Обичаната авторка на вълнуващите „Перлата, която се освободи от черупката си“ и „Когато луната снизхожда“ Надя Хашими се завръща с нова история, която тревожи, но и носи утеха. Изкусната разказвачка ни приканва зад стените на една „Къща без прозорци“, за да ни разкрие тежестта на присъдата да си жена в свят на несправедливост и жестокости.

С поглед, отправен към най-съкровените кътчета на душата, и с усет към нюансите на всяко чувство, Надя Хашими проследява пътищата на Зеба и нейните сестри по съдба от Афганистан. Техните пътища се преплитат като фина бродерия, за да разкрият тежкия живот на цял един народ. И за да ни покажат, че всяка „Къща без прозорци“ е мрачен затвор за човечността, но и място, където надеждата може да блести с пълна сила.

Когато Зеба е открита с окървавени ръце над трупа на съпруга си, всички обвинителни пръсти сочат към нея. Децата ѝ не вярват, че тя е способна на убийство, но Зеба е арестувана. Не ѝ остава нищо друго, освен да чака най-вероятната присъда – смърт.

Покосена от шока, самата тя не помни какво точно се е случило в онзи мрачен ден. Същевременно в затвора мистериозен ореол обгръща Зеба, след като другите затворнички разбират, че майка ѝ е магьосница, владееща силата джаду. И сякаш наистина само магия може да измъкне жената от предварително решената ѝ съдба…

В зловещия затвор тя се среща с Нафиса, Латифа и Межган – всяка от тях е нарушила някоя от обществените норми, които са оковали обществото им. А единственият им непростим грях е, че са копнеещи за свобода жени в свят, подчинен на остарели порядки и властта на мъжете. Между Зеба и нейните съкилийнички разцъфва неочаквано сестринство, което ще им помогне да съхранят силата на духа си.

Със забележително поетичен дух, но и със стряскащо жестока откровеност Хашими разкрива всички лица на един свят, в който светлината може да дойде само отвътре – от силата на собствения дух, от волята за човещина и от надеждата като най-голямото оръжие.

В „Къща без прозорци“ свободата не е даденост, а ежедневна битка. Битка, която напомня, че да съхраниш себе си може да е дързък въпрос на живот и смърт. Но надежда винаги има.

   * * *

Из „Къща без прозорци“ oт Надя Хашими

Снимка "Сиела"

БОЯ СЕ, ЧЕ КЪРВАВИЯТ БЕЗПОРЯДЪК БИ МОГЪЛ ДОНЯКЪДЕ ДА Е И ПО МОЯ ВИНА. Че как иначе?

Живеех с мъж. Солях храната по негов вкус. Стържех кирта от гърба му. Карах го да се чувства, както един съпруг би следвало да се чувства.

Той също правеше разни неща за мен. Пееше ми. Своеобразна песен или може би покаяние, когато бях най-разстроена. В подобни моменти гневът ми се стопяваше. Нещо в начина, по който веждите му танцуваха или главата му се поклащаше, действаше като лед на опънатите ми до скъсване нерви. Сгушвах се до него, за да почувствам как дъхът му гъделичка врата ми. И да си представя как всичко ще свърши на метри само, там, където ще бъдем положени заедно като съпруг и съпруга. И на метри само от там, където в миналото е проляна нечестива кръв. През последната година малката ни градина с розов храст в единия край и тел за пране, опната от край до край, се превърна в театър на кърваво насилие. Позволявах си да се усъмня в здравия разум на розите, които все още се осмеляваха да цъфтят.

Тъмно, наситено червени рози, които биха изглеждали прекрасно върху гроб. Странна мисъл навярно.

Допускам, че повечето съпруги си представят как съпрузите им умират – заради ужаса или от нетърпение. Неизбежно е. Защо да не помечтаеш как и кога би се случило?!

Виждах смъртта на съпруга си по милион различни начини: старец с деца до постелята му; прострелян в гла­вата от метежници, приведен, с ръце върху застиналите му гърди; поразен в гръб на път за някъде, където не би следвало да отива. Гърмът винаги е бил най-предпочитан от мен. Аллах, прости живото ми въображение. Виня майка си за тази очарователна черта на моята наследственост. Гърмът е най-лесното решение за всички – поразяваща малка светкавица от небесата. Ще бъде болезнен, но ще трае само миг.

Ненавиждах страданието.

Не, никога не съм си представяла съпругът ми да умре по начина, по който това се случи, но какво би могла да стори една съпруга? Светкавиците не падат, когато са ти потребни.

И понеже бях млада жена, съумях да подбера думите в рима, да създавам ред и ритъм в главата си, когато в света около мен те липсваха. Дори сега, в това злощастно състояние, умът ми съчини стих.

Извисил ръст, моят любим съпруг не я съзря,
глупакът се осмели да ми обърне гръб.