Авторката на този текст предпочете да остане анонимна - подписваме я само с инициалите й. 

Една от главните теми, които анализираме с терапевтката ми е моят огромен, всепоглъщащ, оцветяващ всяко преживяване, всяка дума и всяко движение срам. Винаги съм си мислила, че срамът ми и идентичността ми на лесбийка не са особено свързани, защото моето официално “разкриване” премина сравнително леко - както вътре в мен, така и пред семейството ми.

Може би защото след 2 дни ставам на 25, обаче и преминавам през някакъв усилен процес на човъркане на психиката си, а може би защото през последните има-няма 10 дни се нагледах, начетох и наслушах на всякаква помия, разни неща излизат на повърхността. И, да си кажа правичката, вероятно след малко ще ме е срам, че съм ги споделила толкова публично, но мисля, че на този етап да превъзмогна себе си е последната капка, която имам да дам.

Откакто се помня, в главата ми се е загнездила идеята, че да се отличаваш не е окей. А аз винаги съм знаела, че “не съм като другите”. Помня как Кен винаги оставаше зарязан в шкафа, когато си играех с куклите си Барби и колко много внимавах да не ме хване някой вкъщи какви ги върша, защото дълбоко знаех, че има нещо “нередно” в това, което правя с тях. Помня детското любопитство по време на забавленията с една много близка приятелка, които също трябваше да останат скрити, защото бяха “нередни”.

Помня момента, в който реших, че не искам вече да нося розово и рокли, защото знаех, че “не съм като другите момичета”. Помня колко се стараех да избегна родителския контрол, за да видя хубавите какички от “Кечмания” и затова гледах тайно, докато баба и дядо поливат градината през летните вечери на село. Толкова добре помня постера на Ивана в детската си стая, че сигурно мога да го нарисувам по памет. Помня и дългогодишното отричане на поп-фолка като жанр в последствие. Помня единственото “сексуално образование” в училище - реклама на превръзки за момичетата и урок по слагане на презерватив за момчетата в 6. клас. И срамът дори от това.

После помня объркването, което предизвика коментара на баща ми, че “ако искам момчетата да ме харесват, трябва да променя начина, по който изглеждам”, когато бях на 13. Следва много мъгла, защото гимназията беше най-големият кошмар в живота ми по ред причини, но едно от нещата, които никога няма да забравя, е класната ми ръководителка, която ми се присмя пред целия клас, че “явно искам да направя сексуална революция”, защото бях написала в едно есе, че съществуват и други сексуалности освен хетеро.

Няма да забравя караниците със съучениците ми по повод хомофобските обиди и присмехът отсреща. Няма да забравя и периода, в който ставах в 5 сутринта всеки ден, за да се гримирам в продължение на повече от час за първа смяна в училище, защото иначе се чувствах още по-различна. Няма да забравя защо никога не “се разкрих” в училище.

Не само не мога да забравя всички тези неща, но и не мога да се отърся от срама. Нося го толкова дълбоко в себе си, че именно той ми коства първата ми тийнейджърска любов, влияе негативно на връзките ми с хората и до днес, хваща ме за гушата всеки път, когато искам да кажа нещо пред повече от трима непознати, кара ме да се оглеждам панически във всяка витрина, когато съм навън, да не би нещо от същността ми да се е показало навън и всички да могат да го видят.

И това е реалността ми сега, на човек на почти 25 години, напълно признал идентичността си пред себе си, близките си, обществото. Човек, заобиколен от подкрепа и обич. Срамът е там не защото вярвам, че да си лесбийка е срамно, а защото някъде вътре в тялото ми тлее дълбокото убеждение, че нещо не е съвсем редно в мен като човек. И трябва да се срамувам от самата себе си.

Аз имам и почти винаги съм имала привилегията да не съм моментално разпознавана като “джендър” и да бъда подкрепяна от семейството си и въпреки това нося толкова много болка и срам в себе си, че ако ги излея, сигурно ще успея да напълня поне язовир Копринка. Ето толкова смачкващо е да си куиър човек тук. Какво остава за онези, които нямат моя късмет?

Да забраним да се говори за ЛГБТИ+ въпроси в училище, означава да обречем хиляди деца най-малкото на срам като моя. Защото знам, ама истински знам, че ако някой някога ми беше казал в очите “Хей, всичко това е окей и е нормално. Хора като теб е имало винаги и ще ги има и след теб. Нищо ти няма”, аз днес нямаше да треперя на всяка крачка. Да влезе в сила този закон значи не просто да няма сексуално образование, както не е имало и досега, а никой учител да не може да бъде реална подкрепа за гей и транс учениците си, които обаче ще продължат да съществуват.

А именно училището е мястото, където децата трябва да получават не само образование, включително сексуално, но и подкрепа. Затова децата ходят на училище, а не си стоят само вкъщи. И да, родителите са важни, но често пропускат тези теми. А много деца в България не могат да разчитат на родителите си за подкрепа. Много деца с право се страхуват от реакциите на семействата си и нито питат, нито споделят каквото и да е. Единственият им друг вариант за помощ, приятелско рамо или съвет е училището и педагозите в него. Не знам дали си даваме сметка колко страшно е това да спре да бъде опция.

Боли ме сърцето за всички “различни”, за всички куиър хора и най-вече за куиър децата, които растат в момента в тази тиня. Съжалявам, че отново ви предадохме. Надявам се да успеем да ви се реваншираме.