В Русия, май, се излюпи поредната сакрална идея, която мигновено обедини „кримнашисти”* и либерали, „ватенки”** и „майдановци”, православни и атеисти, леви и десни.
Новата свещена идея – това е храната.
А по-точно, формулата: „Храната не се хвърля”.
Русия е държавата, която главозамайващо умее да генерира сакралности. Виж, друго не умее. Но сакралността е направо дар Божий за тази страна.
Най-важната заповед тук е: „Не посягай!”
Царят е сакрална фигура, Крим – също, войната – и тя е сакрална, да не говорим за историята... „Министерство на душата” (б.р. министерство на културата) е сакрално, паметникът на Св. княз Владимир*** е сакрален, а сега и доматите са сакрални.
Аз знам добре, какво е глад. Прекалено добре. Повярвайте ми!
Онзи, който е служил през 90-те в околностите на Екатеринбург (бивш Свердловск) в онези Камишловски блата, откъдето сега на тълпи прииждат новите „доброволци” за нова война. Там през зимата, когато навън беше минус тридесет и пет градуса, а в казармата – плюс четиринадесет, а стените й бяха покрити от шаващ килим от комари (влагата от близките блата беше такава, че комарите не изчезваха дори в средата на януари), когато само по шинел, гимнастьорка и долна риза по четири-шест часа чистиш от снега дивизионния плац с колове, лопати и войнишки наметки – и всичко това под викове: ”Бегом, бегом!”; когато твоят все още растящ организъм, дълъг около два метра, постоянно иска ядене, а получава черпак гнило варено зеле на обяд и две супени лъжици варена ечемичена каша на вечеря – повярвайте, този организъм знае, какво е да ядеш по нощите паста за зъби „Ягода”, която непоносимо мирише на ядене.
Всъщност, нас – новобранците, освен „гладници”, „кекави” „ненаситници” и „тролове” – другояче не ни наричаха.
Веднъж там, в казармата, намерих в боклукчийско кошче в клозета найлонов пакет с бисквити, които сержантите бяха взели от един "заек" и ги бяха изхвърлили. Тоталното "тарашене" на "зайците" беше едно от първите действия при пристигане на нов набор – прибираха им домашната храна. "Старите пушки" заделяха най-вкусното за себе си, а останалото хвърляха на боклука... Всъщност, именно с това се занимава сега нашата власт – малката групичка преситени, ояли се господари на казармата отнемат храната от мизеруващите гладни и показно изхвърлят "санкционираната" храна в кофа за използвана тоалетна хартия. Сержантите изхвърляха именно показно, за назидание, да не изглежда на "зайците" военната служба сладка, да свикнат новобранците с новите закони, да разберат, къде са се озовали и да знаят своето място. Защото в армията да ядеш изхвърленото е най-голямо падение.
Да докараш хората до скотско състояние, до истинско, същинско гладуване, до състояние на лакомо гълтащ човек, който е откраднал от консервната фабрика неизмити моркови, напъхвайки ги в ботушите си, или е свил кофа с каша от работническия стол и бързо я нагъва в някой ъгъл с израз, в който няма нищо човешко, докато не са го открили и не са го пребили от бой - а после за това състояние да го малтретираш и унижаваш – именно това върши днес нашата власт.
С адски усилия тогава успях да не посегна към пакета бисквити в клозетния боклук и да не започна да се тъпча още там, клекнал над дупката. Да нагъваш нещо тайно, насаме, взето от боклука в нужника – в казармата няма по-страшно престъпление от това. Нищо по-страшно няма. След това ти вече не си човек. По-добре е сам да се обесиш.
Но ми беше все тая. Аз виждах само едно – ядене.
Да изляза без да взема този пакет, ми костваше нечовешки усилия. Когато излязох, ме болеше всеки мускул, всяка костица...
А след малко в казарменото помещение връхлетя мой набор с израз на заклещило се куче и абсолютно безумен поглед, и хрипкаво изрева: „Момчета, гледайте, какво намерих!”, вдигайки високо този пакет бисквити. И момчетата, без да знаят, къде точно ги е намерил, го нападнаха като скакалци и награбиха тези бисквити... За втори път ми костваше неимоверно усилие да не се влея в тази озверяла гладна тълпа хора, които, блъскайки един друг, пъхаха бисквитите в устатата си, загубили човешкия си облик.
Вярно, те не знаеха той откъде ги е взел, но аз знаех. И той знаеше. И тъкмо затова ги беше донесъл на всички, за да бъде омърсен не само той, а всички вкупом.
Беше ми много по-трудно да устоя втория път, защото вече имаше тълпа, а на тълпата всичко й е позволено. Мисля, че стоейки настрани, дори плаках, гледайки как другите нагъват бисквитите.
А онзи, който ги донесе и после ги нагъваше, знаейки откъде ги е взел, след време стана един от най-жестоките „стари пушки”. С кеф се гавреше със „зайците”. Отмъщаваше за своето гладуване.
Така че аз добре знам, какво значи месеци наред да ядеш паста за зъби, знам как след това в Грозни се пекат гълъби на шиш, знам как в планината край Шаро-Аргун, в същата Чечения, се яде кучешко (важното е да изрежеш сланината, че кучешката горчи), знам какво е да пиеш вода от блато или от ручей, където горе по течението лежи мърша - умряло теле.
С една дума, аз добре знам какво означава храна, когато човекът е гладен.
Но при все това нямам култ към храната.
Не вися над главата на детето си да изяде всичко от чинията до последната лъжичка, само защото бащата и дядовците му са гладували – свободното, незатлачено от “сакралности” развитие на детето ми за мен е много по-важно от лъжица недоизядено пюре. У мен не предизвикват шок развалените продукти. Радвам се на гледката от празника, когато хората се замерват с домати в Испания. И подкрепям белгийските фермери, които изливат млякото пред техния парламент в знак на протест. Защото в Европа през вековете хората са измирали от глад не по-малко, отколкото тук, в Русия.
Не, аз съвсем не твърдя, че да унищожаваш храната е добре. Това е лошо. Да отгледаш хиляда и петстотин прасета, да ги докараш в Русия през океана и там да ги изгорят в крематориума, защото един малоумник окончателно се е побъркал – това е пълна дивотия, разбира се.
Но не затова, че нашето минало е мрак, чернилка и безизходица.
Не в това е причината.
Приятели мои, ако ние ще търсим сакралността и в доматите – тогава с нашата страна е свършено.
И шанс на спасение няма да има. Защото не може да има нищо по-”съветско” от сакрализацията на храната.
За мен всичко, което става напоследък, не се асоциира с купоните за храна по време на войната.
За мен всичко това се асоциира само с едно – с групичка ояли се сержанти в склада, където са складирани отнетите от гладните "зайци" колбаси; със съществуването в собствения им топъл, изобилен и уютен свят на групичка съвсем зареяли се в астралното пространство милиардери, които пред очите на гладната тълпата изхвърлят санкционираните продукти в нужника, а после въвеждат най-жестоките наказателни мерки за това, че някой ще яде тази храна. И отгоре на всичко – убедени, че това е в реда на нещата, че те са прави. За мен това се асоциира с изкривения, абсолютно долнопробен, див свят на казармата, в която те превърнаха цялата ни страна, с неговия извратен животински морал, скапана нравственост, разядени души и мозъци. С властта, която възприема останалото население на лагерните бараки като своя собственост, и населението, което приема всичко това и е готово да плюска бисквити от боклукчийското кошче в нужника, но сред тълпа себеподобни, само и само да не извиси глас, да не поиска възстановяване на правата и достойнството си.
Така че изгарянето на кашкавал в специално закупените за целта подвижни крематориуми и мачкането на домати с булдозери свидетелства съвсем не за това, че тези домати са свещени.
А изключително и само за това, че Върховният Сакрален е пълен откачалник.
Впрочем, по-голямата част от населението е лика-прилика със своя властник: всичко това напълно ги устройва или те са склонни да се примирят със ситуацията.
Готови са да плюскат с лопати, а не с лъжици зад решетките, само да бъдат като всички и гък да не кажат.
А аз не съм готов. Защото искам да оставя на децата си друга страна. Не онази, която ни оставиха нашите дядовци.
Независимо от това, че те са гладували.
-----
* Крымнашисти - онези, които са убедени, че Крим е „наш”, т.е. руски и подкрепят окупирането му.
** Ватенки - презрително нарицателно, което украинците използват за руснаци.
*** Княз Владимир (покръстил Киевска Рус, паметникът му е отдавна изграден в Киев на мястото на масовото покръстване. Такъв паметник сега ще се издигне и в Москва - за да се размият и да се замъглят за пореден път понятията „Рус” и „Русия” , които не са автентични – бел. ред.).
-----
* Аркадий Бабченко е руски журналист, създател на проекта „Журналистика без посредници“. Роден е през 1977 г., завършил е международно право, женен е и има една дъщеря. Участвал е в двете войни в Чечения – първия път през 1995 г. като донаборен войник, втория – през 1999 г., като наемник. Работил е за много издания, между които „Московски комсомолец“ и „Новая газета“, както и за тв предавания. Като военен кореспондент на „Новая газета“ е отразявал войната в Южна Осетия през 2008 г. Текстът е публикуван в профила му във фейсбук.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни