Ролите на ловец и жертва се завъртат в експлозивния криминален роман на трилъровата фурия Изабела Малдонадо – „Шифърът“, който предстои да се превърне и във филм на Netflix с участието на Дженифър Лопес. 

Сега първата книга от нашумялата поредица, която Forbes определя като една от „Топ 30 най-добрите мистерии за всички времена“, вече радва и родните почитатели на жанра. 

Едно чудовище с човешки лик е все още на свобода, а единствено „Шифърът“ може да доведе до неговото залавяне. Има ли желаещи да се опитат да го разгадаят? 

За специален агент на ФБР Нина Герера професията не е детска мечта, станала реалност, а чиста необходимост. Едва на шестнадесет години Нина (тогава) Есперанца се превръща в единствената жертва, успяла да избяга от лапите на ужасяващ сериен убиец. 

Единадесет години по-късно Нина е сменила фамилията си и е посветила живота си на мисията да залови възможно най-много изчадия, така че никое друго дете да  не премине  през нейния кошмар. 

Но когато видео на Нина, която хладнокръвно обезврежда нападател в парк във Вирджиния, я превръща в звезда в социалните мрежи и всеобщ герой, миналото излиза от мрачното си скривалище и се впуска отново по петите ѝ. 

Той също е гледал видеото. Хищникът, който години наред съжалява, че е допуснал тя да се измъкне жива. И няма търпение отново да я въвлече в извратената си игричка. 

Решен да си върне изгубената награда, убиецът извършва поредното ужасяващо престъпление. Кодиран шифър, който само Нина може да разплете, я привлича в разследването. А пламъкът на отмъщението, който не е спирал да гори в душата ѝ през всички тези години, най-после ще се отприщи с огнена сила. 

Преди да навлезе в света на криминалната литература самата Изабела Малдонадо е носила значка повече от 22 години и е завършила Националната академия на ФБР, а по-късно се превръща в първата латиноамериканка, получила чин „капитан“ в полицейското управление на окръг Феърфакс, Вашингтон. 

Вплитайки своя собствен опит и познания, за да придаде реалистичен облик на персонажите си, в „Шифърът“ Малдонадо изгражда интензивна, разтърсваща и пристрастяваща история, която я изстрелва право в редиците на най-вълнуващите съвременни автори на криминални романи.

* * *

Снимка "Сиела"

Из „Шифърът“ на Изабела Малдонадо

Трета глава

Офис на ФБР
Вашингтон, окръг Колумбия

Нина седна на ръба на пластмасовия стол във фоайето пред офиса на водещия специален агент Том Ингърсол. През последния половин час той се беше скрил вътре заедно с наблюдаващия специален агент Алекс Конър – прекия ѝ началник.

Конър беше оставил бележка на рецепцията, с която ѝ нареждаше да се яви моментално в кабинета на водещия специален агент. За две години в офиса на ФБР никога не беше викана от Ингърсол. Беше сигурна, че имаше нещо общо с тичането ѝ вчера в парка в извънработно време – за сетен път си припомняше събитията, без да разбира къде бе сгрешила.

Внимателно докосна областта около корема си и изохка. Дали глупакът не беше счупил някое от ребрата ѝ, след като бе паднал върху нея? Всеки мускул я болеше от премазващата му тежест, която се беше стоварила върху крехката ѝ фигура. Местната полиция бе извикала линейка и лекарите се увериха, че нападателят ѝ не е получил сериозни наранявания, а тя самата отказа лекарска помощ. Нина не искаше да я пращат в болница, а предпочете да прекара остатъка от вечерта в даване на показания пред бившите си колеги от полицията в окръг Феърфакс. Сега се чудеше дали една рентгенова снимка в спешното отделение нямаше да бъде по-разумното решение.

Конър отвори вратата и прекъсна блуждаещите ѝ мисли.

– Готови сме да те приемем.

Нина се изправи и закрачи към офиса с увереност. След като влезе, поздрави Ингърсол с леко кимване и се настани на едно от двете места пред бюрото му.

– Бях разтревожен, когато научих за случката в парка вчера – заговори Ингърсол. – Радвам се, че си добре.

– Добре съм, сър. Благодаря.

Конър зае мястото до нея.

– Според полицейския доклад си използвала тактическа химикалка срещу нападателя си.

Агентите можеха да носят оръжие в извънработно време и бяха насърчавани да го правят, но при тичането нещата се усложняваха. Нина не можеше да бяга в парка с пистолет в ръка, нито пък да го пъхне в клина от ликра, с който тичаше, без някой да се обади в полицията. Заради ограничените възможности най-добрият вариант беше малко устройство, което да може да скрие в ръката си.

Агент Герера извади химикалката от вътрешния джоб на якето си и я показа.

– Винаги нося нещо за самоотбрана, когато излизам да тичам.

Конър взе инструмента и завъртя цилиндъра, за да удължи писеца.

– Съгласен съм, че сам… човек в гъсто залесен парк трябва да вземе адекватни предпазни мерки.

Нина беше убедена, че Конър почти каза сама жена, но той се поправи точно преди тя да го бе накарала да съжалява до края на живота си.

Ингърсол измъкна химикалката от протегнатите ръце на Конър, за да я огледа по-внимателно.

– Тази не е стандартна.

– Носех я, докато бях патрулиращ полицай, преди да постъпя в Бюрото. Веднъж използвах карбидния накрайник, за да счупя прозореца на горяща кола. Успях да измъкна шофьора навреме. – Тя сви рамене. – Удобен малък инструмент.

Черният корпус от алуминиева сплав беше малко по-дебел от този на обикновена химикалка и не изглеждаше като нещо особено. Джаджата обаче беше страховито оръжие, ако попаднеше в обучени ръце.

– В полицейския доклад пише, че си използвала техниката на долночелюстния ъгъл – каза Ингърсол и ѝ върна инструмента.

Тази техника предизвикваше подчинение без прилагане на излишна сила. С върха на химикалката беше натиснала специфична точка зад линията на челюстта, близо до основата на ухото, и така бе причинила мъчителна болка, която се разклоняваше като ток по долния алвеоларен нерв. След това бяха последвали кратки и прости команди. Мозъкът на Райън беше претоварен от болка и нямаше как да изпълнява сложни нареждания. Когато той се беше подчинил, Нина използва хватка за задържане, докато случаен минувач не се бе обадил в полицията. Мобилният ѝ телефон беше счупен по време на нападението.

Ингърсол взе една папка от бюрото си и смени темата.

– Това е копие от доклада на полицията за инцидента в окръг Феърфакс. – Агентът отвори папката. – Следиш ли историята по новините или в интернет?

Нина хвърли поглед от Ингърсол към Конър и обратно.

– Телефонът ми беше счупен и не съм гледала телевизия тази сутрин. Какво става?

Ингърсол погледна документите.

– Райън Шейфър не е действал сам, когато те е нападнал.

– Местното полицейско управление ме информира, че е имал съучастник – каза тя. – Намерили са го, след като Шейфър го е издал.

Ингърсол прелисти на друга страница в доклада.

– Знаеш ли, че съучастникът е излъчвал целия инцидент на живо, преди да избяга?

Ченето ѝ увисна.

– Не.

Ингърсол ѝ се усмихна иронично.

– Както би казала дъщеря ми, ти си вайръл.

Нина онемя от изненада.

– Чакайте. Какво?

Конър заговори.

– Някой е сложил саундтрака на „Жената чудо“ върху видеото. – Мъжът поклати леко глава. – Тогава започна да набира популярност.

– Не си ли го виждала? – попита изненадано Ингърсол.

– Тази сутрин ми наредихте да дойда направо тук. – Нина разпери безсилно ръце. – Така и не успях да си взема нов телефон или да се добера до компютъра си.

– Човекът, който е направил саундтрака, организира състезание, за да види кой първи ще разпознае жената във видеото – каза Ингърсол. – Рано тази сутрин някой най-накрая те е разпознал. В пиар отдела получаваме запитвания от репортери, които искат коментар от директора.

Умът ѝ не го побираше. Директорът на ФБР, който отговаряше за над трийсет и осем хиляди федерални служители, беше преследван за изявление по неин адрес. „Света Богородице.“

Ингърсол продължи:

– Не те повикахме за това.

Нина вдигна поглед към него – нямаше представа какво друго може да се е случило.

– Миналата нощ на едно местопрестъпление в алея зад Ем Стрийт е намерена бележка от убиец. Имаме причина да вярваме, че е свързана с теб.

Побиха я тръпки.

– Какво е местопрестъплението?

Ингърсол вдигна ръка и отклони въпроса ѝ.

– Бих искал първо да уточним няколко неща. – Той сключи вежди. – Смени ли си името законно преди десет години от Нина Есперанца на Нина Герера?

Мислите ѝ започнаха да препускат в нова посока.

– Това беше част от процеса по освобождаването ми от опеката на социалните грижи. Бях на седемнайсет години.

Ингърсол и Конър си размениха еднозначни погледи. Очевидно беше потвърдила мислите им. Изнервена до краен предел, Нина поглеждаше ту единия, ту другия мъж в очакване на отговори.

– Разбирам, че въпросът е изключително личен – продума Ингърсол. – Но има пряка връзка с темата, която ще обсъдим.

– Досиетата от съда за непълнолетни не са публични – добави Конър. – В процес сме на получаване на достъп до документите, но искахме да чуем историята първо от теб. Отправи ли молба към съда за освобождаване, след като вече беше избягала от приемния дом?

– Да. – Нина облиза пресъхналите си устни.

– Това се случи, след като беше… отвлечена? – Ингърсол не искаше да я погледне в очите. Значи знаеше. Нина сви ръце в скута си. И двамата бяха наясно какво ѝ се е случило.

– Бях на шестнайсет години. – Агент Герера отговаряше като робот, без никаква емоция, докато разказваше най-ужасяващите събития от живота си. – Живеех на улицата, след като избягах от Дома за деца. Посред нощ един мъж мина покрай мен с микробуса си. Той спря и ме… грабна. Върза ме на задната седалка.

Нина не каза какво е станало после. Неизречените детайли за часовете, прекарани с похитителя ѝ, висяха помежду им.

– Успях да се измъкна на сутринта. – Тя приключи историята внезапно и отправи въпрос към Ингърсол: – Защо е толкова важно това сега?

– Снощи в Джорджтаун е убито шестнайсетгодишно момиче – отговори той с тих глас. – Избягала от приемното си семейство. – Следващите му думи едва се чуха. – Тялото ѝ е намерено в кофа за боклук.

Конър се намеси:

– Случаят е в полицейския отдел на Метрополитън. Техните криминалисти са открили запечатано найлоново пликче в устата ѝ, в което имало бележка.

Тя си представи какво се е случило и отдавна забравената болка в нея изплува на повърхността. Един изтръгнат млад живот. Едно чудовище, обикалящо улиците в търсене на следващата си жертва.

Ингърсол извади лист хартия от някаква папка.

– На бележката има съобщение, отпечатано на стандартна копирна хартия. – Измъкна с рязко движение очилата си за четене от джоба на ризата и ги нахлузи. Погледна надолу към листа и прочисти гърлото си.

Пулсът на Нина се ускори, докато слушаше съобщението на убиеца.

– „След години, прекарани в търсене, мислех, че никога повече няма да открия Надежда. Днес всичко се промени. Сега тя нарича себе си Воин. Но за мен винаги ще бъде… Тази-която-се-измъкна.“

Ингърсол вдигна поглед и най-накрая срещна нейния.

– Убиецът е оставил три празни реда и е добавил още една дума с главни букви.

Нина изчака Ингърсол да прочете края на съобщението.

– „Досега.“