Протестите, които обхващат Иран в началото на 2026 г., вече не могат да бъдат описани като поредната социално-икономическа вълна или като изолирано избухване на обществено недоволство. Те представляват многоизмерна криза, която засяга не само улицата, но и самата социална и идеологическа архитектура на Ислямската република.

Демонстрациите, започнали миналия месец в Техеран, вече са се разпространили във всичките 31 провинции на Иран, но все още не са достигнали мащабите на протестите от 2022–2023 г., предизвикани от смъртта на Махса Амини, задържана за нарушение на ислямските правила за облекло.

Последната вълна започна в столицата с търговци от Големия базар, разгневени от рязкото обезценяване на иранския риал, но постепенно обхвана и други обществени групи – този път основно млади мъже, а не жени и момичета, които играеха ключова роля при протестите след смъртта на Амини.

В протестите участват не само либерално настроени млади хора от града, но и потиснатите малцинства от сунитските региони, както и, колкото и парадоксално да звучи – разочаровани от режима хардлайнери, настояващи за по-твърд курс.

1. Гражданският протест: ядрото, но не и двигателят

В основата на протеста остават градските хора – търговци, дребни предприемачи, студенти, безработни младежи. За разлика от протестите от 2022–2023 г., водени основно от жени и млади хора около темата за хиджаба, сегашните протести са икономически катализирани, но политически радикализирани.

Това поколение не иска реформи в рамките на системата, а край на идеологическата държава, която поставя геополитиката, ядрената програма и „ос на съпротивата“ над жизнения стандарт.

Близо пет десетилетия след Ислямската революция религиозните управници на Иран все по-трудно преодоляват разликата между собствените си приоритети и очакванията на едно младо общество.

„Искам просто да живея спокоен, нормален живот… Вместо това те (управниците) настояват за ядрена програма, подкрепа за въоръжени групировки в региона и постоянна враждебност към САЩ“, каза по телефона за Ройтерс 25-годишната Мина от град Кухдашт в западната провинция Лурестан.

„Тези политики може да са имали смисъл през 1979 г., но не и днес. Светът се промени“, добавя безработната университетска възпитаничка.

В „Таймс оф Израел“  бивш високопоставен представител на реформисткото крило на режима заяви, че основните идеологически стълбове на Ислямската република – от задължителното забулване до външната политика – не намират отклик сред хората под 30 години, които съставляват почти половината от населението.

„Младото поколение вече не вярва в революционните лозунги – то иска да живее свободно“, казва той.

Хиджабът, който беше основна точка на напрежение по време на протестите след смъртта на Амини, вече се прилага избирателно. Много иранки открито отказват да го носят на обществени места, нарушавайки дългогодишна практика, определяща облика на Ислямската република.

По време на сегашните протести много демонстранти изразяват гнева си от подкрепата на Техеран за въоръжени групировки в региона, скандирайки лозунги като:

„Нито Газа, нито Ливан – животът ми е за Иран“, което показва разочарование от приоритетите на управляващите.

2. Сунитите

„Джерузалем поуст“ обръща внимание на един от основните участници в протеста – сунитското малцинство. В свой анализ за недоволството на маригнализираните сунити от югоизточните провинции Систан и Белуджистан Амин Аюб описва и възхода на Мобаризунския народен фронт (MPF).

В продължение на години режимът в Техеран се опитваше да се представя като защитник на всички мюсюлмани, използвайки трагедията в Газа, за да печели симпатии в арабския свят. Но мащабно ново въстание в собствения му заден двор разкрива далеч по-мрачна реалност.

Мощна нова коалиция, наречена „Народен фронт Мобаризун“ (MPF), открито обяви подкрепата си за бунт в провинции Систан и Белуджистан, където мнозинството от населението е сунитско. Така онова, което доскоро беше общо недоволство, се превърна в ясно организирана религиозна война.

„Оста на съпротивата“ не просто се свива – тя е принудена да насочи оръжията си навътре. Този шок около Мобаризун е моментът, в който претенцията на Техеран да води мюсюлманския свят беше разобличена като опасна измислица“, пише Аюб.

Кои са „Мобаризун“?

MPF не е просто група гневни протестиращи. Фронтът обединява няколко белуджски организации, включително опитната въоръжена групировка „Джаиш ал-Адл“, които настояват за това, което наричат „дълбока политическа промяна“.

„Самото име „Мобаризун“ е директен удар по религиозната легитимност на режима – препратка към елитните бойци от зората на ислямската история. С избора на това име фронтът казва на иранците, че именно той е новият авангард, който ще се изправи срещу духовния елит, възприеман като корумпиран и разединяващ“, пише още журналистът.

Аюб припомня и за опитите през последните две години на Иран да се позиционира като защитник на всички мюсюлмани извън страната.

„Техеран играеше „картата Газа“ с неуморна настойчивост, особено в северноафрикански държави като Алжир и Тунис. Представяйки се като единствения защитник на сунитските палестинци, режимът се надяваше да радикализира „сунитската улица“ и да изкара арабските лидери, нормализирали отношенията си с Израел, като предатели. В Алжир Иран дори стигна дотам да подкрепя фронта "Полисарио", за да дестабилизира регионални съперници. Техеран обаче не може да претендира, че е защитник на сунитите в Газа, докато екзекутира и оставя да гладува собственото си сунитско малцинство. Систан и Белуджистан е най-пренебрегнатият регион на Иран, заемаш абсолютното дъно по всички показатели за бедност, здравеопазване и заетост."

Докато върховният лидер Али Хаменей говори за „ислямско единство“, неговите паравоенни формирования "Басидж" нахлуват в болници, за да извличат ранени протестиращи. За сунитската общественост в Северна Африка маската най-накрая падна: Иран не е ислямски лидер, а окупатор“, пише Аюб. Изводът на журналиста е, че появата на MPF означава, че битката за бъдещето на Иран се премества в самото сърце на страната. А старата мечта на Хаменей да затегне Израел в огнен пръстен се е обърнала на практика срещу него и сега Иран е затегнат в огнен пръстен около самия Техеран. В Сирия новият президент Аш Шараа склони да демонтира иранските бази срещу облекчаване на санкциите. В Ливан Израел продължава да притиска „Хизбула“ да се разоръжи. В Газа „Хамас“ вече не е това, което бе преди октомври 2023.

„Шокът Мобаризун“ направи повече от това да запали въстание – той разкри кухото ядро на Ислямската република. За Израел и новите му регионални партньори посланието е ясно: най-голямата заплаха за иранския режим вече не е извън границите му – тя е вътре в тях“, пише Аюб.

3. Религиозните хардлайнери: бунт отдясно

Парадоксално, но една от най-опасните групи за режима не са либералите, а религиозните хардлайнери. Част от консервативния лагер обвинява властта, че:

– не налага достатъчно строго ислямските норми

– проявява слабост спрямо Израел

– допуска ерозия на „революционната идентичност“

Замразяването на закона за строгия контрол върху хиджаба и отказът от директен военен отговор на Израел през 2024 г. подкопаха доверието на идеологически мотивираната младеж, която традиционно попълва редиците на „Басидж“ и Революционната гвардия. През последната година гласове от самия радикален лагер в Иран открито критикуват това, което възприемат като слабост на държавните институции при управлението на вътрешни и регионални предизвикателства.

От края на 2024 г. тази критика се фокусира върху по-мекото прилагане на ислямските правила за облекло, върху провалите на Иран в Сирия след падането на режима на Башар Асад, както и върху решението на Техеран да не отговори военно на израелския удар от 26 октомври 2024 г.

През декември, след като Върховният съвет за национална сигурност на Иран замрази прилагането на закон с тежки наказания за жени, нарушаващи правилата за хиджаба, консервативният коментатор Фуад Изади предупреди, че режимът рискува да загуби лоялността на религиозната младеж, ако не съумее да запази ислямската си идентичност.

Тази лоялност е централна за оцеляването на режима. Готовността на млади, идеологически мотивирани поддръжници да служат и да се сражават е в основата на ефективността на иранските сили за сигурност. Ако идентификацията със системата отслабне, мотивацията да бъде защитавана може да се разпадне – както се случи в Сирия, когато части от армията престанаха да се сражават за Асад, посочва и критикът на иранския режим Шахин Тахмасеби.

По думите му, още един голям шок – например неуспешен ирански удар срещу Израел или нова израелска атака срещу Иран – може да разруши образа на силно ръководство и възприятието за непобедимостта на Гвардията.

4. Младите мъже: изгубените войници на системата

Нов елемент в сегашната вълна е масовото участие на млади мъже, често безработни или с висше образование без перспектива. Те са твърде бедни, за да емигрират, твърде образовани, за да вярват в пропагандата и твърде гневни, за да останат пасивни. Това е поколението, което режимът очакваше да защитава улиците – а вместо това те ги превзеха.

5. Реформистите от системата: тихият саботаж

Бивши държавни служители, дипломати и религиозни фигури от „умерения“ лагер вече не защитават активно режима. Макар да не излизат масово на улицата, те отказват публична подкрепа. Исторически, именно този тип пасивна нелоялност е предшествал сривове на авторитарни системи.

6. Части от Силите за сигурност: ключовият въпрос

Най-опасният разлом е вътре в репресивния апарат. Засега Революционната гвардия остава лоялна, но има признаци на колебание в редовната полиция има откази за участие в репресии в провинцията има изтичане на информация. Историята показва, че режимите не падат, когато протестите са най-масови, а когато пазителите престанат да вярват.

Всички тези фронтове не са една единна опозиция и поотделно не могат да свалят режима, но заедно го изтощават стратегически. Най-голямата опасност за Техеран не идва отвън, нито от санкции или Израел, а от ерозията на собствената му социална база. Въпросът вече не е дали ще има промяна, а каква форма ще приеме тя – бавна трансформация, вътрешен разпад или рязък срив при следващия голям шок.