Дебютният роман на талантливата хърватска писателка Лидия Хилие „Обърната към морето” завладя англоезичния пазар с кинематографичния си и откровен стил. 

България е първата славянска държава, която публикува превод на книгата, а авторката изненада родните читатели със специален предговор. В него тя споделя, че българските читатели ще бъдат особено чувствителни към атмосферата в романа, който ни връща в първите години на прехода в Хърватия и разглежда какво е да израснеш в една страна, по-млада от теб самия. 

Каним ви на емоционално пътешествие към магнетичните хърватски брегове, където ще се потопим в дълбоките сини води на литературата, която заглажда назъбените рани на сърцето. 

„У дома всичко е обърнато към морето.“

Новото хилядолетие в Хърватия е младо, а светът след войната сякаш е излязъл от собствената си ос. Също както едва деветнадесетгодишната Ивона, която за пръв път среща Влахо. Наелектризираща енергия и пулсираща музика събират двамата студенти и една нишка в душата на Ивона завинаги се свързва с тази на Влахо. Първата ѝ любов, първият ѝ съпруг. Момчето, с което тя никога не си е представяла, че ще се раздели. 

Години по-късно двамата все още са приятели. Но погледът, който някога е карал Ивона да се чувства като диамант, е вече предназначен за новата съпруга на Влахо – Марина. Тримата са изградили крехко равновесие помежду си, но бодлите на самотата в сърцето на Ивона не оставят раната да зарасне. 

Защото преди десет години тя взема тежкото решение да се раздели с Влахо въпреки чувствата си. Ивона грижливо пази причината в тайна, докато собствената ѝ тъга я дърпа надолу към дъното. 

Но сега в живота ѝ се появява нов мъж. А Ивона и Влахо ще трябва най-сетне да застанат лице в лице с истината… Докато цикадите в любимата ѝ маслинова горичка продължават със своята морска песен. 

„Обърната към морето” е красив и сърцераздирателен Bildungsroman за любовта, която ни оформя, ранява и издига. История със солен вкус, в която свободата се крие в решението да поставиш себе си на първо място.

С богатия си и лиричен стил Лидия Хилие майсторски предава ритъма на Балканите и безмълвните нюанси на тъгата им. А няколко поколения български читатели ще се припознаят в самотата, страха и съмненията на многопластовите ѝ персонажи.

* * *

Из „Обърната към морето“ от Лидия Хилие

Снимка "Сиела"

ДВЕ

С Влахо се запознахме по времето, когато в Загреб е най-мразовито – в една кишава януарска вечер, пет месеца след като се бях преместила там да следвам биология. Новото хилядолетие още беше така младо, че усещах настъпването му като забит в земята кол – моментът, който щеше да стабилизира света, който така често усещах да излиза от равновесието на собствената си ос.

Бях едва на деветнайсет, но държавата, в която бях родена, вече не съществуваше – страната, в която се бях родила, се беше преборила да си възвърне независимостта на цената на кървава война. Валутата се беше сменила три пъти, преди да навърша единайсет: югославски динари, после – хърватски динари, после – хърватски куни. Бях родена в социализъм и автокрация, а сега живеех в условия на демокрация и капитализъм – или поне дотолкова близо до тях, доколкото беше възможно за една преходна икономика.

Отгоре на това се бяха случили и ред по-големи промени – от онези, които обхващаха целия свят. Кабелите на телефоните се удължаваха все повече и повече, докато не изчезнаха напълно; компютрите бяха машини от научнофантастичните филми, докато не се превърнаха в кутии, поставени на собствените ни бюра, и започнаха да стават все по-тънки и лъскави през последвалите години.

А и непрекъснатите промени в дома ми, разбира се. Родителите ми превключваха между трите си стандартни режима: единство, безразличие и гадни скандали. Като се прибирах от училище, никога не бях сигурна дали ще ги заваря да се заплашват взаимно с развод, или да се смеят заедно на по чаша кафе. Аз самата също се промених с времето и от послушната дъщеря, която все се опитваше да им угоди, се превърнах в бунтарка, докато не се случи инцидентът с жълтия ботуш и не се затворих в себе си като мида, за да изтърпя последните две години, които бях принудена да прекарам с тях.

Първите месеци след преместването ми в Загреб положиха едно ново начало. Всичко ухаеше на свобода и нови възможности, гърдите ми се разтягаха да си поемат дъх с цели дробове, напрежението, сковало раменете ми, се отпусна.

Ходех на лекции, запознавах се с нови приятели и купонясвах с малкото останали стари приятели. Хранех се в студентските закусвални, пропити с аромат на пържено пиле, зеле и паста „Болонезе“ до такава степен, че мирисът сам по себе си караше помещенията да ти се струват претъпкани. През тези първи месеци ми беше лесно да повярвам, че бих могла да се превърна в нов човек – човек, на когото животът му у дома не се отразяваше.

Но зимата ни стягаше във все по-ледена хватка и първоначалното обаяние на Загреб започна да избледнява. Усетих, че копнея за каменните стени на родния град, от който си бях отишла с такова нетърпение, за синьото му небе и море, за познатия му пулс и ритъм. Онази празнина, която смятах, че съм оставила в Задар, се появи отново и между всички срещи за кафе, шумни студентски купони и претъпкани със студенти лекции не можех да намеря начин да я запълня.

През онази януарска вечер най-добрата ми приятелка Тара ме придума да излезем. Имаше рожден ден и устройваше парти в един бар в центъра на Загреб. Беше малък и гъмжеше от студенти, а от тонколоните гърмяха Red Hot Chilli Peppers, докато се наливахме с евтина бира. Гаджето ми – ако можеше да се нарече така въобще – беше там. Започнала бях да излизам с него преди около месец, но вече усещах, че нещата няма да потръгнат. Седях си до него с разсеян поглед, докато двамата с някакъв негов приятел не спираха да дърдорят за някаква видеоигра.

Изведнъж One Armed Scissor¹ прекъсна безцеремонно Californication.

Всички в помещението застинаха. Млъкнаха и погледнаха към стереоуредбата, където едно високо момче с тъмноруса коса и сив суитшърт с качулка натискаше разни копчета, ухилено на собствената си гениалност.

Познатият ми разярен глас крещеше стиховете стакато от тонколоните и възпламеняваше пак бунтарския дух на гимназистките ми години, а преди да успея да се овладея, вече бях скочила на крака и си проправях път към уредбата. Беше инстинктивно. Не действах по план. Просто изпитвах необходимост да се приближа до музиката, да скоча право в нея. Или може би да я притегля вътре в себе си, да се изпълня с нея.

Когато стигнах до бара, той още беше там – високото момче със сивия суитшърт, обърнат с гръб към мен. Повиших глас, когато песента стигна до припева. Неговият глас се сля с моя и той се обърна с лице към мен.

Мигът се наелектризира.

Лицето му сияеше, сякаш го огряваше някаква вътрешна светлина. Помещението беше сумрачно и наситено с цигарен дим и естествено, хората не сияят, но така ми изглеждаше. В очите му имаше нещо, което се предложи пред мен. Беше така незабавно, така невероятно силно, почти като воайорство.

Като че ли бях видяла повече, отколкото ми беше позволено, като бях погледнала в очите му.

Като че ли му бях позволила да види повече, отколкото трябваше, като отвърна на погледа ми. Времето поднови хода си и ето че пак бяхме в същия бар, на партито, заобиколени от хора и пулсираща музика.

– Знаеш кои са At the Drive-In? – наведе се той да ме попита, докато рифовете гърмяха.

– Дали ги знам? Направо ги обожавам, мамка му – отвърнах аз. Алкохолът ме беше направил по-дръзка от обикновено и неприличният изблик накара нещо в мен да се раздвижи, също както и близостта му.

– Май току-що се превърна в любимото ми момиче – каза той с напевен акцент.

---

¹ Един от най-успешните сингли на американската група At the Drive-In. – Б. пр.