"Раменете ми увисват с всяка следваща мисъл. Кого заблуждавам? Именно тази работа чаках..." (ОТКЪС)

Сладка любов, чародейства и тайни с щипка магически реализъм очакват читателите на дебютния роман „Омагьосаната хасиенда“ от новия обещаващ глас на съвременната романтична литература – Дж. С. Сервантес.

В духа на любимите „Енканто“ и „Приложна магия“, тази нежна книга за наследствената ферма за цветя на едно мексиканско семейство разцъфна в книжарниците със специална изненада – ароматизирани страници с нежно ухание на жасмин!

Животът на Харлоу изневиделица се разпада – в един и същи ден тя губи удобната си работа в Ню Йорк и къса с гаджето си, което се оказва арогантен грубиян. Нещо ѝ подсказва, че най-добрият лек я чака у дома в Мексико.

Семейната хасиенда обаче не е като останалите къщи. В нея цъфтят екзотични растения с чудодейни сили и бълбукат отвари по тайна рецепта. Всяка от жените в семейството притежава завидни вълшебни умения – Утешаване на разбито сърце, лекуване на безсъние, заличаване на спомени. Всяка освен Харлоу…

Когато се оказва нагърбена с непредвидена мистериозна задача, младата жена е изправена и пред неподозирани предизвикателства, придружени от обрати и загадки – сред които и един случайно срещнат влудяващо красив, но потаен мъж.

Опитвайки се да изпълни поставената ѝ цел, Харлоу ще открие, че може би ѝ липсва не магия, а малко повече увереност.

Дали пък най-накрая няма да започне онзи роман, който все отлага? И ще позволи ли сред азалиите, хибискуса и олеандрите да разцъфне и една нова любов?

Пулсираща с омагьосваща чувственост и с дъх на магически реализъм, пленителната книга на Дж. С. Сервантес ще омае както любителите на романсите, така и почитателите на романтичното фентъзи.

Нежна като венчелистче, свежа като пролет и с образи, живи като пищна цветна градина, „Омагьосаната хасиенда“ напомня, че любовта и вярата в нас самите могат да направят реалност и най-красивите приказки.

 * * *

Из „Омагьосаната хасиенда“ от Дж. С. Сервантес

1

Животът невинаги се развива така, както си очаквал.

Разбира се, човек го осъзнава чак когато вече е твърде късно и седи в офиса на шефа си, докато го уволняват от мечтаната работа.

– Просто така? – питам и удивено примигвам срещу следобедната светлина, която облива стаята през впечатляващите прозорци, високи от пода до тавана. – Просто съм уволнена?

– Не си уволнена – внимателно отвръща Стан и крадешком хвърля поглед на часовника на китката си. – А освободена.

Наистина мразя семантиката. Парадоксално за редактор на книги, знам. Бивш редактор на книги. И да, фирмата е малък независим издател, но дявол го взел, толкова я обичах.

Погледът ми попада върху ужасно повехналата оранжева лилия на перваза зад него. Научно име лилиум, цвете с множество значения от красота и раждане до великолепие и величественост. В този цвят обаче може да означава единствено неприязън, омраза, отмъщение.

Напушва ме смях, докато се чудя дали Стан знае, че над рамото му наднича умиращо цвете на отмъщението. Разбира се, запазвам мълчание. Рядко казвам на хората, че в детството си прекарвах лятото в тучна магическа ферма за цветя в Мексико, и никога не споменавам, че семейството ми отглежда вълшебни цветя, които притежават силата да омагьосват. Първо, ще поставят разсъдъка ми под съмнение. Второ, това е добре пазена тайна в продължение на четири поколения.

Стан проследява погледа ми.

– Да, знам, че трябва да го изхвърля.

– Лилиите служат за разваляне на любовни заклинания и за предпазване от духове – казвам равнодушно. – Понякога се използват, за да отблъскват посетители.

Стан се обръща към мен. По лицето му пробягва любопитство.

– Да не би да си учила градинарство или нещо такова?

– Нещо такова – отвръщам с бледо подобие на усмивка. Каня се да му кажа, че умиращите растения те обграждат с лоша енергия, но защо да си правя труда?

– Ти си наистина важен член на екипа – продължава той, сякаш чете сценарий. – Тук обаче нещата се свеждат до стаж. – После, сякаш се опитва да измие оплисканите си в кръв ръце, казва: – Решение на началството… нямам власт над него.

Бързо пресмятам наум. Аз съм единствената новобранка – освен ако не се брои онова хлапе Кени от маркетинга със скъпарските химикалки, чиито крачоли са една идея по-къси от необходимото, за да се фука с дизайнерските си чорапи.

Събирам отломките от гордостта си, преглъщам, след което повдигам брадичка и питам:

– Добре, каква е процедурата? – Никога не са ме уволнявали, освен ако не се брои онзи път в „Кей Еф Си“ първата година в гимназията. – Имам две седмици или…

Стан довършва втората половина от въпроса с:

– Опасявам се, че не, Харлоу. Трябва да освободиш бюрото си днес. – В защита на шефа си мога да кажа, че изглежда потресен. Сякаш не обича да уволнява ентусиазирани двайсет и седем годишни от мечтаната им редакторска работа. – Може обаче да изчакаш до края на деня, ако предпочиташ. Или… – Той на два пъти прочиства гърло. – Почти всички са на среща на книжарите, така че сега може да е… по-лесно.

Усещам сърдечен спазъм. Това въобще възможно ли е?

– Ами книгите ми? – Тъкмо се бях сдобила с първия си спекулативен роман за възрастни. Представям си как хубавият, разтърсващ ръкопис стои във входящата ми кутия в очакване да предизвика фурор. У мен се надига тънко гласче. Виждаш ли? Ето какво получаваш, когато искаш твърде много.

– Ще прехвърлим книгата ти на другиго. – Набляга на единственото число, все едно е обида.

Ще я прехвърлят ли? Това може да означава само едно: Шарлот, която има стаж и студена кръв в змийските си жили, ще я получи, но никога няма да я разбере. Никога няма да проумее магията, осеяла думите, която лъха от всяка страница.

От гърдите ми се надига хапеща горещина и се разпростира по шията ми. На практика усещам как навсякъде избиват червени петна. Изведнъж ми се приисква да си бях облякла кашмиреното поло, което наскоро си купих, вместо тази копринена блуза.

– И с радост ще ти напиша препоръка. Пълна с похвали – казва Стан, сякаш просто иска да се разкарам от офиса му, за да приключи с това и после да предаде работата на живота ми на някаква си змия.

Дотътрям се до стаичката си и „освобождавам бюрото“. Не отнема много време. Липсата ми няма да се усети, а и притежавам само няколко лични вещи: снимка на мен и двете ми сестри, Лили и Камила, от пътуването ни до швейцарските Алпи миналата година, яке с мотото Go Fast, Don’t Die на облегалката на стола и ванилова свещ, която приятелят ми Чад ми подари и чийто аромат така ненавиждам, че никога не я паля. За съжаление, единствената ми чанта е без дръжки и няма да побере цялото съдържание на професионалния ми живот, така че грабвам безплатна платнена торба за книги от задната стаичка и натъпквам принадлежностите си в нея. Качвам се в асансьора, слизам тринайсет етажа надолу, бързешком прекосявам фоайето и се сривам в мига, щом септемврийското слънце облива лицето ми.

В очите ми напират сълзи и съм напът да заплача. Няколко души ококорено се втренчват в мен – вероятно туристи. Свличам се на една пейка, поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се успокоя. Всичко е наред. Ще си намеря друга работа. Така ще имам повече възможности.

Раменете ми увисват с всяка следваща мисъл.

Кого заблуждавам? Именно тази работа чаках – ставах призори, за да се добера до офиса рано, защото страшно се вълнувах да съм част от този екип.

Донякъде овладяла сълзите, намирам телефона си и набирам Чад, за да му съобщя новината и да му поръчам да ми направи доматената супа, която така добре му се получава – онази, дето винаги е придружена с малки лентички сирене на скара за топене.

– Здравей, скъпа – казва той.

В мига, щом чувам гласа му, ужасът от това да предам случилото се с думи ме поразява като граната и аз се вцепенявам.

– Харлоу?

– Може ли… – Не знам откъде да започна. Изведнъж се разтрепервам и думите се мъчат да преодолеят буцата, настанила се в гърлото ми.

– Какво има? – пита той и звучи разтревожен. Такъв си е Чад. Надушва проблемите, както полицейското куче надушва кокаин. Вече знам как ще протече разговорът. Ще започне с основния „проблем“ – че са ме уволнили и какво означава това за кариерата ми. После ще задълбае и ще си даде сметка, че безработна приятелка е равносилно на понижен социален статут за него. Никога обаче няма да стигне до същината на нещата. До срама и огромната тъга, които чувствам. Така че защо въобще се обадих най-напред на него? Защото съм вечен абонат на канала „Преодолей го“. Просто трябва да изкарам думите и ще се почувствам по-добре.

– Нищо… просто… – Вдишвам дълбоко и продължително и следващите ми думи звучат така съкрушено, както се чувствам. – Уволнихамезарадилипсанастаж.

– Почакай – казва Чад и чувам как говори с някого на заден план, но думите звучат приглушено, все едно е покрил слушалката с ръка. Вероятно пъди помощника си или някой друг адвокат от офиса, за да може да ме утеши на спокойствие.

Чувам нечий фалшив смях и после:

– Добре. Тук съм. Сигурна ли си, че са те уволнили?

– Чад – казвам, напълно обидена, и се отправям към метрото. – Абсолютно съм сигурна.

– Казах ти… книгоиздаването е непредсказуемо.

– Сериозно ли? – Гневът се надига у мен, докато се опитвам да изтръгна слънчевите си очила от деколтето на блузата, но те се заплитат в златно синджирче и преди да си дам сметка, дръпвам толкова рязко, че падат на земята. Едното стъкло се изважда от рамката. – Мамка му!

– Не се ядосвай, просто имам предвид, че… искам да си щастлива. Да имаш сигурност.

А това означава да съм активен член на обществото, достоен за момче, което е партньор в „Корел, Стрей и Бол“.

Вдигам счупените си очила „Гучи“ и си проправям път през тълпа момичета със саката и карираните поли на частното си училище.

– Може ли довечера да ми приготвиш доматената си супа? – питам, като ненавиждам колко жалка звуча и вероятно изглеждам.

– Скъпа! – възкликва той така, сякаш току-що съм му казала да убие първородното си дете. – Днес е голямата вечеря по случай повишението ми. С партньорите. Не помниш ли?

Чувам само резки изречения, всяко от които носи тежестта на едно-единствено послание: Как можа да забравиш?

Притискам основата на носа си с пръсти и кихам.

– Добре… аз… не мисля, че мога да дойда. – Преглъщам с усилие и проклинам слънцето, задето е толкова ярко. Не знае ли, че животът ми точно в момента изгнива на тротоара?

Въобще не съм в настроение да се навъртам край напрегнатите егоцентрици с ролекси, които Чад нарича свои партньори. По-скоро бих хванала салмонела.

– Харлоу! – направо съска Чад. – Трябваш ми там. Говорихме за това.

Държа се егоистично. Знам. Това е наистина важно за него и не мога да позволя уволнението ми да съсипе неговата вечер. И няма никакво значение, че съм опозорена и че трябва да се сбогувам с книга, в която се влюбих и която Шарлот ще измени до неузнаваемост, а после ще я виждам по рафтовете с нейното име в частта с благодарностите и…

Спирам отприщилото се самосъжаление и се пренастройвам.

– Очите ми са безумно подпухнали – казвам, като се мъча да звуча духовито, но плачевно се провалям.

В защита на Чад мога да кажа, че той се опитва да ми влезе в положението.

– Имаш цяла баня, пълна с кремове за очи.

Успявам да се усмихна леко – толкова леко, че някой непознат би сбъркал изражението ми с гримаса.

Чад понижава глас.

– Хайде де, Харлоу. Само за няколко часа. Кратък прием и после вечеря. Дори не е нужно да оставаш за десерта.

Само дето десертът е любимата ми част.

Кимвам.

– Добре. Прав си. Съжалявам…

– Да се срещнем в пет и половина? Ще ти пратя адреса.

– Няма дрескод, нали? – Със сигурност бих запомнила тази подробност, като се има предвид, че дрескодът би трябвало да се забрани във всичките петдесет щата.

– Не, но бъди елегантна. – Кодово название за незабележимата ми версия. Тоест никакви кожи, никакъв опушен грим и НИКАКВИ токчета, които ме правят по-висока от Чад.

Разбрано.

След като затворих, се запитах за какво се извинявах. Запитах се защо Чад така и не каза, че той съжалява, задето съм изгубила работата, която толкова обичах.

Докато сляза от метрото в Ийст Вилидж, вече бях придобила нова увереност. Възнамерявах да се стегна – поне за тази вечер. Първата стъпка? Спирам се до една сергия за цветя на няколко пресечки от блока ни. Няма голям избор. За обикновения човек сергията изобилства от ярки цветове – множество редици рози, карамфили, хортензии, маргаритки, лилии и няколко невзрачни малки божура. Никое от тези цветя обаче не изпраща правилното послание.

Вземам три чудесни слънчогледа, поднасям един към носа си и вдишвам чистия земен аромат. Усещам силно дръпване в гърдите, носталгия по дома, която ме обхваща винаги когато животът ми се сблъска с неочаквани премеждия. Плащам цветята и поемам към къщи, като осъзнавам, че Чад не е запознат със символизма на хелиантуса, на слънчогледа: всеотдайност, възможност, амбиция, щастие и късмет, но съм сигурна, че ще оцени жеста.

Ако майка ми или tía¹ ги отглеждаха във вълшебната почва на семейната земя, можеше да отнеме месеци и щяха да са нужни много специфични условия и много специфична магия. Истинската сила на семейството ми обаче се крие в начина, по който комбинира цветовете и забърква еликсири с помощта на венчелистчета, листа и стъбла, за да вдъхва благополучие, любов, здраве, надежда, защита или дори да предизвиква раздяла, съмнение, страх и нещастие. Всичко е толкова сложно, красиво и алхимично, а мен магията напълно ме прескочи. За разлика от двете ми сестри, няколко primas² и всяка друга моя предшественица. Също така, за разлика от сестрите и братовчедките ми, аз не съм кръстена на цвете.

Когато бяхме малки, майка ми безброй пъти ни разказваше историята: ацтекската богиня Маяхуел прошепнала собственото име на всяко дете в семейството. И така, докато сестрите ми бяха кръстени на красиви цветя, на мен ми бяха дали оскърбително име, което се превежда като купчина камъни.

---