети на кулите напомняха за охолното минало на Черноград преди изграждането на Стената. Сега каменните им стени бяха почернели от сажди и мръсотия, а арките се ронеха.

В далечината от високите комини на магическите фабрики се кълбяха черни облаци дим, които изпъкваха на фона на белите улици и бледото небе. В повечето се произвеждаха лекарства, козметика и парфюми за износ отвъд Стената, в Белоград. По ирония на съдбата, малцина в Черноград можеха да си позволят продуктите им.

Косара се разминаваше с хора в тъмни дрехи, с мрачни лица, надничащи над грозни ръчно плетени шалове и още по-грозни ръчно плетени жилетки. Палтата им напомняха повече на онези одеяла от различни парчета; бяха кърпени неведнъж, за да изкарат още една зима. От време на време покрай нея прелитаха теглени от коне карети и разплискваха кална вода по тротоарите. Ругатните на вече подгизналите пешеходци се губеха сред тропота на конските копита.

Косара си проби с лакти път сред тълпите, събрани пред витрините на главната улица. Беше последният ден от годината – и последният им шанс да се запасят спокойно със светена вода и трепетликови колове, да претопят останалите им семейни ценности в сребърни куршуми, да наемат вещица, която да изрисува защитни руни около вратите и прозорците на къщата им. Клиентите и търговците се пазаряха тихо, шепнейки напрегнато, сякаш виковете щяха да нарушат крехкото спокойствие, което им оставаше до полунощ. Някои стискаха димящи чаши кафе, кафяво и гъсто като кал, а други вече бяха попрекалили с виното и дъхът им излизаше на зловонни облаци.

Най-накрая Косара стигна до кръчмата. Съдържателят, Баян, я чакаше отпред, а от лицето му се виждаше съвсем тънка ивица между шала и шапката от караконджулска козина. Той въпросително присви очи към нея.

Косара му кимна и той отключи вратата.

Тя застана на колене върху ледената земя. После махна тапата от стъкленицата си, топна пръст вътре и започна да рисува.