Омразата, предизвикала войната в Украйна, има дълбоки и упорити корени. В новия си роман „Бялата дама“, определян от мнозина като най-добрия му до момента, руският писател и дисидент Сергей Лебедев тръгва именно по следите на паметта, ненаказаното зло и трансформацията на Русия в държава с отявлено фашистки белези. Българското издание с логото на „Кръг“ излиза на 11 септември в добрия превод на Денис Коробко и с корица от Милена Вълнарова.

„Бялата дама“ връща към първите дни на войната в Донбас през лятото на 2014 г. Действието на романа се развива в рамките само на пет дни в миньорско селище, току-що окупирано от руски части без отличителни знаци. В шахта на закрита мина се крият следи от стари престъпления – телата на евреи, убити от нацистите, но и на руснаци, загинали от ръката на свои сънародници. Съществен елемент в книгата е и свалянето на малайзийския „Боинг“ от донецките сепаратисти, съпроводено от мародерство и заграбване на всичко възможно от жертвите на самолета: пари, бижута, дори плюшени играчки.

На фона на тази атмосфера и ключов момент в развитието на международните отношения в региона при зараждането на една война, Лебедев вплита лични емоции на героите си и исторически пластове, за да покаже как миналото продължава да определя настоящето. С този свой текст писателят за пореден път поставя ярък акцент върху темите за паметта и безнаказаното престъпление.

„Бялата дама“ е роман за истината, която нито една пропаганда, колкото и мощна да е, не може да скрие. Корените на омразата, предизвикала войната в Украйна, са дълбоки и вкопани много преди да се стигне до изстрелите, свалените самолети и безпощадните убийства. Злото има имена, а жертвите му – не.

Превръщайки се в един от най-актуалните съвременни писатели, Сергей Лебедев ни разтърсва с творба за битката между светлината и тъмнината, разгръщаща се пред очите ни. Защото някой трябваше да разкаже как е започнала войната. Да опише чистото зло като най-незаличимата мръсотия в този свят.

Романът „Бялата дама“ е в превод на Денис Коробко, за който той получи пилотната награда „Виктор Пасков“ на официална церемония на 10 септември – годишнина от рождението на именития български писател.

Това е второто отличие за работата на Коробко по книгите на Лебедев – преди няколко години той взе Награда за специални постижения от Съюза на преводачите в България за „Предел на забравата“.

Новото издание „Бялата дама“ може да се открие с атрактивна отстъпка първо на Алеята на книгата в София, която продължава до 14 септември. Издателство „Кръг“ се намира на 38-а шатра – там са налични и други от акцентните заглавия в каталога му: „Същността на нещата“ от Греъм Грийн, „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ от Рейчъл Бийнленд и „Самотен мъж в Берлин“ от Крис Пауър, разглеждащ от друг ъгъл прохождащата в Русия диктатура.

Сергей Лебедев (1981 г.) е руски журналист, писател и дисидент, автор на седем книги. Още с дебюта си „Предел на забравата“ получава международно признание, а романът му „Дебютант“ е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди – „Ангелус“ и „Ян Михалски“. Сборникът му с разкази „Титан“ също е високо оценен от критиката и читателите, но според мнозина големият му шедьовър е неговата най-нова книга – „Бялата дама“.

* * *

Из „Бялата дама“ от Сергей Лебедев

Снимка "Кръг"

Генералът

Генерал Крал работеше от ранна сутрин в старата сграда на районния отдел на КГБ, заета след това от СБУ, в бившия негов собствен кабинет на втория етаж с гледка към терикона, който от време на време се самозапалваше и димеше със сиви, пепелни кълба като вулкан. Предишните боядисани в отвратително зелено стени сега бяха покрити с плоскости, имитиращи дърво. Пластмасова дограма, новичка. Окаченият таван – също. А пък сейфът за секретни документи беше останал същият, и същият ключ с тризъба брадичка; бяха сменили само инвентарния номер.

Трябваше да преглежда оцелелите дела на украинската агентура: помощниците му бяха подбрали най-важните. Но него просто го мързеше. Никъде няма да се дянат агентчетата. А и какво да преглежда? Той и без документи можеше да каже кого най-вероятно е вербувала СБУ. Районният център да не е столица. Постовете и позициите, представляващи оперативен интерес, се броят на пръсти. Особено сега, когато мината не работи. Той самият е писал плана за оперативното ù обслужване, докато беше майор. И планът беше действал точно така до закриването на мината, СБУ не беше променила нищо в него. Тук го беше писал, в този кабинет. Само дето на перваза имаше кактус, побеляло бодливо джудже: наследство от майор Аникин, който бе заемал този кабинет преди него.

Аникин. Аника Воина, както го наричаха зад гърба му. На колко е бил през седемдесет и осма, когато младият Крал бе закрепен за него? Мързи го да си спомня. Над петдесет със сигурност. Беше си пиянде майор Аникин. Веднъж дори го бяха лишили от звание подполковник. Мъмрене след мъмрене. И като оперативен работник не го биваше, вербуваше без хъс, само и само някак да е изпълнен планът за вербуване. Та нали неговата агентура я беше наследил Крал: един проваля явките, друг преразказва слухове, трети все е болен, оплаква се от здравето си, плужек. Крал си мислеше, че го държат от съжаление. Все пак заслужил старец беше, започнал още след края на войната, в същата тази мина, беше се слял с нея, като пазач или охрана. Майор – ама без висше образование, още бърка кесон* и патисон**, чугунена кратуна.

А Крал беше млада кръв, андроповско момче, друга бира беше: беше завършил минно-геоложки техникум в Русия, в Курск, бе успял няколко годинки да поработи в КМА***, в кариерите за желязна руда, където се добива с открит способ, преди внезапно да го поканят да се отбие в първи отдел на производственото обединение.

Мислеше, че ще му трият сол на главата заради секретните документи – няколко пъти не беше върнал в хранилището чертежите, за които трябваше разрешение за достъп, бавеше се, работеше с тях нощем. Посрещна го човек със сиво сако, стрелна го с поглед през очилата и му вика строго едно такова: предлагаме ви почетна работа. А той, сополанкото, първо взе да се дърпа, не щеше ярем. Изръси: да се добива руда, също е почетно. А комитетският емисар спокойно някак: партията е по-наясно къде трябва да се трудите. Парткомът ви препоръча, и точка. А той нямаше жена, дядо му бе изчезнал безследно през войната, пък баща му беше женен за попска внучка. Но явно им трябваха кадърни кадри, да познават минното дело, и затова затваряха очи.

Изучи се – и го разпределиха в Донбас, заместник на занимаващия се с оперативното обслужване на мината Марат майор Аникин, на когото му оставаше година до пенсия. За наследник. Очакваше, че новите колеги ще го посрещнат на нож, нали длъжността уж е перспективна, но бързо забеляза, че никой не драпа да наследява Аникин. После майорът се върна от болнични, въведе го в работата, и за шахта 3/4 му разказа. Крал, като го чу, не повярва. Не разбра как въобще е възможно подобно нещо. Поиска като глупак, като Тома неверни да види, да се убеди. Аникин изсумтя и го закара. Насипана е въглищна шлака, а под нея има бетонна тапа. Гледай колкото щеш.

През нощта не можа да спи. Посети го странна, почти антисъветска мисъл: а защо са им там, горе, в ЦК на партията, толкова мъртви евреи? Защо ги пазят, както старица скъперница трупа копейки в буркана? Като златен резерв в подземието на Държавната банка? Като парички в пачки по сто банкноти? За какво?

За да отворят един ден делвата в правилен политически момент, да извадят десетина и повече хиляди пред Вили Бранд, или какъвто е там, Хелмут Шмит и да кажат: вземай, не се притеснявай, всичките са твои, ние си имаме още?

За да не уйдисват на ционистите, които спекулират с жертвите сред еврейското население? Да не им дават в ръцете допълнителни козове?

И сякаш всеки отговор пасваше.

Но безсънната нощ продължаваше и колкото повече се замисляше, толкова по-ясно разбираше, че истински отговор не може да бъде даден. Той е тайна. Ако трябваше нещата да се наричат с истинските им имена, излизаше, че съветската власт, победила фашистка Германия, покрива фашистко престъпление. Буквално. Да вземат да ги напъхат под носа на Запада тези мъртъвци: ето ги какви са, тези ваши кизингеровци****, вашите немци, вашите храненици!

Ама не, не ги пъхат. Съхраняват ги. Пазят ги като свое собствено.

Той, Аникин, какво му каза: освен оперативното обслужване на действащата мина Марат оперативно се обслужва и шахта 3/4. Делвата с покойници. Да не възникват излишни въпроси сред населението: какво има там? Онези, дето знаят, да си траят. От време на време тук идват спецове от Москва, комисия: проверяват състоянието.

На него още по време на занятията му бяха обяснявали за националистическите тенденции, за особената опасност от ционизма. Даваха пример с Бабий Яр в Киев: как там на мястото на екзекуцията на мирни съветски граждани се събирали нестабилни елементи, пропагандирали лъжи за потисничеството над евреите в Съветския съюз…

Но – мислеше си той – в Бабий Яр евреи няма. Изгорили са ги, а после са смлели останките на прах със специални машини. А тук… Въглища. Шахта. Няма достъп на въздух.

Там са.

Запазени като консерви. Човешко ли е това: да бъдат оставени там? И сигурно не е една тази шахта. И на други места наблизо са екзекутирали евреи и са ги хвърляли в шахти. Но там са направени някакви мемориали, табелки – пак не за евреите, разбира се, а в памет на съветските граждани, в памет на миньорите, макар и Комитетът да следи ционистите да не използват това за целите си.

Но защо да не ги извадят? Да не ги погребат отново? Защото ще се получи прекалено голямо гробище ли?

Дълго продължи онази нощ. Той беше съветски човек. Правилен. Загубил баща си през войната. Това му пречеше да разбере, да приеме: защо не го разследваме? Защо замитаме следите от престъпленията на фашистите? Та нали е цяла шахта, мамка му, хиляди и хиляди… Тези от наказателните отряди, помощниците на немците, вече старци, тях и досега ги гоним. Следственият отдел се старае, работи по архивните материали. Щом ги намерим, изправяме ги пред народния съд. Ексхумираме жертвите, препогребваме ги тържествено. На обществеността съобщаваме във вестниците: ето го озъбеното лице на фашизма! Филми снимаме – „Без срок на давност“. А тук – престъплението на века, невъобразим мащаб, и най-вече – доказателствата са налице.

----

* Инженерно съоръжение, използвано за защита на сондажи. – Бел. ред.

** Сорт тиквички. – Бел. ред.

*** Курска магнитна аномалия. – Бел. прев.

**** Има се предвид Курт Георг Кизингер (1904 – 1988) – бивш канцлер на Федерална република Германия. – Бел. ред.