Разказваха ми история за една намахана дама, която влязла в един софийски храм с кучето си и под никакъв предлог не желаела да го остави отвън. Отецът опитал нещо да й каже, но топ аргументът бил: абе, кво разбира той - кучетата вече имат права, защото сме в Европейския съюз. Било от тези сладките джобни породи, които сега са много фешън, а един приятел навремето, докато бяхме невъзпитани неевро пубери, наричаше просто „вдовишка радост”.

И понеже ЕС още не е забранил футбола, се наложило попадията да направи виртуозен плонж на пода, когато с ясно съзнание за своята оправомощеност въпросното евросъздание тръгнало да влиза в светия олтар. Чудна веселба станала за вярващите.

Дебели. С тази дума нарича старецът Паисий нас, съвременните хора, които сме загубили сензитивността на душите си – кое е добро и кое не. Няма предвид битката с телесните килца, която всеки ден си отваря нови и нови фронтове. Няма предвид и загрубелите ни пети, за които има препарати с почти окултна важност, които се справят с този значим проблем и непременно трябва да си ги купиш.

Дебело и в корички ни е онова място, което трябва – как да кажа – да „приема сигнали” за редно-нередно. То работи само като излъчвател – стане ли въпрос за издънките на другите, елате да видите. Бачка перфектно, та сигурно се лови сигнал и в Западните покрайнини.

И го казвам не да се посмеем на горката жена, или че имам нещо против ЕС (напоследък се оказва, че трябва да се обяснявам все по-често, б.р.). Ама нали никъде в Библията не пише, че с кучета не може в храма? Ами не пише. То и по къси гащи и джапанки не пише да не влизаш, тананикайки си „пара дими, дими, мале, турската баня”... Формално и това не е забранено. Щом ти нямаш нагласата да усетиш...

Замислих се – онзи ден пътувах и минах покрай магистралните танцьорки. Така ги нарекохме, защото  в жегата, явно за да привлекат внимание, пробваха нещо като танци с, разбира се, съвсем скромна хореография и още по-скромен синхрон. Пише „блудство”, пише „прелюбодейство”, но ви гарантирам, че никъде не пише: Не трябва така и така с тираджии срещу 20 лева...

Е, защо всички им се смеят тогава? А хвърлят по едно око, често пълно или с възхита, или завист към 23-годишна с джипка за 230 000 лв., които видимо няма как да е изкарала по друг начин. Никога не съм разбирал разликата между двете?

Докато гледах нещо толкова тъжко като края на един вестник неотдавна, установих, че от всичко става риалити. И от всичко става селфи.

Толкова сме на показ, толкова сме се екстровертнали (или екстроврътнали, ако предпочитате), че вътре няма никой. Празна стая. Като Марийка, дето подмамила Иванчо: „Ела у нас нощес, няма да има никой.” Той отишъл, звънял като въртоглав на звънеца цял час – вярно нямало никой...

Отдалечаваме се от стаята на душата със скоростта на интернет от гигадобър доставчик. Къде ти време да поговориш просто със себе си: „Вярно, че е трудно да намеря на кого да оставя кучето, ама дали е ок да съм с него?”

Прав е колегата Соломон, макар че единственото ни общо, е че и двамата знаем азбуката - няма нищо ново под слънцето. „Напили са се със сладко вино” – така казвали за апостолите. И сега има хора, пияни от тази любов - вижте как разсъждава например св. Порфирий. Нито една епоха не е оставала без такива, защото, предполагам, иначе щяхме просто да рухнем.... Но днес и тук за съжаление повече от всякога са пияните от „мехлеми” с обратен знак. И не говоря за алкохол или хапове – говоря за елементарната невъзможност да прецениш нещо толкова просто. Иначе на църквата какво й е? Мислиш ли, че ще падне гръм и ще я бутне, защото ти си по джапанки?

Сега наблюдавам и нещо друго – ние пък, псевдоправедните, си разнасяме покаянието насам-натам по стените на хората във фейсбук. „Ох, та леле – колко съм грешна!” Без да упреквам, това не го разбирам. Според мене покаянието е свръх ама свръхинтимен акт. Много повече например от секса – едното дава живот на душата именно „в тайната стаичка”, а другото създава живота във физически смисъл (или поне такъв му е бил оригиналният замисъл - да припомня за ония с джипките). Е, що не ходим по стените на хората и да пишем: „Ако знаете колко съм зле в леглото, ето снощи пак се провалих. 3 пъти...”

Сори! Да влезе кучето.