Романът „Само когато сме заедно“, превърнал се в абсолютна TikTok сензация, вече може да се открие и в българските книжарници. Всеки заслужава мечтаната любовна история, ни демонстрира неустоимата творба на американската писателка Клои Лизе, популярна по цял свят. Родното издание на международния бестселър с ефектни цветни порезки е с логото на „Кръг“, в превод на Майре Буюклиева и с изкушаваща корица от Таня Мичева (Kontur Creative).

Уила Сътър е непокорна, независима и винаги побеждава – и на футболното игрище, и в живота. Но когато е принудена да сподели университетска задача с тихия си, мрачен и вбесяващо красив състудент Райдър Бергман, правилата на играта бързо се променят. Успехът ѝ на изпита зависи от него, а той сякаш не я забелязва. Но дали високият и мускулест хубавец наистина я игнорира?

Напрежението между Уила и Райдър бързо прераства в буреносна размяна на словесни престрелки и дръзки номера. Докато залозите се покачват, младата спортистка разбира, че мълчанието на Райдър крие тайна, а той осъзнава, че зад огнената ѝ природа стои нещо повече от състезателен дух.

Кой ще направи първия ход и кой ще признае, че губи? Ще успеят ли Уила и Райдър да надхитрят сърцата си? Забавен, пикантен и провокативен, романът „Само когато сме заедно“ е вихрушка от страст, предизвикателства и хумор, която показва колко тънка може да бъде границата между омразата и любовта…

„Красива любовна история, към която се връщам отново и отново“ – така ласкаво се изказва за „Само когато сме заедно“ писателката Джесика Джойс и продължава: „Клои Лизе изгражда историята на Уила и Райдър с огромна грижа, създавайки напълно завършени герои, които се приемат и ценят точно такива, каквито са“.

Романът се превръща във феномен сред почитателите на съвременна романтика и печели огромна популярност в социалните мрежи, особено в общността на BookTok, където хиляди хора го препоръчват като едно от най-приятните и емоционални любовни четива на десетилетието.

С изобилие от хумор, прехвърчащи между героите искри и романтика, която се разгръща бавно и завладяващо, „Само когато сме заедно“ е идеалното четиво за всички, които вярват, че най-неочакваните срещи могат да променят живота ни. Следващата книга от серията на любимката Клои Лизе – „Завинаги само ти“, вече се превежда на български и ще излезе до края на годината.

Клои Лизе e американска писателка, която добива световна популярност със „Само когато сме заедно“. Романът е първата книга от романтичната ѝ поредица, която разказва за живота на различен член от голямото семейство Бергман – в него всеки брат и сестра открива любовта по свой собствен неповторим начин.

Когато не работи по следващата си творба, Клои Лизе експериментира в кухнята, наслаждава се на природата и прекарва време със семейството си.

* * *

Из „Само когато сме заедно“ от Клои Лизе

Снимка "Кръг"

1. УИЛА

Плейлист: Hurricane*, Бриджит Мендлър

Казвали са ми, че имам тежък характер.

Предпочитам да го наричам „буреносен“. Интересен избор на дума за една футболистка, знам, но работя в книжарница всяко лято, откакто се помня, а там няма как човек да не обогати речника си.

„Буреносен – който е свързан с негодуване, недоволство или бунт.“

За добро или лошо, това съм аз, Уила Роуз Сътър, дословно.

Къс ли ми е фитилът? Дали имам склонност да реагирам твърде бурно от време на време? Понякога. Бих могла да се постарая да успокоя топката тук и там, но отказвам да потуша бурята в себе си. Защото силата на природата, която е моят стимул, е неразривно свързана с моята буреносност. Аз съм състезателен тип. А това е положително лично качество. Аз съм обещаваща професионална спортистка, решена да стане най-добрата в света в своя спорт. За да си най-добрият, са необходими сурови умения, но е още по-важно да си жаден. Да го искаш повече от всички останали. Това е начинът далечните мечти да се превърнат в реалност.

Така че – да. Понякога съм буйничка. Целенасочена и трудолюбива съм и обичам да побеждавам. Не се примирявам. Няма да се предам. Нищо не застава на пътя ми.

И точно това е причината да се налага съвсем сериозно да се стегна, защото има нещо, което стои на пътя ми. Правото да участвам в мача следващата седмица срещу най-големия ни противник виси на косъм благодарение на курса по бизнес математика и господин Професора от ада.

Закъснявам за час и се опитвам да не куцукам заради силната болка в мускулите след бруталната тренировка. Докато слизам бързо по стълбите в огромната зала, влагам всичките си усилия да не охкам на всяка крачка.

Аудиторията е претъпкана, свободните места са само няколко, и то на най-първия ред.

Изстенвам. Страхотно. Не само че закъснявам, но и ще го направя по най-очевидния начин, на най-централното място. Докато мускулите ми крещят от болка, жадувайки за ибупрофен и гореща вана, аз се плъзвам възможно най-безшумно на първото свободно място и тихо изваждам тетрадката си.

Професор Маккормак продължава да драска уравнения на дъската. Може би късната ми поява е минала незабелязано.

– Госпожице Сътър. – Той пуска тебешира и се обръща, изтупвайки ръцете си. – Колко мило, че се присъединихте към нас.

По дяволите.

– Извинете, господин професоре.

– Вземи от Райдър каквото си пропуснала. – Маккормак напълно пренебрегва извинението ми и се обръща отново към дъската, като междувременно сочи през рамо някъде надясно от мен. – Дал съм му лекциите си.

Челюстта ми увисва. През този семестър вече три пъти молих Мак да ми даде лекциите си, защото се налагаше да отсъствам заради гостуващи мачове. Той само вдигаше рамене и казваше, че трябва да „се науча да решавам проблемите си и да преосмисля приоритетите си“. А този Райдър ги е получил просто така?

Прословутият ми характер ме кара да почервенея от яд. Връхчетата на ушите ми пламват, а ако пламъците можеха да избухнат от главата ми, щяха да го направят.

Най-накрая се обръщам в посоката, която ми посочи Мак, водена от нездраво любопитство да видя този тип, на когото професорът благоволява да даде бележките си, докато аз се мъча да наваксам без ничия помощ. А наистина имам нужда от нея. Едва крепя оценка „добър минус“, която вече клони към „среден“, освен ако Бог не се смили над скромната си девица Уила Роуз Сътър и не ѝ даде сили за предстоящия междинен изпит.

За мен яростта е преживяване за цялото тяло. Дишането ми се ускорява. От врата нагоре се превръщам в горещо тамале. Сърцето ми думка гръмовно, пулсът ми бие като барабан. Бясна съм. И тъкмо в лапите на този всеобхватен гняв, който препуска във вените ми, спирам поглед върху любимеца. Райдър, Пазителя на записките.

Ниско върху рошавата си тъмноруса коса е нахлупил бейзболна шапка. Рунтавата му брада не е ужасяващо прораснала, но все пак закрива лицето му и не съм съвсем сигурна как изглежда. Не че ме интересува. Очите му са наведени към лекциите, движат се от ляво надясно по текста и не мога да ги видя. Има дълъг, вбесяващо съвършен нос, който подсмръква разсеяно, сякаш няма ни най-малка представа, че го наблюдавам или че трябва да сподели бележките с мен. Онези, от които можех да се възползвам по-рано, за да не се проваля на последните две контролни и на първата ни курсова работа.

Отново поглеждам нагоре към Маккормак, който има наглостта да ми се подсмихне подигравателно през рамо. Затварям очи и призовавам цялото спокойствие, на което не съм способна. Или това, или ще се нахвърля на преподавателя си със сляпа ярост.

Не откъсвай поглед от целта, Уила.

Трябва да взема този предмет, за да получа разрешение да играя. Трябва да получа разрешение да изиграя всеки един мач както за да увелича максимално шансовете за успех на отбора, така и защото Законът на Мърфи гласи, че скаутите идват точно на мачовете, които пропускаш. Е, всъщност гласи, че ако нещо може да се обърка в най-неподходящия момент, то непременно ще се случи. Сценарият със скаутите си е моя лична версия.

Мисълта ми е, че проклетите лекции ми трябват, а за да се добера до тях, ще трябва да преглътна гордостта си и да се обърна към този кретен, който въобще не ме отразява. Прокашлям се. Шумно. Райдър отново подсмръква и обръща страницата, хвърля поглед към уравненията на дъската, а после отново към записките. Обръща ли се към мен? Забелязва ли съществуването ми? Казва ли: „Здравей, как бих могъл да помогна?“.

Естествено, че не.

Маккормак продължава да дърдори, текстът на лекциите му е както на дъската, така и на екрана на прожекционния апарат, където думите са изписани с едър четлив шрифт. Следващата страница изскача, преди да съм успяла да запиша предишната, а аз се вбесявам все повече. Мак сякаш иска да се проваля.

Поемам си глътка въздух, за да се успокоя, и прошепвам на Райдър:

– Извинявай?

Райдър примигва. Сключва вежди. Възлагам някаква нищожна надежда на факта, че ме е чул и ще се обърне към мен, но вместо това той прелиства на предишната страница на разпечатката и си записва нещо.

Няколко минути седя като зашеметена, преди бавно да се обърна към дъската, а междувременно крайниците ми се тресат от гняв. Пръстите ми стисват химикалката. Ръката ми отваря тетрадката с такова настървение, че едва не откъсвам корицата. Искам да крещя от ярост, но истината е, че имам контрол единствено над това, което е тук и сега. Така че преглъщам и започвам да пиша бясно.

След двайсет минути Маккормак оставя тебешира, обръща се и заговаря на групата. В мъглата на гнева си едва долавям, че задава въпроси. Студентите вдигат ръце и отговарят, защото все пак са следили лекцията, а и за разлика от мен, повечето нямат два живота, които да ги разкъсват в различни посоки. Спортистка и студентка, жена и дъщеря.

Разполагат със свобода на действие, с място за движение, каквито аз нямам. Трябва да съм най-добрата, а проблемът е, че вместо това напрежението ме превръща в абсолютен провал. Е, с изключение на футбола. Там ще се проваля само през трупа си. Всичко останало обаче отива по дяволите. Аз съм разсеяна приятелка, отсъстваща дъщеря, посредствена студентка. И ако този професор просто ми даде глътка въздух, ще мога да задраскам поне един от тези провали от списъка.

Маккормак явно усеща как очите ми прогарят дупки в тялото му, защото, след като изслушва и последния отговор, се обръща отново към мен и се подсмихва ехидно.

– Професор Маккормак – процеждам през зъби.

– О, да, госпожице Сътър?

– Това някаква шега ли е?

– Не, съжалявам, това не е правилната формула за изчисляване на сложна лихва. – Отново се обръща към останалите и им отправя усмивка, каквато все още е недостъпна за мен. – Свободни сте!

Аз седя зашеметена от факта, че професорът за пореден път ме е отсвирил. Черешката на тортата е, когато Райдър се надига от мястото си, пуска безценните лекции в износената си кожена чанта и я премята през рамо. Докато затваря капака, очите му скокват нагоре и най-сетне срещат моите. Разширяват се, после поемат на бърза разходка по тялото ми.

Очите му са тъмнозелени и мътните да го вземат, но това е любимият ми цвят, точният нюанс на съвършения футболен терен. Само това успявам да забележа, преди ядът да ми попречи да оценя други негови черти. Когато погледът му се връща нагоре от маратонките и анцуга ми, очите ни се срещат и неговите се присвиват, докато тълкува явно ужасяващото изражение на лицето ми. Бясна съм. Сигурна съм, че изглеждам готова да убивам.

Значи сега забелязва съществуването ми, след като толкова старателно ме пренебрегваше преди малко?

Той изпъва назад рамене и се изправя напълно. А единственото, което ми минава през ума, е: Майчице, това не е обикновен задник. Това е един висок задник.

Изстрелвам се от мястото си и вдигам тетрадката си от чина. Забивам химикалката в гигантския, раздърпан кок на главата си и го измервам със смъртоносен поглед. Очите на Райдър се разширяват, докато пристъпвам към него и срещам това замайващо съвършено зелено.

Следва продължителен и напрегнат зрителен двубой. Очите му се присвиват. Моите също. Насълзяват се, молят ме да мигна. Аз отказвам.

Крайчецът на устата му бавно се повдига. Подсмихва ми се, задникът му със задник.

А очите ми просто така се спускат към устните му, скрити сред цялата тази оплетена козина на брадата му. Мигвам.

Мамка му. Мразя да губя. Мразя да губя.

Понечвам да отворя уста и да попитам какво е толкова забавно, когато Райдър се дръпва, заобикаля ме с лекота и побягва нагоре по стълбите. Стоя и треперя от яд, бясна на негодника и на странното му високомерно държание, докато залата почти се изпразва.

– По-весело, госпожице Сътър. – Маккормак гаси лампите и помещението потъва в сиви сенки и бледа слънчева светлина, която нахлува през прозорците.

– Наистина не знам как да се веселя, когато съм на крачка от скъсване по вашия предмет, а не мога да си го позволя, господин професоре.

Маската му на безразлично веселие изчезва за миг, но се връща толкова бързо, че дори не съм сигурна дали се е случило.

– Ще намерите някакво решение. Приятен ден.

Когато вратата се затваря и оставам сама, отново се отпускам на стола, а шепотът на провала отеква из цялата зала.

---

* Ураган (англ.). – Бел. прев.