На втория ден от новата 2026 година Доналд Тръмп сам се вкара в ситуация без лесен изход. Ако в Иран бъдат убивани мирни демонстранти, написа американският президент в своята онлайн платформа Truth Social, САЩ ще се притекат на помощ на иранците:

„We are locked and loaded“, в превод: „Готови сме за действие“.

Сега, след като убитите вече са хиляди, Тръмп трябва да реагира. Той обяви, че днес ще обсъди всички възможни опции и САЩ ще ударят по масата.

Eдна от тези опции вече е ясна – посочи я сенаторът Линдзи Греъм.  Пред Fox News той заяви:

„Аятолах Али Хаменей е модерен Хитлер, религиозен нацист, ужасяващ човек. Хората искат той да си тръгне. Ако бях на ваше място, господин президент, бих ликвидирал това ръководство, което убива хора. Трябва да сложите край на това!“

Според Wall Street Journal Тръмп едва ли ще вземе решение още днес. Но той е наясно, че е създал очаквания. Ситуацията е доста заплетена за него. От една страна какъв военен удар може да доведе до падане на режима? И как може Тръмп хем да реши проблема, хем да не замесва САЩ в дълга война?

Да си представим, че той все пак реши да прати бомбардировачите към Техеран. Коя цел ще удари и това ще провокира падане на режима? Нещо символично за режима? Или военни цели? Засега е ясно само, че Иран ще отговори на такъв удар и то основно и този път с унищожителна мощ по Израел. Това е и причината Израел в момента да подхожда много предпазливо към възможна ескалация на напрежението в Иран. Де факто Йерусалим няма полезен ход в тази ситуация и за изреалската държава засега изглежда най-добре, ако иранците решат проблема си с аятоласите сами.

Другият проблем за Тръмп са собствените му предизборни обещания. Сенаторът демократ Марк Уорнър заяви тия дни:

„За по-малко от година президентът Тръмп използва американската армия срещу Сирия, Ирак, Иран, Йемен, Нигерия и Венецуела. Заплашва Колумбия, Гренландия и други държави. Не съм сигурен, че американците са избрали Доналд Тръмп, за да играе Америка ролята на световен полицай“, каза сенаторът.

Успехът на американската командоска операция във Венецуела очевидно окрили Тръмп и той смята, че може да премине към този тип "израелски" начин на действие – разпознаваш опасност и нанасяш превантивно бърз удар, след което се оттегляш.

Но Иран не е Венецуела. Това предупреди и сенаторът републиканец Ранд Пол по ABC:

„Проблемът с това да кажеш:"Ами добре, ще бомбардираме Иран", е, че понякога ефектът е обратен. Хората се сплотяват около знамето си и възприемат това като нападение от чужда сила.“

Тим Кейн от демократите е на същото мнение. Военна акция би била „огромна грешка“, каза той пред CBS:

„Трябва да поддържаме санкционния натиск, който вече помогна в Сирия и подчертава престъпленията на режима.“

Американска военна намеса би съживила болезнения спомен за преврата срещу иранския премиер Мохамад Мосадък през 50-те години на миналия век. Това би позволило на режима да прехвърли вината за собствените си провали върху Съединените щати. Имаме и друг такъв пример – съседна Сърбия. Ударите по режима на Милошевич там всъщност сплотиха дори и опозицията му и споменът за тях и до днес държи Белград на стабилно разстояние от интеграция в ЕС и проевропейските позиции.

Ще послуша ли Тръмп предупрежденията?

Сякаш в отговор на тези опасения, в нощта срещу вторник Тръмп наложи наказателни мита: 25 процента за всяка държава, която продължава да търгува с Иран и едновременно внася стоки в САЩ.

В същото време Белият дом все по-често подчертава, че разчита на дипломация. Иранците дали сигнали, че са готови за разговори, съобщиха от Белия дом. Напълно възможно е Тръмп инстинктивно да усеща, че военна помощ за иранските демонстранти е много по-лесно да се обещае, отколкото да се осъществи: това би било сложно, рисково и с непредвидими последици.

Но също толкова възможно е президентът в крайна сметка да пренебрегне всички тези предупреждения.

До какво би довело падането на режима сега?

Липсата на организирано протестно движение и на разцепление в елита може засега да позволи на режима да оцелее. Но нарастващото напрежение отваря сценарии – от краткосрочни репресии, през военно управление, до евентуален колапс.

В „Едиот Ахронон“ Раз Зимт разглежда най-вероятните сценарии оттук нататък.

Според него настоящата вълна на недоволство представлява най-сериозното предизвикателство за стабилността на режима от самото му създаване. Това обаче не означава непременно, че политическата промяна в Иран е непосредствено предстояща, предупреждава той. Все още е рано да се говори за истинско, организирано протестно движение в страната. Липсват признаци за участие на ключови икономически сектори като нефтените работници, които в миналото изиграха решаваща роля за падането на режима на шаха.

Протестите нямат и ясно изразено лидерство. Липсата на координация и ръководство може да се превърне в сериозна пречка за изграждането на алтернатива на сегашната власт.

Друго ключово условие за срив на режима също не е налице – разцепление сред управляващия елит и силовите структури, включително Корпуса на гвардейците на Ислямската революция и милицията „Басидж“. Засега ръководството изглежда единно и решително, без видими признаци за отказ от подчинение.

На този фон Иран сякаш навлиза в продължително революционно състояние, което може да се развие по няколко основни траектории. Според Зимт те са три:

Продължителни репресии - продължителна и ефективна репресия от страна на режима временно може да удържи недоволството. От гледна точка на властта това остава предпочитаният вариант. Но постоянната употреба на сила задълбочава общественото разочарование и гняв и увеличава риска САЩ все пак да се намесят. Дори ако сегашната протестна вълна бъде потушена, нови форми на гражданска съпротива изглеждат неизбежни.

Падане на режима и хаос - втората възможна траектория е разширяване и радикализиране на протестите, в съчетание с разпад на способността на режима да ги контролира. Това би могло сериозно да застраши стабилността му и дори да доведе до неговия крах. Макар подобен революционен изход да съответства на надеждите на част от отчаяните граждани, други в Иран се опасяват, че той може да хвърли страната в политически хаос. Тези страхове са свързани с възможността радикални сили – вътрешни или външни – да се възползват от нестабилността, за да наложат нов политически ред, несъответстващ на волята на обществото, което би могло да доведе до разпадане на страната и подкопаване на териториалната ѝ цялост.

Военен преврат - третият сценарий предполага, че иранското ръководство – или поне част от него – ще признае или пък ще бъде принудено да признае, че кризата вече не може да бъде овладяна. Това осъзнаване може да доведе до два коренно различни резултата, смята журналистът. Първият е драматичен политически завой, например приемане на американските искания по ядрената програма в замяна на облекчаване на санкциите и икономическо подобрение. Засега това изглежда малко вероятно. Другата възможност е военен преврат.

„При такова развитие отделни фракции в рамките на Корпуса на гвардейците – далеч не монолитна структура – биха могли да принудят върховния лидер да се оттегли, със или без неговото съгласие, и да установят временно или постоянно военно управление с цел защита на държавата и собствените си институционални интереси. Подобен ход не би гарантирал стабилност, нито би означавал преход към демократично или про-западно управление, но би отбелязал прехвърляне на властта от „носителите на тюрбани“ (духовенството) към „носителите на ботуши“ (военните) и би въвел коренно различен модел на управление“, пише Зимт.