"Баба ѝ я гледаше така, както други хора гледаха заблуден койот, влязъл в задния им двор..." (ОТКЪС)

На 15 май (четвъртък) излиза новият трилър от майстора на неочакваните обрати Стив Кавана – „Свидетел №8", а от днес започнаха предварителни поръчки в сайта на „Обсидиан" .Главното действащо лице отново е любимият Еди Флин – бивш дребен престъпник, а сега адвокат, и то единственият в Ню Йорк, готов да се заеме с безнадеждни случаи. Но когато свидетелката на убийството е по-опасна от извършителя, Еди ще е изправен пред смъртна заплаха.

Руби Джонсън чисти домовете на милионери в елитен квартал на Манхатън. Преди баща ѝ да пропилее на хазарт огромното си наследство, тя също е живяла там. Била е богата като работодателите си. Те знаят това и ѝ имат доверие.

Докато се прибира една вечер, Руби става свидетел на убийство. Тя познава жертвата. Познава и убиеца. Но посочва за извършител друг човек, когато подава анонимен сигнал в полицията. Защото Руби не е тази, за която се представя.

Еди Флин, бивш дребен престъпник, а сега адвокат, поема защитата на обвиняемия. Той вярва, че този човек е невинен, въпреки че оръжието на убийството е намерено в неговия дом.

И докато Руби продължава своята смъртоносна игра, Еди трябва да се бори не само за клиента си, но и за собствения си живот. Защото един от босовете на нюйоркската мафия е обявил награда за главата му.

Стив Кавана е авторът на „Тринайсет“, „Съучастници“ и „Сделка за убийства“ и е носител на награда „Златен кинжал“ за най-добър криминален роман. През 2015 г. става част от програмата Amazon Rising Stars. Всички негови романи получават номинации за различни международни награди и често ги печелят. Прочут е по света с трилърите си за Еди Флин. Книгите на Кавана са четени от милиони и са преведени на над 30 езика.

• Издателство "Обсидиан"
• Дата на издаване 15 май 2025 г.
• Превод Милко Стоименов
• Художествено оформление Живко Петров
• ISBN 978-954-769-589-4
• Страници 440
• Цена 25 лв.
• Корица мека

* * *

Из „Свидетел №8" от Стив Кавана

Има нещо сбъркано в Руби, така казваше навремето баба ѝ.

Напоследък Руби Джонсън често се сещаше за тези нейни думи. Отдавна не беше малко момиченце. Беше на двайсет и две, определено по-мъдра и може би по-осъзната. Често се улавяше да мисли, че не прилича на другите хора. Това се случваше в моменти като този.

Наближаваше полунощ. Тя седеше на кухненския плот и разбъркваше чаша с кафе. Кухнята беше два пъти по-голяма от апартамента, в който живееше. Въпросната кухня беше в къща на стойност трийсет и пет милиона долара в Горен Уест Сайд, Манхатън.

Чад и Лара Пулър трябваше да се приберат всеки момент. Те бяха сред новите клиенти на Руби, която от няколко месеца гледаше децата им на повикване. Шестгодишната Клара и неотдавна навършилата три Зара спяха в своите просторни, луксозно обзаведени стаи на горния етаж. Четиресет процента от доходите на Руби идваха от почасово гледане на деца. Работеше предимно като домашна помощница на богати семейства от Западна 74-та улица. Човек трябваше наистина да е адски богат, за да си купи къща тук. Игла да хвърлиш, щеше да падне върху преуспяващ продуцент от Бродуей, пластичен хирург, шеф на високотехнологична компания, член на съвета на директорите на гигантска корпорация от списъка на сп. „Форчън“ на 500-те най-големи фирми в света. Автомобилите, паркирани на улицата, струваха общо двайсет-трийсет милиона долара.

По-възрастните жители на квартала бяха израснали тук. Бяха представители на стари фамилии, които се радваха на богатство вече няколко поколения, а не парвенюта от крайните квартали, които само се преструваха на богати. Не, тези бяха много богати.

Богати като Крез.

Онова, което осигуряваше на Руби достъп до домовете им и възможност да се грижи за децата им, да мие подовете им или да пере дрехите им, беше споменът, че е била една от тях.

Преди много години тя наистина живееше тук. Не беше външен човек. Беше своя. Поне така смятаха те.

Навремето семейството ѝ имаше пари. Или най-малкото, баща ѝ беше успял да убеди останалите в това.

Само баба ѝ знаеше истината.

Руби продължаваше да разбърква кафето, вперила поглед в тъмната течност с разпенена сметана по средата.

Тя се замисли за баба си. Като малка сядаше на студените плочки в огромното фоайе и подслушваше разговорите, които възрастните водеха в дневната.

– Има нещо сбъркано в Руби – заяви веднъж баба ѝ.

Умна жена.

– Какво искаш да кажеш? Тиха и кротка е. Малко е затворена може би, но в нея няма нищо сбъркано – отвърна майка ѝ.

Руби усети отрицанието в гласа ѝ. Лекото потрепване на гласните струни. По онова време тя беше на десет, но долавяше, че думите на баба ѝ са засегнали майка ѝ много по-дълбоко, отколкото би признала някога. Спомените за баба ѝ бяха избледнели, защото тогава беше малка и невинна, но сега си спомни сцената достатъчно ясно. Баба ѝ винаги носеше по няколко изящни златни синджирчета, които често се оплитаха в гънките на провисналата кожа на врата ѝ. Винаги се обличаше в черно, сякаш постоянно оплакваше някого. Хлабавото ѝ чене потракваше, в резултат на което тя фъфлеше и провлачваше думите.

Но очите ѝ...

Баба ѝ имаше големи сини очи. С годините погледът ѝ помътня и тя сякаш започна да се взира в света през гъста мъгла, но въпреки това виждаше всичко. И винаги се вторачваше в Руби, когато тя влезеше в стаята ѝ. Старите ѝ сапфирени очи оживяваха, щом я зърнеха. В погледа на баба ѝ нямаше загриженост. Нито любопитство. Нито обич. Имаше по-скоро предпазливост. Бдителност. Баба ѝ я гледаше така, както други хора гледаха заблуден койот, влязъл в задния им двор.

Има нещо сбъркано в Руби.

Още тогава знаеше, че баба ѝ е права.

Отварянето на входната врата върна мислите ѝ към настоящето.

Тя извади лъжичката от чашата с кафе, пъхна я бързо в съдомиялната, затвори вратичката и се обърна рязко точно в момента, в който Чад и Лара влязоха. Руби се усмихна широко.

– Здравейте, как мина вечерта ви? – попита ги любезно.

– Отвратително. Лоша храна, скучни разговори... Тези галавечери са все едни и същи. Но поне каузата е добра – отвърна Лара, докато се подпираше на рамката на вратата и събуваше обувките си на висок ток.

Руби се загледа с възхищение в роклята ѝ. Елегантна, черна, скроена така, че да подчертава всяка извивка на тялото ѝ.

– Как са децата? – попита Чад, докато сваляше папийонката и разкопчаваше най-горното копче на ризата си.

– Спят. Такива ангелчета са... Току-що ви приготвих кафе. Винаги се връщате навреме – каза тя и подаде чашата на Чад. – Лара, искаш ли нещо?

– Само вода, благодаря. Не знам как Чад може да пие кафе по това време и да спи непробудно.

– Добри гени, предполагам – отвърна той.

Руби извади лед от хладилника, наля в една чаша исландска вода за десет долара бутилката и я подаде на Лара.

– Добре, ако това е всичко, мисля да си тръгвам – каза тя.

– Шофьорът ни може да те закара – предложи Лара.

– Не, няма нужда, благодаря ти. Вечерта е приятна, а и живея едва на десет преки от тук.

– Но някои части от твоя квартал...

Лара не довърши изречението. Искаше да каже, че Руби живее в опасен район, но от друга страна, щеше да бъде неособено вежливо да ѝ напомня, че адресът ѝ вече не е Западна 74-та улица. Семейство Пулър и всичките ѝ останали клиенти знаеха, че някога тя е живяла тук. Преди да се случи нещо лошо.

Въпреки това Руби беше една от тях. От старите фамилии със старите пари. Надеждна. На нея можеше да ѝ се има доверие.

– Не се притеснявайте, ще се оправя – каза тя. – Ако ви потрябвам утре, да знаете, че съм свободна. Обожавам тези прекрасни малки феи, които спят горе. Тооолкова са сладки.

– Децата вече имат програма за утре. Чад ще ги заведе в парка. Изпрати ми есемес колко ти дължим за днес и ще ти преведа парите – каза Лара.

– Чудесно, лека нощ. И приятни сънища.

Когато масивната махагонова врата се затвори зад гърба ѝ, миловидното изражение изчезна от лицето ѝ. Тя се спусна по стъпалата към улицата.

Утре Чад нямаше да успее да заведе децата никъде.

Руби извади телефона си и отвори папката със снимките. Беше преснела седмичните разписания и ангажиментите на всичките си клиенти. Някои от тях просто закрепваха с магнитчета списъци върху вратата на хладилника, други държаха малки бележници на масичката в хола, трети синхронизираха седмичния си график с разни приложения в Гугъл и Амазон, в които тя лесно можеше да влезе.

Утре Лара трябваше да отиде на маникюр в единайсет, след което да обядва с приятелки.

Чад щеше да играе скуош с Джеф в осем и половина сутринта, а после да заведе децата в парка.

Бавно действащото лекарство с еметичен ефект, което Руби беше добавила в кафето на Чад, щеше да го накара да си изповръща червата само след няколко часа. Тя очакваше Лара да ѝ изпрати съобщение към девет сутринта, за да я уведоми, че мъжът ѝ е болен, и да я попита може ли да гледа децата през деня.

Руби получаваше повече, когато работеше в събота, а тя се нуждаеше от пари.

Можеше да приложи този малък трик само веднъж или два пъти на дадено семейство. В случая Чад щеше да обвини храната на онази галавечеря. Миналата пролет беше успяла да си осигури ангажименти за всяка събота, след като беше използвала същия медикамент в четири различни семейства. Огнището на норовирус, открито в училището на децата им, ѝ беше осигурило идеално прикритие.

Тя стоеше на тротоара и оглеждаше къщите от двете страни на улицата. Беше прекарала достатъчно време в домовете на тези хора, и то без да я наблюдават. Познаваше отлично съдържанието на аптечките в баните им, скриновете с бельото им, дневниците им, знаеше паролите на електронните им пощи, историята на търсенията им в интернет, а в някои случаи дори съдържанието на есемесите, които изпращаха и получаваха. Знаеше най-съкровените им мисли...

Техните тайни.

За нея знанието беше сила. Още един урок, който беше научила от баба си. Да, тя знаеше твърде много за живота на хората от тази улица, но това не ѝ помагаше да разреши най-големия си проблем.

Защото Руби беше изпаднала в беда. И беше прекарала месеци наред в среднощни тревоги, размисли и терзания, понякога до три сутринта. Правеше отчаяни опити да намери изход.

Бяха ѝ хрумнали различни идеи. Но никоя от тях не решаваше проблема. Всяка вечер, докато крачеше нервно из стаичката си, тъй като не можеше да заспи, Руби се изпълваше с все по-голяма омраза към жителите на Западна 74-та улица. Нощното ходене напред-назад ѝ помагаше. Това малко физическо усилие поне ѝ създаваше илюзията, че прави нещо.

Тя си пое дълбоко дъх и дробовете ѝ се изпълниха със свежия мирис след пролетния дъжд по притихналите улици на Манхатън. Закрачи към дома си, като остави мислите си да се реят накъдето пожелаят. Докато минаваше покрай къщите, хвърляше поглед към еркерните прозорци на старите фасади от кафяв пясъчник и броеше клиентите си един по един.

Руби Джонсън работеше в почти половината къщи на тази улица. Семействата, които не ползваха услугите ѝ, имаха детегледачки, които живееха в домовете им, и разчитаха на фирми за професионално почистване. Но рано или късно и те щяха да се обърнат към нея. Съседите обсъждаха подобни неща. Дори си бяха създали група в „УотсЪп“, в която членуваха повечето семейства от квартала. Руби се радваше на толкова добра репутация, че един клиент дори я беше включил в чата.

Беше минавала по тази улица повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Когато беше малка, тя сe чувстваше тук у дома си. Това беше нейната улица, с нейните приятели и съседи, макар тогава още да не ги познаваше всичките. Но мястото ѝ беше сред тях. Ала това беше някога, в доброто старо време.

Руби помнеше и лошите времена. Така ги наричаше майка ѝ.

Една вечер тя помоли дъщеря си да седне до нея и ѝ обясни, че в живота им ще настъпят известни промени. Парите изведнъж се превърнали в проблем. Баща ѝ допуснал грешка. Подобно на повечето деца на богати семейства Руби никога не се беше замисляла за парите. Те просто не свършваха, както водата в чешмата например. И нямаше причина да се замисля за тях. В дните и седмиците, последвали този разговор, тя беше вървяла по същата улица, но в различно настроение. Беше поглеждала през същите прозорци, задавайки си въпроса защо животът им трябва да се промени.

Сега се питаше как би живяла, ако не ѝ се налагаше постоянно да се тревожи за пари. Как би се чувствала като напълно свободен човек?

Тази вечер къщите от нейната страна на улицата бяха потънали в мрак. Светеха едва четири от другата страна.

Питър и Петра Шуорцман имаха гости. Те често организираха партита, на които канеха само съседи. Единственото изключение, което правеха, беше за разни знаменитости. Откъм прозорците долиташе хубав джаз, придружен от разговорите на хора, които пиеха и обсъждаха третия или четвъртия си дом, колата, яхтата, любимата си винена изба. Руби забеляза, че входната врата е открехната. През пролуката се процеждаше светлина. За секунда пожела да е вътре, да поговори със съседите... Запита се какво ще стане, ако влезе. Познаваше почти всички.

Но вече не беше една от тях. Щяха да я изгледат недоумяващо, да започнат да задават въпроси. Семейство Шуорцман щяха да обиколят своите гости, за да им прошепнат, че Руби категорично не е била поканена.

Всички по-видни хора от квартала вероятно бяха вътре. Семейство Пулър беше пропуснало партито заради онази галавечеря. Останалите отсъстващи най-вероятно изобщо не бяха поканени.

В една от спалните на семейство Колчестър светеше лампа и хвърляше топла червеникава светлина. Някакъв съсед беше открил, че те са направили дарение за кампанията на президента, който беше крайно непопулярен в града, в резултат на което всички спряха да общуват с тях.

Съседната къща беше с голяма дневна и кухня, озарени в студена синя светлина, струяща от ниските светодиодни лампи, които се отразяваха от черните кухненски плочки. Обстоятелството, че семейство Сатрианис са богати, не означаваше, че имат вкус или поне не по отношение на интериорния дизайн. Останалите ги намираха за твърде невзрачна и безвкусна двойка. Бяха натрупали парите си от търговия с матраци. Те не бяха от типа хора, които получават покани от Шуорцман. Сигурно имаше още едно-две семейства на цялата улица, които не бяха на партито им тази вечер, но техните домове бяха потънали в мрак.

Последната къща, в която светеше, принадлежеше на Маргарет и Алън Блейкмор. Те живееха отдавна на тази улица, много отдавна. Сигурно трийсетина години. И двамата бяха на петдесет и няколко. Нямаха деца. Маргарет се беше наслаждавала на двайсетгодишна кариера като модел, докато на Алън изобщо не му се беше налагало да работи. На млади години той се беше възползвал от доверителния фонд, учреден от родителите му в негова полза, и беше обиколил света. Именно тогава беше открил у себе си фотографски талант и беше решил да му се посвети. Беше срещнал Магс, както обичаше да я наричат Маргарет, по време на сесия за „Вог“ и когато тя беше разбрала, че невзрачният Алън е милиардер, той изведнъж беше станал далеч по-привлекателен. Отначало и двамата се радваха на щастлив брак, но впоследствие Магс подхвана безразборни скандални връзки с музиканти, актьори и манекени, в резултат на което двойката се разпадна. Но тя винаги се връщаше при парите на Алън.

Магс не получаваше покани за партитата у семейство Шуорцман. Не и след слуховете, които се носеха из квартала. Беше имала романтични връзки с не един и двама мъже, които живееха на Западна 74-та улица, някои от тях женени. А Магс обичаше да флиртува с мъже, които имаха тлъсти банкови сметки. Никоя от съпругите на тези богаташи не я понасяше. Не беше добре дошла на техните събирания. Може би именно защото се чувстваше отхвърлена от прекалено затворения кръг на съседите си, беше открила у Руби сродна душа. След като тя почистеше дома ѝ, Магс винаги намираше време да поседи с нея, да ѝ предложи кафе, да си поговорят за живота. Двете често обменяха клюки. Руби я харесваше заради вниманието, което ѝ оказваше. Останалите просто не я забелязваха, сякаш беше невидима. Магс ѝ оставяше щедър бакшиш, но за нея по-важно беше времето, което двете прекарваха заедно. И макар Магс винаги да беше заобиколена от мъже и да поддържаше връзка с двама-трима едновременно, на Руби ѝ се струваше измъчвана от самота, която никоя връзка не беше в състояние да прогони.

Полилеят в дневната светеше с ярка бяла светлина. Магс го ненавиждаше. Нейната стая беше със старинни месингови лампи с абажури от цветно стъкло, които беше поръчала от Хонконг. Все ѝ повтаряше да внимава много, когато бърше прахта от тях. Руби реши, че сигурно Алън е останал до късно. Магс предпочиташе по-мека светлина, откакто беше прехвърлила петдесет, но беше запазила суетата на кралица на модния подиум.

Руби грешеше.

Когато се приближи, видя Магс от отсрещния тротоар. Стоеше с гръб към прозореца с протегнати ръце и вдигнати длани. Завъртя глава и кестенявата ѝ коса се полюшна, сякаш тя казваше „не“ или молеше някого за нещо. И тогава Руби видя с кого разговаря Магс. Това не беше Алън, а друг човек от Западна 74-та улица. Тя го познаваше. Знаеше името му.

Той беше насочил пистолет към Магс, която отстъпваше назад.

Руби ахна и приклекна зад предния капак на голям джип с позлатени джанти.

Чу изстрела, но едва-едва. Беше приглушен. Магс изчезна от погледа ѝ, запратена на пода от кинетичната енергия на куршума.

Мъжът насочи оръжието към пода. Руби вече не виждаше Магс; от мястото си зад автомобила можеше да види само торса на мъжа.

Той стреля още два пъти, обърна се и се скри от полезрението ѝ.

Входната врата на дома на семейство Блейкмор се отвори и мъжът, облечен в черно и с пистолет в ръка, се спусна забързано по стълбите. Руби се сниши, когато той се огледа първо наляво, после надясно. Тръгна в посоката, от която беше дошла тя. В един момент спря за секунда, а после се затича.

Руби се наведе още по-ниско и затаи дъх от страх, че може да я види.

Мъжът влетя през отворената врата на Шуорцман и се присъедини към партито. Останалите гости сигурно бяха прекалено пияни, за да забележат, че е излязъл и се е върнал.

Сърцето на Руби щеше да изскочи. Остана приведена и така прекоси улицата.

От мъжа нямаше и следа. Улицата беше пуста.

Пистолетът не беше вдигнал силен шум. Вероятно имаше заглушител, но тя несъмнено беше чула изстрелите. Звукът им наподобяваше цепене на дърва.

Огледа къщата. Входната врата беше широко отворена.

Изкачи бързо стъпалата, влезе във фоайето и зави наляво към дневната.

Магс лежеше мъртва на пода. По лицето ѝ се стичаше кръв, която се събираше зад главата ѝ. Усещането в стомаха на Руби наподобяваше спускане с увеселително влакче – сякаш вътрешностите ѝ правеха салто след салто и не я оставяха да си поеме дъх.

Тя познаваше това чувство.

То не беше страх. Не беше отвращение. Не беше шок.

А възбуда.

Напусна къщата бързо и безшумно, за да проследи пътя на убиеца. Помнеше, че той спря приблизително на половината разстояние.

Защо беше спрял?

Руби видя купчина чували за смет, нахвърляни до уличен стълб. Един от тях беше разкъсан отстрани. Тя надникна в него и видя матовата черна ръкохватка на пистолета. Боклукчиите щяха да минат след шест часа, по изгрев слънце, и да хвърлят чувала с пистолета в камиона. Така следите на оръжието щяха да се изгубят завинаги.

Руби придърпа надолу ръкава на палтото си, бръкна в чувала, извади пистолета и го пусна в чантата си.

По улицата нямаше жива душа. Не се чуваха полицейски сирени. Не се виждаха парамедици. Тя огледа прозорците на съседните къщи. Никой не надзърташе навън.

Върна се по пътя, по който беше дошла, подмина къщата на Блейкмор и продължи нататък. Не се обади на ченгетата. Нощта беше топла и тя измина пеша десетте преки до дома си, а през това време трескаво анализираше различни възможности.

Знаеше кой е убил Магс.

А знанието беше сила. Чуваше гласа на баба си, която често изричаше тези думи, седнала на трона си и вперила зоркия си поглед в малката Руби.

Единственият въпрос, върху който разсъждаваше в момента, беше какво да прави с тази сила. Тя умееше да пази тайна. Години наред беше работила за богатите семейства от Западна 74-та улица и беше наясно с техните надежди и страхове, изневери и престъпления...

Руби ги мразеше. Мразеше бащите, майките и дори някои от децата.

Това беше нейният шанс.

Решението на всичките ѝ проблеми, които я бяха измъчвали през последните месеци.

Шанс за нов живот.

Мисълта за ужасната ситуация, в която се намираше, не ѝ позволяваше да мигне по цели нощ, но тя просто нямаше избор. Беше наранила някои хора. И знаеше, че ще се наложи да нарани още много, преди да намери решение и всичко да свърши. Правеше каквото трябва без страх, без милост, без колебание, без да се замисля за онези, чийто живот щеше да съсипе.

Изведнъж видя решението. То беше тук, в чантата ѝ. Още топло от трите куршума, изстреляни в жена, която тя харесваше и познаваше от години.

Случилото се с Магс не породи у нея никакви емоции. Никакво съжаление. В интерес на истината, дори беше доволна. Защото сега виждаше изход.

Западна 74-та улица щеше да се събуди на сутринта и да научи шокиращата новина.

И това нямаше да е последното убийство.

Защото Руби Джонсън вече имаше план.