Човекът на снимката по-горе се казва Мохамед и е от Сирия. Когато избухва войната в родината му, той учи английска литература в Университета в Дамаск. Днес студентът е вече австрийски гражданин, но докато стигне до Европа за повече от две години преживява ужасите на войната в пълния им смисъл – джихадистите обезглавяват брат му, а той на косъм успява да се измъкне. Преминава през Турция, плют е от гръцки полицаи в Самотраки и среща помощ, когато най-малко е очаквал. Историята му разказава „Хюманс ъф Ню Йорк“ на страницата си във Фейсбук.

Мохамед напуска дома си през лятото на 2013 г. с 50 долара в джоба. Пристига в Ирак, където получава храна и подслон от случаен мъж, срещнат на улицата. Засрамен, той прекарва по 11 часа ежедневно в търсене на работа – и най-накрая успява да намери хотел, където го наемат. Работи по 12 часа на ден, 7 дни в седмицата. Срещу 400 долара месечно. По-късно открива работа и в друг хотел, където е ангажиран вече за 600 долара. В свободното си време преподава срещу заплащане английски в местно училище. Така в продължение на около една година заетостта му е 18 часа дневно, без почивен ден.

„За това време не си купих дори една тениска. Бях спестил 13 хиляди евро, от колкото се нуждаех, за да си купя фалшиви документи – разказва Мохамед за лятото на 2014 г. – Имаше човек, който да ме вкара в Европа за тези пари. Тръгнах следващата седмица, но преди това се върнах до Сирия, за да се сбогувам със семейството си.“

В дома му нищо не е същото. Спи в хамбара на чичо си по време на целия си престой, защото полицията ежедневно чука на вратата на баща му.

„Баща ми ми каза – ако останеш дълго, ще те намерят и ще те убият. Затова се свързах с каналджията и тръгнах за Истанбул – спомня си Мохамед. – Точно преди да тръгнем за Европа, получих обаждане от сестра ми.“

Тя му разказва, че баща им е бил зверски пребит от полицаите и ако не изпрати 5000 евро за операция, ще умре. Мохамед няма избор – изпраща парите, които е приготвил за пътуването. Две седмици по-късно той получава ново обаждане, с още по-лоши новини:

„Брат ми е бил убит от Ислямска държава, докато е работил на нефтената платформа. Открили са нашия адрес в документите му и след това са изпратили отрязаната му глава вкъщи заедно с послание: „Кюрдите не са мюсюлмани“. По-малката ми сестричка е намерила главата. Това беше преди около година. Оттогава не е казала нито думичка.“

Разказва, че след като научил за брат си, не можел да спре да плаче в продължение на две седмици:

„Нямаше никаква логика. Правихме всичко както трябва, бяхме честни хора. Отнасяхме се добре със съседите си.“

Баща му продължава да се бори за живота си. Всеки ден Мохамед се чува със сестра си и научава, че ордите на Ислямска държава се приближават все по-близо до родния им град. Той дава почти всичките си останали пари на каналджия да прекара сестра му към Ирак.

„Тя беше вече на сигурно място, когато баща ми започна да се оправя. Обади ми се и попита как съм платил за операцията. Казах му, че парите са дошли от приятел. Тогава ме попита успял ли съм да стигна до Европа. За първи път в живота си го излъгах. Не исках да се чувства виновен. Казах му, че съм в Европа, че съм на сигурно място и няма за какво да се тревожи.“

След като изрича лъжата, Мохамед решава да положи всички усилия да я превърне в истина. В джоба си има 1000 евро, когато по време на търсенията си среща каналджия и му разказва историята си. Той му обещава, че за тези пари ще го откара до гръцки остров. Обяснява му, че не е като другите, че се бои от Бога, че има деца.

„Повярвах му. Една нощ той ми се обади да се срещнем в гаража му. Качи ме отзад в микробус заедно с още двайсет души. Имаше газови бутилки, едва дишахме. Хората започнаха да викат и повръщат. Каналджията се появи, насочи пистолет към нас и каза да млъкнем или ще ни застреля. Докато приготвяше лодката, партньорът му ни заплашваше с оръжието. Плавателният съд се оказа надуваем и едва три метра дълъг. Когато се качихме, всички се паникьосаха и лодката започна да се пълни с вода. Тринайсет души се отказаха да пътуват, а каналджията заяви, че няма да им възстанови парите. Част от тях се качиха на борда.“

Надуваемите лодки са ужасът, който почти всички бежанци са принудени да изживеят в пътя си към Гърция.

Лодката тръгва, но каналджията, който е обещал да ги заведе до гръцкия остров, само след няколкостотин метра скача във водата и заплава към брега. Изкрещява им – давайте право напред. Вълните стават все по-големи, съдът се пълни, наоколо е пълен мрак, никакви светлини или бряг – само вода. Трийсет минути по-късно и двигателят на лодката спира. Започва да вали. Жените на борда плачат, защото не могат да плуват, а Мохамед ги лъже, че може да носи на гърба си поне три от тях. Лодката вече се върти в кръг, когато като на магия един от хората в нея успява да подкара отново мотора.

„Не помня как сме стигнали до брега. Но знам, че когато се случи, всички дълго целувахме земята. Сега мразя морето. Не мога да го погледна. Мразя всичко, с което го свързвам.“

Островът, на който се оказват, е Самотраки. Бегълците мислят, че са спасени. Тръгват към полицейското управление, за да се регистрират като бежанци. Дори спират местен човек да се обади на спешния номер. Не след дълго край тях спират два джипа с полицаи, които ги третират като убийци. Заплашват ги с оръжие, претърсват ги.

„Крещяха ни – горе ръцете. Казах им, че не сме престъпници и бягаме от война. Те отвърнаха: „Затваряй си устата, малака (бел. ред. – задник)“. Никога няма да забравя тази дума – малака. Това е всичко, което ни казаха.“

Хвърлят ги в ареста. Дрехите им са мокри, не им дават вода и храна в продължение на три дни. Командирът на управлението продължава да ги обижда и плюе върху тях през дупка между зъбите си. Спасени са, чак когато са натоварени на лодка и откарани в бежански лагер. Там остават тринайсет дни, после се отправят на север. Ядат само листа и треви. Пият от мръсни реки. Ходят пеша три седмици, преди да стигнат до границата. Там албански полицай им казва, че ще им помогне.

„Не вярвах на този човек, но бях твърде уморен да бягам. Той ни каза да се скрием в гората, докато падне нощта. После се върна, качи ни на колата си и ни откара в дома си. Остави ни там за една седмица. Купи ни нови дрехи, хранеше ни всеки ден. Каза ми: „Не се срамувай. И аз съм преживявал война. Сега вие сте мое семейство, тази къща е и ваша“.

Месец по-късно Мохамед успява да достигне до Австрия. Още първия си ден там той влиза в пекарна и се среща с мъж на име Фриц Хюмел. Той му разказва, че преди четирийсет години е посетил Сирия и са се отнесли много добре с него. Дава му дрехи, храна, всичко, от което се нуждае. Представя го на членовете на своя Ротари клуб, разказва им историята му и ги пита как да му помогнат.

Мохамед започва усилено да учи езика – по 17 часа на ден. Чете детски книги, гледа телевизия, опитва да разговаря с колкото се може повече австрийци. След седем месеца се среща със съдия, който да определи статута му.

„Можех да говоря толкова добре по това време, че попитах съдията дали е възможно да проведем интервюто на немски. Той не можа да повярва. Беше толкова впечатлен, че вече съм научил езика, че разговорът ни продължи едва десетина минути. После посочи сирийските ми документи и каза – Мохамед, това вече няма да ти трябва. Сега ти си австриец.“

Мохамед с Фриц и с австрийския си паспорт.

 

"Площад Славейков"