Преди дни, научих - починал "най-прочутият агент на ХХ век" – Олег Гордиевски („най-ценният шпионин за Запада през Студената война“, „прототипът на Джеймс Бонд“ (?!)

И ми стана мъчно за този човек, кой знае защо… Напрегнах се и си припомних как се срещнахме на маса в началото на юни 1993 г. в едно шумно кафене на открито край лондонския площад „Трафалгар“, когато взех първото интервю с него за сп. „Факел“. Името на Гордиевски беше вече нашумяло у нас покрай историческата му книга в съавторство с Кристофър Андрю „КГБ – поглед отвътре“, чийто редактор бях заедно с един от преводачите на този обемист двутомник – Миряна Башева.

Току-що на английски бе излязла и автобиографията му „Последната спирка – смъртта“ (нея издадох през 1998 г. във „Факел експрес“)… И пред очите ми изникна масата, на която седяхме, диктофонът на нея и оръфаните маншети на ризата, които се подаваха от ръкавите на сакото на този „най-ценен шпионин“… Разрових се из архивите си и дълго търсих, докато издиря разговора си с него.

Бях го забравил. Изчетох го ред по ред и реших, че си струва да бъде прочетен отново. Особено днес. Да, именно днес!

***

С Олег Гордиевски се свързах в началото на май, когато неговата автобиография „Следваща спирка – смъртта“ трета седмица оглавяваше списъка на бестселърите в лондонския печат. Бяха се появили и десетина рецензии, сред които един отзив на Дъглас Хърд - тогавашния министър на външните работи. Мненията бяха пристрастни, и то най-вече поради някои намеци на автора около контактите на високопоставени английски чиновници с бившето съветско правителство. Ехото от шамара, който КГБ беше нанесъл на Интелиджънт сървис с вербуването на знаменитата „Кеймбриджка петорка“ явно още не беше заглъхнало. В същото време организираното бягство и разкритията на Гордиевски бяха закрепили поразклатеното самочувствие на службите с най-здрави традиции в световния шпионаж. За мен лично срещата с него беше преди всичко повод да застана очи в очи с човек, явил ни се сам от недрата на КГБ – онова митично чудовище, с което лягахме и ставахме години наред, без дори да посмеем да произнесем името му.

— Олег Антонович, доколкото си спомням от книгата ви „КГБ: поглед отвътре“, която „Факел“ издаде през 1992 г. на български език, друг случай като вашия няма. Имам предвид бягството ви през граница на Запад, след като от КГБ са се готвели да ви арестуват.

Знае се само за още няколко души, които са работели за американците. Те обаче са били заловени и разстреляни от нашите. През 1984 г. разстреляха и Владимир Петров, подполковник, завербуван от французите. Всички бяха издадени от Олдрич Еймс.

- Вие също, нали?

Да, и сте прав, че никой друг до ден днешен не е успял да се изплъзне от КГБ. При това аз им бях под ръка, цялото ми жилище беше в микрофони и камери, следяха ме и отвън (явно има предвид понятието "външно проследяване" - с физическа "опашка" от агенти, бел. ред. на Клуб Z) и бяха сигурни, че съм им вече в капана.

- Дълго време след това са смятали, че са ви извели с хеликоптер от британското посолство в Москва...

Или с подводница, няма значение. Важното е, че аз бях сам, докато срещу мене действаше мощна организация. Но аз знаех какво правя, а те – не.

- Това е навярно най-драматичният момент в живота ви...

Тези моменти бяха три. Първият – когато кацнах в Москва и разбрах, че съм влязъл в капана им, нещо, от което най-много се страхувах; вторият – когато ме разпитваха под въздействието на алкохол и наркотици...

- Вие разказвате за това и в „КГБ: поглед отвътре“...

Да, но може би най-страшното беше на сутринта, когато се събудих с чувството, че съм разобличен, без абсолютно нищо да си спомням...

- И досега ли нищо не си спомняте?

Не, след два дни някои неща изплуваха, паметта ми започна да се връща и аз постепенно стигнах до извода, че не съм се издал. Нещо, което за момента ме беше спасило, тъй като, макар да са били сигурни, че съм британски агент, на нашите им е бил необходим магнитофонен запис от показанията ми. Това първо.

И второ – от особено значение е било да не хвърлят сянка върху източниците, които са ги информирали за мен. Единият е Олдрич Еймс, другият не се знае още. Затова са отлагали колкото може повече ареста ми. В Лондон пускат слуха, че в Москва съм останал за годишната отпуска, а като не съм се прибрал и след нея – че са ме преместили на друга работа...

Усещането обаче, с което се събудих на 26 август 1985 година след разпита, беше ужасно: край, те знаят всичко, аз съм загубен. Откъде идеше тази моя увереност, не мога да си обясня, но бях убеден – скоро, много скоро ще ме убият, ще ме разстрелят. Затова, колкото и кошмарно да беше бягството ми – третият най-драматичен миг, – в него все пак имаше някаква надежда, че ще се спася.

- Смъртната ви присъда не е отменена и до днес. Не се ли страхувате, че където и да сте, може да бъде изпълнена?

За да бъде изпълнена, е необходимо политическо решение. Някога то се взимаше от Политбюро, днес – от Елцин. А за какво му е на Елцин да ме ликвидира, като по онова време не е имал отношение към случая? Така, че днешните служби за сигурност, които са много по-слаби от някогашните, едва ли ще се решат на подобна авантюра без политическа поддръжка. Пък и да ме убият, какво ще постигнат? Всичките им представители ще бъдат изгонени от Англия, а и не се знае какви други мерки могат да бъдат предприети. Въобще, както казват, това за самите тях ще е контрапродуктивно.

- Свързан ли сте още с британските разузнавателни служби?

Не, практически не, тъй като вече не съм им нужен. Малко работа мога да им свърша. А да ме използват оперативно – нито те, нито аз искам.

- Как оценявате резултатите от сътрудничеството си с тях?

За мен най-важен беше политическият резултат. Когато през 1974 година реших да им сътруднича, бях започнал да разбирам колко повърхностни са представите им за Съветския съюз, за плановете на комунистическите ръководители и висши чиновници, за начина им на мислене и същинските им намерения. Затова основното в моята дейност беше постепенното им въвеждане в съветската политическа кухня, обяснението на задкулисните ходове и интриги на международния отдел на ЦК срещу Великобритания и Запада.

Друга важна моя задача беше разкриването на работещите за КГБ шпиони. Те не бяха толкова много. Сред по-едрите риби бяха един норвежки дипломат, после един служител на шведското контраразузнаване, и особено един шифровчик от френското военно разузнаване, който беше твърде ценен с това, че държеше в течение нашите със секретните планове на НАТО. Имаше и един англичанин, когото аз трябваше да вербувам за КГБ, а той всъщност работеше за него. Е, и някои по-дребни шпиони, бих казал помощници на КГБ, от които особена полза нямаше.

На трето място беше помощта ми в детайлното им запознаване с методите на работа на КГБ на Запад, с оперативната му философия. Става дума за начините му на вербуване и култивирането на контакти с агентурата, за личната и безличната връзка, за обучаването на така наречените „нелегали“, изпращани под чуждо име и без конкретни задачи в чужбина единствено с цел приспособяването им към тамошното ежедневие; за осигуряването на типично прикритие, когато офицери на КГБ се внедряват в съответната страна като дипломати или журналисти, за цялата му секретност и организация на документация и т.н., и т.н. Тази моя помощ, освен че извънредно облекчи работата им по-нататък, им спести и доста пари.

- А самите те как ви плащаха? Тукашният ляв печат коментира дори размера на пенсията ви.

Нападките на тукашните леви са ми само от полза, тъй като ми дават възможност нееднократно да заявявам, че пари от англичаните не съм взимал. Това беше условието ми, когато реших да им сътруднича. Аз исках да бъда честен преди всичко пред себе си. На мен ми беше достатъчно да работя срещу системата на КГБ, която бях започнал да проумявам и чиято пълна липса на морал и принципи ме задушаваше. А що се отнася до пенсията ми, тя стига колкото да водя нормално съществуване и да плащам училището на двете си деца.

- Тогава на какво се дължи неприязънта на тукашните социалисти към вас? Обвинявате някои от тях, че със своите действия и поведение са подкрепяли неволно престъпната политика на собствената ви страна, а те не ви смятат за нищо повече от предател.

Цялата работа е, че както преди, така и сега ляво настроените интелектуалци тук не могат или не искат да разберат истинското положение на нещата у нас. Те въобще не са в състояние да си представят целия репресивен апарат на „победилия социализъм“, лагерите, системата на следене и тотално единомислие, което бяхме длъжни да изповядваме. Спомням си как преди заминаването ми от Съветския съюз през 1982 година КГБ започна да лови и затваря дори ония, които се занимаваха с йогизъм или с източни бойни изкуства. И когато днес и аз, и особено Владимир Буковски се опитваме да разкрием античовешката същност на комунистическия режим, чиято дейност в определена степен самите те са одобрявали и подпомагали, това ги дразни и кара да ни нападат.

- Но и вие не само сте одобрявали, но и обслужвали тогавашната власт. Както и цялото ви семейство: баща ви се пенсионира като политработник от Гранични войски, които са били към системата на КГБ, брат ви също е бил офицер от КГБ. Как така от активен неин поддръжник се превърнахте в активен неин противник?

Когато през 1964 година свалиха Хрушчов, почти целият офицерски състав на КГБ, уж подмладен и прочистен по негово време, посрещна с възторг новината. Тогава започнах да си давам сметка, че нищо не се е променило, че съм заобиколен от същите стари сталинисти и станах крайно предпазлив.

Друго, което до голяма степен ми отвори очите, бяха така наречените циркуляри. Като офицер от КГБ получавах всевъзможни сборници с документи и инструкции, повечето от които бяха посветени на това какво се забранява в СССР. Става дума за редица факти, събития, обекти и т.н., които системата старателно прикриваше и забраняваше да се упоменават и коментират в печата, в отделни книги, брошури, дисертации. Да речем – загубите ни във финската война или количеството на пленените и на заминалите доброволно на работа в Германия, броят на загиналите – на фронта и от глад в тила, депортирането на населението от европейската част на СССР в Сибир... Въобще всичко, което не се връзваше със стройната и красива теория за процъфтяването на социалистическата държава... Бях направо потресен.

А в края на 1965-а, когато заминах за Дания, заварих в посолството двайсет души: десет от тях бяха офицери от КГБ, пет – от Главно разузнавателно управление, и само пет – служители на външно министерство. И още десетина кагебисти, пръснати по други организации. Тоест съветското дипломатическо представителство разполагаше едва с пет души – е, хайде, с посланика – с шест, а КГБ – с двайсет. Сам по себе си този факт говореше достатъчно красноречиво за приоритетите на съветската външна политика...

Така полека-лека трябваха ми още няколко години, за да разбера, че цялата съветска, комунистическа система се крепи на тоталния шпионаж – като се започне от милионите секретни осведомители на КГБ вътре в страната и се стигне до изградената срещу западния свят агентура. Впоследствие научих, че само в САЩ са действали повече от двеста офицери. Да не говорим за Германия – там въобще беше нещо невероятно. Първо, консулствата ни в Западен Берлин, а след това в Хамбург и Мюнхен, както и резидентурата ни в Бон и Кьолн гъмжаха буквално от кагебисти. Ами Източен Берлин, където КГБ си беше открил направо филиал с повече от шестстотин души. Ами Щази, ами хилядите „нелегали“?

И всичко това насочено към поглъщането, към разлагането и унищожаването на Германия. А нахлуването на войските ни в Чехословакия, което само потвърди, че процесите на сталинизация у нас са необратими? Или такива дребни наглед произшествия като сваления от нашите южнокорейски самолет или – вече по Горбачово време – отровените с газ демонстранти на площада в Тбилиси. Още като видях неестествените пози, в които бяха застинали, познах почерка на КГБ. Въобще независимо от цялата тайнственост и секретност действията му бяха напълно разгадаеми и предвидими... Е, как да продължаваш да служиш, да се асоциираш дори с подобна система?

- А минавало ли ви е през ум, че бившите ви колеги някой ден ще се превърнат в предприемчиви бизнесмени, че КГБ ще се раздроби на многобройни различни организации, че ще има право на самофинансиране и стопанска дейност и т.н., и не считате ли такъв завой за по-опасен?

В известна степен да, защото по този начин те придобиха по-голяма свобода за провеждане на своите оперативни мероприятия. Например, ако през последните две години беше необходимо, макар и на хартия, специално разрешение на прокурора за използването на определена техника, сега вече те сами могат да си я въвеждат и със задна дата да отправят съответното искане. Тоест присъщите на КГБ стари методи на работа днес се връщат отново.

За съжаление руската публика гледа на тези процеси едва ли не с безразличие, тъй като смята, че обособявайки се, различните спецслужби ще неутрализират взаимно влиянието си. Да, но само Службата за сигурност на президента по численост на своя състав вече достига предишния КГБ. А отделно разузнаването? А управлението на гранични войски, което се води като независима агенция, или службата по прехващане – на връзки, телеграми, междудържавни шифровани текстове? Или десетките останали служби, като митническата например, които също се превърнаха в самостоятелни организации и които на практика се самофинансират от 1990 година, без да има кой централно да ги контролира.

Колко само смесени дружества се създадоха! Мой познат, американец, се срещнал лично с ръководството на фирма, занимаваща се с разработката на нефтените местонаходища в Сибир. Огромно независимо дружество. И отгоре до долу – служители на КГБ. Както междувпрочем е вече навсякъде, те вече станаха част от руския живот. И едва ли някой ще бъде в състояние да ги върне по кабинетите, да ги подчини и контролира. Те вече са придобили вкус към частната предприемаческа дейност, към парите, валутата, пътуванията в чужбина, луксозните курорти.

- Тези ли бяха съображенията, поради които толкова народ се домогваше до КГБ?

— През 60-те години, когато аз постъпвах на работа там, съществуваше и някакъв чисто руско-комунистически патриотизъм. През 70-те години обаче напливът се увеличи само защото плащаха повече. Особено силен беше той сред желаещите да се назначат във външното разузнаване, за да пътуват в чужбина. Те просто мечтаеха за това. От друга страна, каква по-висша привилегия, по-велика наслада да си причастен към тайната. Като че си член на някоя масонска ложа, на недостъпен никому таен орден. Седиш си в кабинета и всеки ден научаваш по нещо ново – само ти.

- И по този начин владееш себеподобните си...

Да, особено ако си към някое оперативно подразделение като Второ или Пето управление например, които работеха с агентурата. Знаете ли какво е агентура?

- Мога да си представя.

— Това са завербуваните от КГБ осведомители, които са дали секретно обещание да му сътрудничат. Всеки от тях си има псевдоним и дело, в което се съхраняват съобщенията му. Става дума за доносите всъщност, които трябва да бъдат писмени, за да може, когато оперативният работник реши, да ги използва срещу автора им.

- А оперативен работник какво ще рече?

Това е също евфемизъм и означава офицер, който има право да вербува агентура и да я използва, както намери за добре. Такъв офицер обикновено разполага с 15–20 души и тъкмо тук има възможността да прояви своята сила и влияние над хората – пак особен вид наслада.

Това важи за Второ управление, занимаващо се с общите въпроси на сигурността и контраразузнаването, и за Пето, което контролираше идеологията. Въобще КГБ беше проникнал дълбоко в средите на творческата интелигенция. Агентурата му там се състоеше от огромен брой писатели, музиканти, актьори, издателски и академични работници и благодарение на тях се знаеше действително всичко. Дисидентите също бяха изцяло под контрола му. Затова за някаква особена тяхна роля не може да се говори.

Роля изиграха ония дисиденти, които имаха статус на такива и си бяха създали име на Запад – като Сахаров и Амалрик. КГБ само се опитваше да ограничи тази роля – и толкова. Същото важи и за дисидентите извън страната. Не, не става дума за радиостанциите „Свобода“ и „Гласът на Америка“, а за ония, които бяха изнесли на гърба си съпротивата срещу режима. В този смисъл влиянието на Солженицин и Буковски например е значително. Друг е въпросът доколко.

Защото в началото на 80-те години научно-техническото изоставане на Съветския съюз от Запада беше такова, че Горбачов и Яковлев нямаха друг изход освен либерализацията. Тук ще поотпуснем, там ще пооткрехнем да полъхне свеж ветрец – и готово, смятаха те. Само че криви им излязоха сметките. Първо им скрои номер гласността, като разгроми безвъзвратно съветската идеология. След това като гръм от ясно небе дойде конституционната отмяна на монопола на комунистическата партия. КГБ разбра веднага: това значи смърт. Горбачов не го разбра, той все си мислеше, че ще надхитри системата и по такъв начин ще я спаси. Докато се стигна до неспасяемата икономическа разруха.

— До каква степен КГБ в днешния си вид може да се намесва в политическия живот на страната?

Първо, КГБ беше много силно уплашен от неуспешния опит за преврат през август 1991 година. Да бяха победили, както и да е – победителите не ги съдят. Но изведнъж се оказа, че цялата организация под ръководството на Крючков е взела участие в антиконституционно, противозаконно действие. И че на бърза ръка може да бъде разтурена. Спомняте си тълпата на площад „Дзержински“ – ами ако беше нахълтала в обсадената сграда на комитета?

Така че да се решат на нещо днес, което да противоречи на правителствената политика и на Елцин – едва ли... По-скоро биха провеждали политиката си чрез някое подставено от тях правителство или чрез отделни хора в него. Каквито имаше и от които Елцин постепенно се освободи. Сега и председателят на Службата за сигурност на президента – Степашин – е негов човек.

- И все пак, след като един обикновен офицер е държал по 15–20 души в ръцете си, какво остава за цялата организация. Достатъчно е само да се публикуват някои секретни сведения...

Това противоречи на принципите на КГБ и засега едва ли биха го сторили. Защото как утре ще завербуват някого, ако той знае, че всеки миг може да бъде издаден? Работата не е толкова проста.

При това у нас не е като в Латвия, Естония, Литва или Чехия, където заради нечие отворено досие може да избухне обществен скандал и човек да си загуби работата. Сред членовете на руското правителство и Държавната дума няма нито един бивш дисидент. Всички са бивши партийни работници и никой няма да остане на улицата заради това, че е бил свързан с КГБ. А и да е бил свързан, какво от това – всички работехме в една система, ще каже.

Като Сергей Бабурин, помните ли? За него генерал Калугин обяви, че бил агент на КГБ. „Да, бях“ – най-спокойно си призна той. „Но на КГБ, не на ЦРУ. И се гордея с това.“ Толкова. И никакво чувство за вина. Въобще комунизмът и КГБ така са разложили Русия, че истинско либерално общество ще бъде много трудно създадено. У вас в България положението е все пак по-леко – макар да е действала същата съветска система.

— Допускате ли, че КГБ може да има пръст в събитията около 10 ноември у нас? Помним нескритата неприязън на Горбачов към Тодор Живков?

— Когато Горбачов почувства, че ветераните на комунистическото движение в Източна Европа не го поддържат, той действително затаи злоба срещу тях. И поиска от КГБ да му помогне в подмяната им с по-млади, по-съвременни, по-близки до духа на промените кадри.

Не, не че се стремеше към някакви кардинални промени, но такива като Тодор Живков го дразнеха и му пречеха. Затова и сложи Кренц на мястото на Хонекер, който го беше вбесил с репликата си: „Те нека правят ремонт, ние ще сменяме тапетите.“

- Може би тук е мястото да ви попитам какво повече от онова, което пишете в предишната си книга за убийството на Георги Марков, знаете?

Това, което разказва Калугин, е, общо взето, достоверно. Но нека излезе и от моята уста. Значи, постъпва искане до КГБ от министъра на вътрешните работи в България Димитър Стоянов: така и така, помогнете ни в подготовката на средства за ликвидирането на нежелателен елемент, чиито действия носят антикомунистически характер.

Крючков и Калугин отиват при Андропов и казват: ето, постъпило е искане от българските другари по такъв и такъв повод, трябва да го удовлетворим. А Андропов отвръща: „Не обичам аз хич тия мокри афери... Несъвременно е някак си...“ Такъв отговор между другото е напълно в стила на тогавашното съветско ръководство – и на Брежнев, и на Устинов, и на Черненко, които, уверен съм, никак не са били склонни към подобен род политически авантюри, каквато е санкционирането на убийства в чужбина.

Същевременно обаче те са и готови на всичко комунисти, които дълго не трябва да се убеждават. „Но, другарю Андропов – продължава Крючков, – това все пак е Стоянов, той е член на правителството и едва ли говори от свое име, сто на сто е съгласувал с другаря Живков. А да откажем на другаря Живков, разбирате ли, не върви, може да извършим крупна политическа грешка.“ (Накъде бие само, а?)

И Андропов отговаря: „Е, ако е така, тогава какво да се прави... Окажете им необходимата техническа помощ...“ И се пристъпва към „необходимата техническа помощ“ под общото ръководство на Калугин.

- Доколкото си спомням, той твърдеше, че няма непосредствено отношение към случая...

По онова време Калугин е началник на управление „К“ към Първо главно управление. „К“ е инициал на „контраразузнаване“. Става дума не за главното контраразузнаване вътре в страната, а за малкото, което се водеше към разузнаването.

Управление „К“ отговаряше за контактите с органите на източноевропейските страни по въпросите на контраразузнаването и сигурността, включващи и такива съмнителни операции като убийството на човек в чужбина. Ключовата фигура в него е именно Калугин и именно той осъществява общото ръководство по изпълнението на задачата.

Само че в случая се привлича за участие работник от оперативно-техническото управление, който предоставя на разположение на управление „К“ оръдието, отровата и сачмата за извършване на убийството. След това същият работник заедно с един от заместник-началниците на управление „К“ Сергей Голубев...

— ... това не е ли онзи, който ви беше дал наркотици и ви разпитваше в дачата...

— ... точно така..., та те двамата заминават за България да обсъдят технически случая. Голубев – да изкаже някои общи оперативни препоръки; конкретно той едва ли е можел да обясни как да се извърши убийството в английски условия, след като беше работил дотогава в Египет.

А техническото лице просто е показвало как се стреля и т.н. Това е. Останалото е било работа на българите: да намерят подходящ човек, да пренесат оръжието през митницата – един не толкова прост въпрос междувпрочем. Предполагам, че са го изпратили направо в посолството по куриерите с дипломатическата поща – на части, за да не бъде засечено на рентгена.

Така ми изпращаха навремето в Лондон помощи за братски комунистически партии – южноафриканската, филипинската и т.н., които предавах в брой. Тъпчех ги по всички джобове на сакото и панталоните – такива суми бяха...

- В началото на тази година наш вестник постави под съмнение изобщо извършването на убийството — след като вече толкова време то се разследва официално и дори представители на Скотланд Ярд пристигаха в България.

Но нали сачмата съществува, нали медицинската експертиза сочи недвусмислено за наличието на отрова. Невъзможно е също така и резултатите да бъдат подправени или пък лекарите, подписали протоколите — подкупени. Великобритания е сред страните — заедно с Швеция, Норвегия, Дания, Германия, Нова Зеландия и Австралия, славеща се с неподкупните си чиновници. Да не говорим за лекарите.

— Междувременно досието на Георги Марков е вече унищожено.

— И така да е, хората са живи. Голубев се радва на добро здраве в Москва и, изглежда, не страда, задето КГБ още му забранява да дава интервюта. За оперативния работник не знам, но той беше, струва ми се, по-млад от Голубев.

И все пак странно, много странно... Разбирам всичко това да се беше случило у нас, в КГБ, където някогашният дух на секретност продължава да владее. Но защо у вас? Нали преди уж имахте демократично правителство? Президентът ви нали уж беше либерално настроен? Той какво, не иска ли да доведе докрай разследването?

— Нямам такова впечатление.

Е, зависи и от обкръжението му. Днес например се оказва, че по отношение на някои по-секретни направления Горбачов, а първоначално и Елцин, са били направо водени за носа от военните и КГБ. Представяте ли си, години наред им докладват, че производството на химическо оръжие у нас е спряно, след като то нито за секунда не е спирало.

Може и с вашия президент да постъпват по същия начин. Той няма сам да тръгне да разследва я, или да се рови по папките. Праща някого, а този някой му съобщава, че няма нищо...

— В какво най-вече се изразяваше сътрудничеството между нашите и вашите тайни служби?

Първо, най-редовно се подписваха протоколи за сътрудничество и координация по основните насоки на разузнаваческата работа. Всички тези насоки аз не съм в състояние да изброя, но някои веднага ще назова.

Най-важна, естествено, беше дейността срещу главния противник — САЩ. След това — срещу НАТО, като целта беше да се проникне до неговите секретни документи в главната му квартира в Брюксел. На трето място — срещу Великобритания. След изгонването на значителен брой съветски шпиони от Великобритания през 1971 година КГБ беше особено заинтересован от помощта на останалите социалистически страни в работата му срещу англичаните — и у тях, у дома, и в чужбина.

Съществено внимание се отделяше и на сътрудничеството в научно-техническата област — приоритет на българската резидентура в Лондон, например. В разпределението на ролите обаче България отговаряше за Югославия, Гърция и Турция. Особено важна за КГБ беше Югославия — като граничеща с блока на НАТО държава, чието разпадане на отделни републики по етнически и религиозен признак още тогава се прогнозираше.

Смяташе се обаче, че разпокъсана и изтощена от военни конфликти, страната ще стане лесна плячка за Запада и бързо ще попадне в неговата сфера на влияние — нещо, което не се случи, но е показателно за митовете, на които робуваха нашите по отношение на западната мощ и коварство.

- Интересно все пак, при обема на информацията, с която са разполагали... Изглежда, че образът на врага е толкова по-устойчив, колкото е по-далечен и преднамерен. А на бас лично животът на Запад ли ви помогна да се освободите от представите, които ни се насаждаха за него? Или постепенното опознаване на родната действителност? Или, да речем, книгите, до които сте имал достъп като офицер в КГБ. Кога между другото прочетохте „Архипелаг Гулаг“?

Малко след излизането му през 1974 година — в Дания.

- Преди или след решението ви да сътрудничите на англичаните?

Мисля, че двата момента съвпаднаха. Но Солженицин безспорно е изиграл роля. Не само с „Архипелага“, аз и преди това го бях чел. Особено обичах „В първия кръг“. Невероятно значителен писател. Винаги ме е вдъхновявал. Мисля обаче, че остана непрочетен от тукашната публика — твърде много съветски материал има в книгите му.

— А достоверен ли е според вас, поне що се отнася до областите, които познавате?

В „Архипелага“ останах поразен от това колко дълбоко и гениално е проникнал в живота на КГБ. Цялата систематизация там на техниката на ареста, разпита, транспортирането на затворниците, местонахождението им е толкова точна, че в продължение на десет години след това, докато съм имал възможност да я проверявам на живо, не съм преставал да ѝ се учудвам.

- Какви други книги оставиха подобни следи в живота ви?

Когато през 1963 година вече можех да ползвам библиотеката на КГБ, това беше литературата, свързана със съпротивата на белогвардейците срещу Червената армия. След това се яви Авторханов с неговата „Технология на властта“ и особено с „Автобиографията“ му. Твърде актуална книга, в която покрай личните спомени авторът разказва за чеченското въстание през 30-те години и за смазването му от войските на НКВД.

Така че КГБ има зъб на чеченците още преди войната... Спомням си следната страшна сцена: вече след въстанието, през 1938 година, в огромна плевня затварят около сто души и ги изгарят живи. Така че по-страшни от болшевиките за чеченците и до днес няма...

— Имаше ли ръкописи на самиздат в библиотеката?

Те се появиха по-късно — през 70-те години.

- А не се ли страхуваха началниците, че подобна литература ще разврати подчинените им? Всичко ли ви се разрешаваше да четете?

Да, всичко. И аз винаги съм се учудвал. Между другото отново Авторханов в една от книгите си описва как от началото на 30-те години работниците от Международния отдел на ЦК и от Второ главно управление на КГБ, а по-късно и от Пето, са можели да четат абсолютно всичко.

Макар и неизказана, идеята е била, независимо от кадровата чистка и сляпото подчинение на Сталин, да се създаде свой интелектуален елит. Рисковано, наистина, но иначе сме щели съвсем да изостанем... Та в същото положение изпада и КГБ, когато му се наложи да изпрати свой офицер на Запад.

Пристига изведнъж този офицер в някоя чиста, процъфтяваща, културна и демократична страна. Но нали все пак трябва да си остане и предишният комунистически слуга? Затова подобен престой е винаги с определен срок, единствено в съответната страна и с годишен отпуск задължително вкъщи, където като заложници тръпнат в очакване престарелите му родители, обречените на родината му братя и сестри, близките му.

— А много ли четяха колегите ви?

Не, напротив. Четяха предимно ония, които изготвяха политическите анализи и разработваха пропагандните ни акции в чужбина. И под предлог, че трябва да бъдат много умни, да знаят какво мисли Западът, ползваха всякаква литература. Каква — западна ли, антисъветска ли, — никой не можеше да разбере.

Но и те, и работещите в такова елитарно подразделение като Външното разузнаване се отнасяха с презрение към чисто духовното, интелектуалното. Запознавайки се с определена страна, повечето се ограничаваха с изучаването на политиката ѝ, и то отгоре-отгоре, без да вникват в религиозните, историческите, екзистенциалните аспекти на живота ѝ.

Това беше едната категория хора в КГБ. А другата, значително по-многобройна, съставляваха ония, чиято основна цел беше успехът — но в рамките на собствената им система. Не да избягат в Америка, не да се махнат от КГБ и да потърсят друга работа, а именно в него и благодарение на него, да се домогнат на всяка цена до успеха и да задоволят честолюбието си.

Не знам дори дали специално не ги подбираха точно такива...

— Изглежда, жаждата за власт е по-силна от жаждата за свобода...

Когато в началото на 1979 година се върнах от Дания, искаха да ме направят заместник-началник на британско-скандинавския отдел. Вече пет години бях британски агент, бях работил в различни градове на Европа и общувал с най-различни хора, така че по някакъв начин се чувствах гражданин на Запада.

И, спомням си, срещам вдовицата на брат ми, която, озъртайки се, ми казва шепнешком: „Олег, носи се слух, че се канят да те правят заместник-началник...“ И ме гледа с ей такива очи.

За нея, обикновената съветска жена, служителка в обикновено съветско учреждение, да си заместник-началник в КГБ, и то на такъв отдел, беше огромен личен успех. А аз вече бях в развод с жена ми и знаех, че началник няма да ставам. Личните проблеми на всеки, който работеше в КГБ, означаваха край на кариерата му.

Но и самият аз бях вече загубил чувството си за кариера, вкуса към успеха в този свят, за който върхът беше да си полковник от КГБ. Ето, живея в Англия, имам свой дом, излезе четвъртата ми книга, участвам в предавания по радиото и телевизията — и някой от близките ми в Русия да се гордее с това?

Не, защото ако съм постигнал някакви успехи, те са в тази система, а не в тяхната, която е не само погрешна, а направо престъпна. Затова, когато ме питат как след като са научили истината за нея, чели са такива и такива книги, слушали са западни радиостанции, някои продължават да ѝ се кълнат, аз отговарям: „Заради властта, от която не могат да се лишат, заради собственото си честолюбие и тщеславие.“

- Веднага след като пристига в Лондон, жена ви се разделя с вас. Била неузнаваема, споделихте в предишния ни разговор и обяснихте рязката ѝ промяна с психическия натиск, оказван и от КГБ, докато вие години наред правите безуспешни опити да я изтеглите тук. Тежи ли ви определението „предател“?

Аз не живея с това чувство. Пък и мнозина вече не мислят така. Докато в началото беше поголовно...

- А вие как се отнасяте към някои бивши дисиденти, които застанаха на откровено националистически и дори комунистически позиции, обявиха перестройката за част от глобален заговор срещу Русия и т.н.?

Кого имате предвид?

— Игор Шафаревич, да речем, Зиновиев, Владимир Максимов, Рой Медведев...

Рой Медведев винаги си е бил комунист, който обаче смяташе, че Сталин е опорочил идеята, че е обезглавил партията и т.н. Дори се носеха слухове из Москва, че през всичките тия години е работел в КГБ.

При Шафаревич националистическият уклон също така е бил винаги силен. Виж, ако някои ме разочароваха и възмутиха, това са Зиновиев и Максимов със статиите си в „Правда“, където направо със злоба се нахвърлиха срещу реформите и техните автори в Русия.

И това са хора, които са били по двайсет, по трийсет години на Запад. Забележете обаче — без да научат никакъв чужд език, за разлика от Буковски, да кажем, който владее няколко.

Не знам какъв свой свят са си били изградили, но не мога да си представя да не прочетеш вестник или книга, две думи да не си продумаш със съседа в страната, чиято култура, общество и демокрация си позволяваш да нападаш.

— Но те твърдят, че Русия има свой път на развитие.

Какво значи свой път? Да издигаме китайски стени ли? Нали все пак трябва и от някого да се поучим, да се приобщим към колектива на европейските нации. С кого, с Иран и Афганистан ли да живеем? Нашият път е пътят на Европа.

— А ако военните дойдат на власт, ако икономическата криза, разрухата и хаосът в страната продължат да се задълбочават?

Не мисля, че положението е толкова трагично. Ето, инфлацията става все по-ниска, спадът на производството също намалява и макар да е в разгара на реформите, страната все пак се държи.

Трудно се живее наистина, но при такива кардинални преобразования... Имаше един стар виц, ще ви го разкажа и с това предлагам да приключим.

Връща се наш професор от командировка в чужбина и с възторг започва да описва живота на Запад, как процъфтява икономиката там и т.н., а един го пита: „Вие какво, пред западната икономика ли се прекланяте? Искате да кажете, че е по-силна от нашата, така ли?“

„Не, не, в никакъв случай — отвръща уплашен професорът, — нашата е къде-къде по-силна. Ако и там цареше тоя хаос, който е у нас, отдавна да са пропаднали.“

-- Дано не се случва на никого. Благодаря ви, Олег Антонович.