За пореден път в България тече яростна мобилизация за осуетяване на промените в съдебното законодателство, които трябва да утвърдят презумпцията за „споделено родителство” като предпочитан модел за отглеждане на децата от едно разпаднало се семейство чрез споделена отговорност и от двамата родители. В почти всички европейски страни, в Северна и Южна Америка, на много места в Азия, споделеното родителство е прието от местното законодателство като законова разпоредба, която НАЙ-МАЛКОТО стимулира и двамата родители да останат в партньорски отношения след развода си за да осигурят на децата си нормална атмосфера за израстване и развитие.

Нека започнем оттам – от правата на децата. В по-ранните модели на модерното нуклеарно (майка + баща + деца) семейство има наследено строго разделение между ролите на бащата и майката. Бащата изкарва прехраната на семейството, сменя изгорелия бушон, връща се уморен от работа и трябва да си почива... Погалва децата по главичките, пита строго дали не са правили бели и ... толкова. Като се разпадне това семейство, децата съвсем естествено отиват при майката – която е натоварена с 95 на сто от ангажиментите по отглеждането им. Останалите 5 на сто – бащините ангажименти – са да плаща издръжка и да ги „вижда” два пъти в месеца за малко – да ги заведе „на люлките”, да им купи пуканки и ... толкоз... Самият баща от онази епоха рядко има и желание да прави нещо повече.

Ние живеем в друга епоха. Социалните роли на двата пола силно се сближават, жените работят наравно с мъжете, а от бащите се очаква да поемат ежедневните семейни ангажименти в много по-голяма степен, отколкото в миналото. И те го правят – включително по отношение на децата. Днешните бащи са много по-тясно свързани с отглеждането на децата – емоционално, ролево и като чувство за отговорност – отколкото своите предшественици преди половин век и повече. Тук влизаме в пряк конфликт с радикалната феминистка парадигма, която надига глас – „Да-да, отговорни... Пияници, насилници, търтеи...” Има и такива – както ги има и сред жените. Моята гледна точка е изградена върху разбирането, че не мъжете – или жените са лоши... Има всякакви хора и в двата пола – и отговорни, и безотговорни, и нормални, и „чалнати”, и добронамерени, и озлобени. И ако това не бъде прието като основа за разбиране на семейните отношения – семейното право ще продължи да куца накриво под диктата на озлобени лобистки групи.

В днешния свят социалните роли на мъжете и жените са все по-близки и споделени, включително в семейството. Но психологическите специфики на мъжкото и женското начало се съхраняват – особено в процеса на отглеждане на децата. Майката задава женския модел на поведение – както за сина, така и за дъщерята. Бащата – респективно, мъжкия модел. Когато само майката отглежда – детето се социализира в дефицит на мъжките роли, които трябва да поеме. Виждали ли сте нерешителни „женчовци”, отчаяно оглеждащи се за „мама” в лицето на всяка появила се в живота им жена, защото не знаят как се практикуват ролите на мъжа? Виждали ли сте „теглещи товара мъжкарани”, в чието детство е липсвала бащинска закрила, авторитет, доверие? И обратно – макар и по-рядко – виждали ли сте драматичната липса на майката в израстването на един човек...? Липса, която никой не може да компенсира – дори и любящите баба и дядо, наели се с отглеждането на детето.

Идеалната среда за отглеждане на едно дете е семейството, в което майката и бащата се обичат. Защото психологически за детето те са едно цяло. Разкъсването им от конфликт и развод е тежка травма за детето. Травма, която осъзнатите хора избягват да причиняват на децата си. Но само осъзнатите – а те колко са... Ние ценим особено много свободата си – включително и свободата да се срещаме и да се разделяме с партньори, които ни удовлетворяват само за една част от живота ни. Това има своята цена – трябва да поемем отговорността за последствията от раздялата. Най-значимите последствия са за нашите деца. Длъжни сме да сведем до минимум травмите, които нашата раздяла им причинява. Винаги е трудно – защото най-често раздялата се придружава от конфликти с партньора ни. Опитваме се да спечелим тези конфликти – да го победим. И най-лесно това става като го ударим по най-слабото място – неговата привързаност към децата. 

По инерция

В семейното право на България продължава по инерция да се прилага презумпцията, че майката е „естествения избор” на родител, който трябва да отглежда децата. С течение на времето някои бащи успяха да докажат, че в техния случай те са по-добрият вариант да поемат грижата за децата. Само ако знаехте какво им струва това... По-голямата част от бащите прекарват години по съдебните пейки и дълги часове „висене” пред дома на децата си и тяхната майка, за да си извоюват правото понякога да ги виждат. Защо понякога? Защото в много случаи майката е „победила” в съда, „взела е” децата и сега трябва да „натрие носа” на „онази гад”... Ако „онази гад” е особено настойчива, можем да й спретнем обвинение в „семейно насилие”. Тогава съдът ще издаде ограничителна заповед – бащата да не доближава дома на бившата си съпруга... И така седмици, месеци, години. Един мой приятел не можеше да вижда децата си докато станаха пълнолетни. Сега може да ги вижда, но те са израстнали като чужди нему хора...

Така стигаме и до „дискредитираната концепция” на Синдрома за родителско отчуждение. Целта на отмъщаващия - победил в съда родител, който е „взел” децата, често е не само да спре достъпа до тях на другия родител. Целта е другият да бъде нарисуван в техните очи като най-лошия човек на земята. Когато този „злодей” все пак успее да си извоюва възможност да ги види – дечицата в ужас очакват да им се случи „най-лошото”... „Е-е – прекаляваш, чувам гласове от статуквото. Това са крайни и редки случаи...” Не сте прави, нямате представа колко много са тези случаи. Виждал съм майки, които не могат да виждат децата си – рядко, но ги има. Обикновено когато се докаже, че имат здравословни или поведенчески проблеми, напълно несъвместими с отглеждането на деца. Но „победилия” в съда съпруг изцяло прекъсва връзката на децата с майка им. Тези жени са трогателно нещастни. Но много повече такива бащи съм виждал – поради презумпцията, че майката е „естествения избор” за отглеждане на децата. Повярвайте ми, много бащи...

Мой приятел години наред харчеше всичките си пари за да пътува – поне два пъти в месеца до далечна европейска страна, за да види децата си. Понякога можеше да ги види, понякога – не... Накрая победи – осигури баща на децата си и близките си отношения с тях. Много други бащи имат „дежурна събота и неделя” – преминаващи в опити да видят децата си. Мнозина пътуват всяка събота и неделя до други градове, където децата живеят  – и понякога ги виждат... Понякога. Ако не се озоват в районното полийецско управление с обвинение за „насилници”. Много бащи успяват да прегърнат децата си след месеци или години раздяла, опитвайки се да преодолеят насадения у тях страх, че едва ли не им предстои среща с людоед... Това е „дискредитираната концепция Синдром на родителско отчуждение”... За някои от вас тези думи може да бъдат оценени като целенасочено рисуване на въображаеми мелодрами. За хората, които живеят тези „мелодрами” те постепенно се превръщат в смисъл на живота им, ден след ден, година след година...

Как се преживява тежка раздяла? - Не се

Не всички бащи, лишени от възможност да виждат децата си преживяват това като трагедия – има ги всякакви. И с майките е така. Но свестните хора преживяват тежко целенасочената раздяла с децата си – както се преживява всяка раздяла с близък човек. Много от тях губят мотивация за пълноценна реализация в професиите си. Един мъж, който трябва да прекарва свободното си време в съда, в районното, да виси пред входната врата на децата си в събота и неделя без да има шанс да ги види – един такъв човек трудно ще тръгне да прави ново семейство, да създава други деца, да търси нормален живот с друг партньор, в друга среда. Пази Боже, както се казва, отново да попадне на същия кошмар – от трън, та на глог... Има много случаи, в които такива хора – отхвърлени от семейството си, с или без развод – стават клошари, защото губят надежда и смисъл в живота си. Пак мелодрами, а? Те, клошарите – и мъже, и жени – сигурно стават такива поради „личностни особености”, а не поради провали на собствения си живот, на собствената си обич, на собствената си надежда...

Но трябва да погледнем и от другата страна – страната на майките, или по-точно – на тези, които са натоварени с отговорността да отглеждат децата на разпадналото се семейство. Навремето в Лондон имаше графит на радикални феминистки: „Жена без съпруг е като... риба без велосипед!” Е, хайде да видим, как плува рибата „в свои води”! Една съвременна жена има професия, има амбиции, има желание да живее с прилични доходи и да бъде щастлива – следващия път, ако предишния не се е случило. Как се справя тази жена с две деца „на главата”? Баба и дядо понякога помагат – ако ги има. Детски градини, училища - за части от деня поемат „щафетата”. Остава улицата – мащехата улица, където се научава много и повечето по кривите пътища... Защо да не е възможно този товар да бъде справедливо разпределен? Отговорностите да бъдат договорени. Обидата и самолюбието да бъдат потиснати. С този, другия е настъпила раздяла – в любовта, в доверието, в привързаността. Останала е отговорността – за децата. Там раздяла не може да има – до пълнолетието им е ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО да останем партньори. 

Слрд развода

Презумпцията за споделено родителство е модел за уреждане на отношения след развода, който предлага решения за съществена част от тези проблеми. Разбира се – не на всички проблеми. Хората са различни - и в аптеките, както и в съда не се продава само едно лекарство за всички. Подобно на всичко, създадено от нас грешните, моделът на споделено родителство също създава някои проблеми – които могат да се решават чрез адаптиране, чрез гъвкаво прилагане, чрез допълнителни споразумения и решения. Споделеното родителство разрешава най-важния проблем на децата след развод – възможността те да запазят своите двама родители и да развиват ОТНОСИТЕЛНО ПЪЛНОЦЕННО своите отношения с тях. То не е приложимо към насилници, към психопати, към безотговорни и безсърдечни индивиди, станали биологични родители, но пропуснали да станат истински бащи или майки. Споделеното родителство е подходящо за ПОВЕЧЕТО нормални хора, които се разделят. Те поделят отговорностите си, съхраняват психиката на децата си и си осигуряват възможност да продължат в желаната посока живота си без да се налага да страдат от липсата на контакт с децата си или от свръхангажиментите по самотното им отглеждане. Затова презумпцията за споделено родителство трябва да бъде ПРЕПОРЪЧИТЕЛНИЯ МОДЕЛ за устройство на отношенията след развода – и законът трябва да гарантира това!

Споделеното родителство е модел на следбрачно устройство на отношенията, който има натрупана практика и опит в много страни на Европа и по света. Ние в България няма нужда отново „да откриваме колелото” (за рибата вече казахме...). За нас – за нашия законодател – остава необходимостта да проучи практиките на споделеното родителство и да адаптира някои от тях към условията на живот и към семейната култура на България. Не може в Гърция да се практикува успешно споделено родителство, в Румъния да се практикува, къде ли не по света да се практикува, а в България да не може, да не трябва, да не е допустимо. Много съдии били против, много адвокати били против. Аз познавам съдии и адвокати, които не са против – които и сега се борят и присъждат споделено родителство, при липса на изрично законодателство. Но мога да ви кажа защо има и такива, които са против. Защото когато отидете в съда – за каквото и да било – съдията трябва да може да упражнява максимална власт върху вас. Колкото повече неговите решения са вкарани в изричните коловози на един ефективно написан закон, толкова по-малко съдията може да съди по убеждение, по предпочитание, по каприз... Извинявам се – днеска малко откровенича, май повече отколкото трябва...

Колкото по-ясна презумпция за разрешаване на един съдебен спор съществува – толкова по-бързо и ефективно ще приключи делото. На някои адвокати това им харесва – на други не...

Ние често сме недоволни от недостатъците на българските институции, от тяхната неспособност да ни свършат каквато и да е работа. Искам откровено да споделя нещо – непоносими са самотата и отчаянието, които един родител изпитва когато трябва да се обърне към държавна институция за да реши какъвто и да е проблем с отглеждането на своето дете. Няма кой да ви помогне, разбирате ли, няма! Не защото няма свестни хора – в социалните служби, в полицията, в съда... А защото нашият законодателен и институционален хаос в тази сфера е по-голям отколкото навсякъде другаде. Може би защото тук се решават проблеми на най-сложни човешки отношения. Законодателният спор ЗА или ПРОТИВ споделеното родителство по необходимост е спор между лобисти. Лобисти на феминистките НПО-та, лобисти на съда и неговата власт върху всички нас, лобисти на различни професионални и институционални интереси, които или печелят от статуквото, или искат то да бъде решително променено. Този текст няма да промени тяхното мислене, техните интереси, техните очаквания от законодателя. Този текст е написан от сърце. Написан е през десетилетия наблюдение и опит. Повярвайте ми, споделеното родителство ще направи много хора щастливи. А щастието е заразно, да знаете!

*Препубликуваме текста на Огнян Минчев от фейсбук профила му с незначителни съкращения. Заглавието и подзаглавието са избор на редакцията. Вътрешните заглавия са на редакцията.