Толкова много пъти са ме обвинявали в "пещерен антикомунизъм", че вече сам вярвам, че съм "пещерен антикомунист". Не знам какво означава, но сигурен съм - такъв съм. Толкова пъти са ме обвинявали в радикална русофобия, че вече наистина ме е страх от руснаците. Толкова пъти са ме наричали "пазарен фундаменталист", че вече наистина вярвам, че след като се превърна в мъченик в името на цената и печалбата, на небето ще ме чакат 72 пазарни девици, за които все пак ще се наложи да си платя.

И все пак - напук на детерминираните ми от другите убеждения - днес ще се наложи да защитя комунистическа Венецуела. Разбира се, защитавайки правото на страната да определя сама бъдещето си, ще се опитам да защитя правото на всички да определят сами бъдещето си, мислейки единствено и само за това какво очаква държави като България в един свят, произведен и отгледан в ексклузивна полза на силните. Егоистично е, но не забравяйте - аз съм пазарен фундаменталист и вярвам, че алчността и личната изгода, през невидимата ръка на пазара, създават полза на обществото .

Упражненията върху модерния международен ред са сладки, но в есенцията си той е доста проста схема. Т.нар. следвоенен ред, така нахално предизвикан от Тръмп, а преди това от Путин, е чисто и просто предефиниция на теорията за войната: от норма, тя става извращение. От легитимен инструмент, продължаващ политиката по Клаузевиц, до нелегитимен инструмент на перверзията.

В основата му стои принцип, заложен в устава на ООН: всяка държава е суверенна и формално равна, независимо от големината, режима или икономиката си. Забележете - независимо от режима. Вероятно тук е добре да спомена, че смятам господин Мадуро и цялата му клика за престъпници, крадци и убийци. Тук няма и не може да има спор. Те трябва да отговарят пред съд, а не да бъдат защитавани морално или политически.

Международният ред обаче не е защита на добрите режими, а защита на слабите от силните.

Ако си позволим да повярваме в приказките за борба с наркотиците и хуманитарната мисия на атаката по Венецуела, се обричаме на задължението да повярваме на приказките, които ще последват анексията на Гренландия. Обричаме на задължението да приемем правото на Путин да убива Украйна и на правото на Китай да погълне Тайван.

  • Каква битка с наркотиците, когато Венецуела произвежда 1% от световните доставки?
  • Каква хуманитарна битка, когато оставяш да управлява вторият човек в режима, чиито хуманитарни последици бориш?
  • Какъв хуманитаризъм, когато на втория ден броиш доларите, които венецуелският петрол ще влее в американската хазна?
  • Каква демократична революция правиш, когато демократичните избори са ти последната грижа?

Последното, което искам да получа, е нов етикет: пацифист. Не съм, защото приемам, че войната е изначална човешка девиация, тя е част от нас и ние сме част от нея. Но големият успех на следвоенния свят е, че тя е допустима единствено, когато е във форма на самоотбрана, или е - забележете - колективно решение на множество държави или международни институции. Дава ли грешки? Разбира се, само вижте Ирак.

Но нима искате да ми кажете, че пропукването на един ред, който допуска грешки, позволявайки войни, означава, че трябва да се върнем към стария ред, изграден върху постоянни войни и пренареждане на граници?

Светът преди изводите от периода на 1914-1945 г. бе свят, който стъпваше върху един-единствен темел: държавите имат право да водят война, когато преценят, че интересите им го изискват. В продължение на хилядолетия хората вярват, че войната не е провал на системата, а инкорпорирана съществена част от нея. Концепцията jus ad bellum - "правото да водиш война" е водещ инструмент: държавата сама решава дали каузата ѝ е справедлива; няма наднационален арбитър; няма механизъм за санкция, освен ответна сила.

Резултатът от тази ексцесия на теорията за баланса на силите, така галантно представена на света на практика от кардинал Ришельо, нечестно окарикатурен като обикновен злодей в приказката за Тримата мускетари, е напълно ясен за всеки, способен да проследява причинно-следствени връзки в мащаб: постоянни войни в Европа, редовно преначертаване на граници, империализъм като норма, колонии като естествено право. Мирът е кратък, крехък и винаги временен.

Предпочитам една Америка, която прави грешки, но и която пази реда, който сама е създала. Не заради Венецуела и със сигурност не заради Мадуро. Но заради нас, заради България и заради Европа, която обичам.

P.S. - Тоя плакат (виж снимката) виси на стената у дома. "Родом" е от Сараево и ако не разбирате защо мястото му е в тоя текст, по-добре да не го бяхте чели.

---

Текстът е от фейсбук профила на автора, заглавието и подзаглавието са на редакцията.