В книжарниците вече може да откриете аналитичната и смущаващо актуална книга „Разрушаване на общността“ от проф. Момчил Методиев – новото заглавие в утвърдената историческа поредица „Минало несвършено“ на издателство „Сиела“, съвместно с Института за изследване на близкото минало.

В продължение на години, чрез задълбочен прочит на архивите на Държавна сигурност, проф. Методиев реконструира една от най-деликатните и премълчавани области на комунистическата намеса – вътрешния живот на Българската православна църква. Книгата проследява съдбата на десет духовници – жертви на репресията, и петима сътрудници на службите, заемащи висши позиции в йерархията, за да разкрие дълбочината на подмяната, извършена под диктовката на тоталитарната държава.

„Разрушаване на общността“ аргументира позицията, че административният произвол и оперативната намеса на Държавна сигурност водят до разкола в БПЦ през 90-те години, оставяйки трайни последствия за църковната и обществената тъкан. Наред с това книгата отдава заслужено внимание и на онези архиереи, които въпреки натиска успяват да запазят автономията и достойнството на Църквата.

С характерната си аналитичност и документална прецизност, проф. Момчил Методиев представя както жертвите на системата, така и някои от знаковите агенти и оперативни работници, разкривайки механизмите, чрез които Църквата е била използвана, инструментализирана и обезсилвана. Книгата е съществен принос в усилията за осветяване на близката история, като се отдаде дължимото на онези, които са отстоявали принципи – често с цената на кариера и репутация.

„Разрушаване на общността“ не е просто историческа книга – тя е усилие за разбиране на раните, които продължават да кървят в тъканта на българското общество. И отворена покана към осъзнаване, памет и морална преценка, която остава болезнено актуална в съвременен контекст.

Момчил Методиев е професор по история в Нов български университет, ръководител на Института за изследване на близкото минало и главен редактор на сп. „Християнство и култура“. Научните му интереси са свързани с историята на комунизма в България с фокус върху архивите на Държавна сигурност и историята на Българската православна църква. Автор е на монографиите „Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници“ (2016), „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (2016, в съавторство с Мария Дерменджиева), „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989“ (2010) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (2008).

* * *

Из „Разрушаване на общността“ от проф. Момчил Методиев

Снимка "Сиела"

УВОД

Църквата като обект на Държавна сигурност: умален модел на обществото

В 11:30 ч. на 13 февруари 1951 г., вторник, протосингелът в Софийската митрополия архим. Йосиф (Диков) е потърсен по телефона. Обажда се Дончев от Дирекцията по изповеданията, който любезно моли духовника в 12 ч. да отиде на среща в дирекцията. Архим. Йосиф е 43-годишен, слаб и висок мъж, приел монашество 15 години по-рано. Ползва се с добро име в църковните среди, ала перспективите пред него не са особено обнадеждаващи, тъй като през 1945 г. е осъден от „народния съд“ и е излежал едногодишна присъда по политически мотивирани обвинения. След затвора той се завръща на работа в митрополията, но едва ли подозира, че от 1947 г. е обект на разработка на Държавна сигурност, която четири години търпеливо събира нови компрометиращи материали срещу него. С това минало зад гърба си, архимандритът излиза от митрополията и в 12 ч. е пред входа на Дирекцията по изповеданията. Там обаче го посреща действителният автор на телефонното обаждане – Никола Арсенов, оперативен работник от Държавна сигурност, придружаван от главен инспектор Иванов. Двамата се представят като служители на МВР, отправят към уплашения архимандрит настоятелна молба да ги придружи, и го завеждат в предварително подготвената явочна квартира в Търговския дом на ул. „Витоша“ №3. Изоставили всякаква любезност, там те притискат архим. Йосиф да приеме да сътрудничи, като се възползват от всички събрани до момента компрометиращи материали и акцентират върху неговото минало. Йосиф твърдо отказва, което кара Арсенов да стане агресивен – заявява директно, че неговото положение „не е съвсем обикновено“, добавя, че „народът не може да търпи такива хора на свобода“ и че „за такова поведение“ те са в състояние да го „унищожат като човек“. И заявява категорично, че архимандритът е „длъжен да се подчинява, без да възразява“. Така завършва първият от общо трите опита за вербуване на архим. Йосиф за сътрудник на Държавна сигурност, като и трите пъти, макар и трудно, той отклонява настойчивите предложения. Въпреки това по-късно той успява да се издигне и през 1972 г. заема катедрата на Нюйоркски митрополит, но Държавна сигурност не го оставя на спокойствие до края на живота му – през юни 1987 г. офицерите с гордост рапортуват за проведената от тях „комбинация за отстраняване на митрополита от епархията и завръщането му в страната“. Три месеца по-късно 80-годишният митрополит почива от неизлечима болест, за която е известно още преди проведената „комбинация“.

Това е само един от многобройните примери за агресивния подход на офицерите от Държавна сигурност при привличане на сътрудници в периода до средата на 50-те години. В повечето от случаите те се провалят, но има и такива, в които успяват. Ала съществуват и обратни примери, особено от 60-те и 70-те години, когато оперативните работници вече разчитат не толкова на изнудването и натиска, а на негласното, но гарантирано издигане в църковната йерархия.

Петнайсет години след първия опит за вербуване на архим. Йосиф, на 20 януари 1966 г., четвъртък, непосредствено преди да замине за Америка, 39-годишният архим. Симеон е поканен на официална вечеря в хотел „Славянска беседа“ в центъра на София, на която очаква да се срещне със самия председател на Комитета за държавна сигурност Ангел Солаков. На вечерята агент „Христов“, както е познат на оперативните работници, е посрещнат от трима от най-опитните офицери от българското разузнаване. За привличането на архимандрита няма данни да е ползвана каквато и да било принуда. Напротив, преди тази вечеря той вече е обучен за разузнавач, знае как да предава информация в тайник, дадена му е и парола, с която да се свърже със своя водещ офицер, когато замине за Ню Йорк. Ангел Солаков така и не се появява на вечерята, но тримата офицери изплащат на архим. Симеон безотчетни 225 лева и 100 щ. д., а за благодарност агентът с четлив почерк написва писмо, адресирано до председателя на КДС, в което казва: „Аз ви моля да предадете на др. Солаков, че безкрайно съм благодарен за доверието, което ми се гласува и отговорните задачи, които ми се поставят. (…) Сега аз изпитвам голямо задоволство от това, че на мен се възлага едно народополезно дело“. На следващия ден архим. Симеон заминава за Ню Йорк, за да се посвети на това „народополезно дело“ – надеждите към него са да се впише в американското общество и да се превърне в ценен източник на разузнавателна информация. През следващите 12 години той израства до майор от свръхсекретния щат на българското разузнаване, получава американско гражданство и е ръкоположен за епископ на Българската православна църква. Падението му настъпва през 1978 г., когато българското разузнаване най-накрая осъзнава, че въпреки вложените средства не е получило от него никаква полезна информация. В края на 1978 г. той е отзован в България, лишен е от всичките си документи за самоличност, но въпреки това успява да надхитри българските служби и с помощта на американския консул в София напуска страната и се озовава отново в Америка. Изправени пред поредния провал, офицерите от разузнаването убеждават епископ Симеон да не прави публичен скандал и той приема предложението да бъде назначен за викарен епископ на Българския патриарх за Западна Европа. Това прави възможно през 1986 г., една година преди Държавна сигурност да организира „комбинацията“ за отстраняването на митр. Йосиф, епископ Симеон да бъде издигнат за Западноевропейски митрополит на Българската православна църква. 

Многобройните примери за груба намеса на Държавна сигурност в живота на Българската православна църква през комунизма поставят множество въпроси. Най-тежкият е по какъв начин тайните служби на комунистическа България променят живота и съдбата на своите обекти? Важен е и въпросът за дългосрочните последици от намесата на Държавна сигурност в църковния живот, доколко тя участва в подбора на ръководство на Българската православна църква и как тази намеса променя установените с векове принципи за формиране на висшата църковна йерархия? Отговорите на тези въпроси ще ни помогнат да направим обобщение за резултатите от намесата на Държавна сигурност в църковната общност, а в по-широк план – и в цялото българско общество.

Изследването търси отговорите на тези въпроси през живота и съдбата предимно на жертвите на Държавна сигурност – митрополити, епископи, архимандрити и свещеници, които с години са били обект на разработка от страна на комунистическите тайни служби. Част от задачата му е да бъдат пресечени или поне обяснени многобройните слухове за конкретни хора, неоснователно подозирани в сътрудничество с тайните служби на режима като част от стремежа за тяхното целенасочено очерняне. След като в продължение на години акцентът в изследванията беше поставян върху сътрудниците на Държавна сигурност, настоящото съчинение си поставя за цел да се възползва от архивите на тайните служби като извор за биографията на духовници, които са пострадали от тяхната дейност.

В хода на работата по този текст обаче стана неизбежно, наред с жертвите, през архивите на Държавна сигурност да бъде възстановена и биографията на някои от знаковите сътрудници на властта в средите на висшето духовенство. Причината за разширяването на този обхват е необходимостта да бъдат аргументирани някои по-широки изводи за цялостното въздействие на Държавна сигурност върху църковната общност, не на последно място и с оглед търсенето на отговор на въпроса за корените на разкола сред висшето духовенство през първото посткомунистическо десетилетие.

На пръв поглед архиереите на Българската православна църква през комунизма могат да бъдат условно разделени на две поколения. Това е и типологията, която самата комунистическа държава въвежда по отношение на тях, като трайно ги дели на „стари“ и „млади“, съответно на „реакционно“ и „прогресивно“ настроени духовници. Делението на две поколения – едното на архиереите, възпитани и израснали преди 1944 г., и другото – на тези, които са социализирани в условията на комунизма, има своите удобства, но все пак към него трябва да се подхожда с множество условности. На първо място, защото служението на епископите и митрополитите е пожизнено, поради което горният праг на тяхната публична биография на практика съвпада с края на живота им. На второ място, заради противоречието в представата за „нормална“ биография, което прави възможно хора, които биографично са причислявани към „старото“ или „реакционно“ поколение, да се окажат по-приспособими към режима, както и обратното. И на трето място, защото комунистическите институции, и по-конкретно Държавна сигурност, имат възможност дотолкова да се намесят в личния живот и развитие на своите обекти, че да променят коренно неговата житейска траектория.

Представените тук биографични портрети могат да се разглеждат като представителни за висшето духовенство през комунизма, като вследствие на посочените особености архиереите от периода на комунизма могат да бъдат разделени на три основни групи. Първата е групата на тези, които режимът неприкрито класифицира като „бивши хора“ и чиято съдба напълно отговаря на това определение, използвано в историографията. Представителите на това поколение са родени през втората половина на XIX век, така че към 1944 г. те вече са на възраст, която ги превръща единствено в обект на репресия или най-малкото на публична маргинализация. Такива са Неврокопският митрополит Борис (роден през 1888 г., 56-годишен през 1944 г.) и академик протопрезвитер Стефан Цанков (роден през 1881 г., 63-годишен през 1944 г.). Това са хора, които към 1944 г. имат вече дълъг професионален път и служение, защитено през годините публично влияние и авторитет, към които комунистическата държава от самото начало изпитва дълбоко недоверие. Дори и те да не стават обект на пряка репресия (обект на каквато става митр. Борис), държавата полага всички усилия за тяхната публична маргинализация. Представителите на това поколение обикновено са образовани в духовни училища, свързани с Вселенската патриаршия, или в руски православни академии. Те са част от поколението, възпитано и израснало под въздействието на възрожденските идеали, те са свидетели и носители на историческия оптимизъм, характерен за българското общество на границата на XIX и XX век, както и на крушението на този оптимизъм след Първата световна война. Всички те основателно имат самочувствието на „строители“ на модерна България или съответно – на Българската православна църква. Някои от тях, като Стефан Цанков, се възползват от възможностите, които се откриват през първата половина на ХХ век и се превръщат в интелектуалци с европейска известност.

Втората и най-многобройна група е тази на духовниците, които към началото на комунизма са в зенита на своя житейски път. Те вече са изградени личности, с образование и опит, някои от тях вече по различни поводи са водили тежки битки с държавата. Към 1944 г. те са в края на 30-те или началото на 40-те си години, като повечето от тях към този момент са достигнали до архиерейско служение като епископи или дори като митрополити. Това е и групата, която изнася най-тежките битки с комунистическия режим. В голямата си част това са духовници, които произхождат от градска среда, свидетели са на крушението на националните идеали след Първата световна война, но те са и тези, които между двете световни войни откриват новата мисия на Българската църква в българското общество, което и ги превръща в авторитети на централно или най-малкото на регионално равнище. В условията на кризата в руското православие след болшевишката революция представителите на това поколение получават първоначалното си образование в български духовни училища, а след това се изучават в западни академии, които често не  са православни. Популярна сред това поколение е Духовната академия в град Чернивци (до Първата световна война в границите на Австро-Унгария, след това – на територията на Румъния, а след Втората световна война и до днес – част от Украйна), град със смесено население, наричан през този период „малкият Йерусалим“ заради голямата еврейска общност там. Има обаче и духовници, които продължават образованието си в Страсбург (Ловчански митр. Филарет), Берн (епископ Николай) или дори Оксфорд. Това са космополитни духовници, които говорят свободно няколко чужди езика, имат много добри контакти в кръговете на българската интелигенция и сред европейските богослови, което ги кара да се чувстват истински европейци.

Комунистическата власт причислява и това поколение към „бившите хора“, но поради редица причини режимът е принуден да се съобразява с тях, което налага и прилагането на диференцирано отношение към всеки един от тях. На практика всички представители на това поколение са обекти на Държавна сигурност, но в опит да ги привлече на своя страна, в началото на периода властта се опитва да ги постави в условия на зависимост, понякога включително с надеждата да ги превърне в сътрудници. Подходът към постигането на тази цел може да се определи единствено като брутален, като след продължително наблюдение и проучване мнозина от тях са задържани и „секретно“ отвеждани в явочни квартири, където са изнудвани да подпишат декларация за сътрудничество при унизителни обстоятелства и под заплахата от репресии. Обекти на такъв подход стават патриарх Кирил, бъдещите митрополити Йосиф (Диков) и Пимен, епископите Николай и Партений. Почти всички от тях, с изключение на митрополит Пимен, отказват да поддържат такива контакти, което автоматично ги превръща в обект на трайно наблюдение и контрол често до самия край на живота им. Макар и в някои случаи между представителите на това поколение да има лични или идейни противоречия, които комунистическата държава се опитва да експлоатира, може да се обобщи, че те се чувстват част от една общност, за която „нормална“ е биографията, съответстваща на църковните принципи и традиции. Дори и когато има противоречия между тях, може да се каже, че представителите на това поколение взаимно се подкрепят, като поддържат живи стандартите за църковно служение и авторитет, формирани в предходния период. През комунизма представителите на това поколение формално не са лишени от своя социален статус, но до голяма степен  им е отнето общественото влияние, което са имали, поради изключително ограничения достъп на духовниците до публичния живот. Така мнозинството тях се вписва в стратегията, описана като съпротива (явна или тиха), а много по-редки сред тях са случаите на примиряване. 

Третата група е тази на архиереите, които са били по-млади от 20 години през 1944 г., което означава, че тяхната социализация е протекла в условията на комунизма. Представителите на това поколение не е задължително да са родени и израснали в градска среда, а огромната част от тях получават своето образование в българските духовни училища. И сред тях има такива, които продължават образованието си в чужбина, като най-често това означава преминаване на образователни курсове или специализации в руски духовни училища, което допълнително ги социализира в среда, доминирана от комунистически режим. Сред тях има и такива, специализирали в западни училища, като Босе или Берн в Швейцария (бъдещия Врачански митр. Калиник) или в Източен Берлин (бъдещия Пловдивски митр. Арсений), но тази тяхна специализация е част от общата икуменическа политика на Църквата, на свой ред изцяло контролирана от държавата. За разлика от предходното поколение, трудно може да се каже, че представителите на това поколение знаят добре чужди езици, а когато това наистина се случи (какъвто е случаят на бъдещия митр. Арсений), автоматично ги превръща в подозрителни за властта духовници. За немалко от представителите на това поколение в „нормална“ се превръща тази биография, която приема ограниченията, но и възможностите, предлагани от комунистическата държава, което по естествен начин довежда немалко от неговите представители и до сътрудничество с Държавна сигурност, много често без да има доказателства това да се е случило по принуда. Липсата на принуда позволява на водещите им офицери впоследствие да „нормализират“ това сътрудничество, изтъквайки доброволния и взаимноизгоден характер на тези отношения. Съществуват обаче представители на това поколение, които се придържат към представата за „нормалност“ на предходното поколение, като те или не са допускани до архиерейско служение (каквито са случаите на редица монаси), или са подлагани на репресия (като Пловдивския митрополит Арсений), или ако бъдат допуснати до епископско ръкоположение, никога не са разглеждани като сериозни кандидати за членство в Св. синод. Вероятно сред записаните като сътрудници на Държавна сигурност от това поколение има и такива, които приемат този контакт като задължителна част от възможността да служат на Църквата, но ако такива гранични случаи са съществували, те не могат да бъдат реконструирани по документален път.   

Основателен е и въпросът по какъв начин архивите на Държавна сигурност допълват или променят вече изградената в историографията картина? Отговорът е, че тези архиви са неоценим източник за атмосферата, в която е трябвало да живеят и с която е трябвало да се съобразяват свещенослужителите в тази епоха. Най-вече заради подхода на Държавна сигурност, който може да бъде сведен до два ключови метода за контрол на духовенството, а и на цялото българското общество – това са произволът и извънсъдебната (или административната) репресия. Тези характеристики на Държавна сигурност, които са добре известни на съвременниците (без да е задължително да ги осъзнават с тази терминология), са причината и за разрушителния характер на действията на Държавна сигурност върху общностите в комунистическа България. Църковната общност е само един от примерите за такова разрушително въздействие, което може да бъде проследено по документален път.