Николай Цеков, Дойче веле

Наскоро в Народното събрание за втори път бе отхвърлено предложение за промяна в Закона за просветата. Тази промяна целеше въвеждане на по-разширено изучаване на най-новата история, което да разкаже на подрастващите за пораженията, нанесени на българското общество от комунистическия режим. След като тази година в Албания бе въведено специализирано училищно обучение за престъпленията на тоталитаризма, България остава единствената страна в Европа, освен Русия и Беларус, която продължава да неглижира проблема с несъстоялото се осмисляне на комунистическото минало.

Как е в другите посткомунистически страни?

Институти за паметта за жертвите на комунизма отдавна има във всички източноевропейски страни-членки на Европейския съюз, а България и в това отношение е единственото изключение. Навсякъде са написани и се изучават специални учебни помагала за деянията и престъпленията на фашистките и комунистическите режими. В Румъния, например, гимназиалният курс по този предмет обхваща десетки учебни часове, а изучаваният материал обхваща близо 200 печатни страници. Най-големият институт за национална памет за тоталитаризма е в Полша - в него работят над 2 000 души, които извършват не само изследвания върху близкото минало, но и организират посещения на ученици по местата, свързани с престъпленията на нацистите и комунистите, както и с борбата на „Солидарност“. В Унгария най-известното място за такива ученически посещения е „Къщата на ужасите“ в Будапеща, където навремето се е помещавала комунистическата полиция.

Психологът Иван Игов, който по покана на фондация „Конрад Аденауер“ е посетил редица центрове и училища в Германия, разказва в тази връзка следното: „Резултатите от денацификацията и декомунизацията на страната са впечатляващи, но те идват след катарзиса на няколко поколения германци и техните лидери“, посочва Игов. И допълва, че историческата правда може да бъде по-лесно приета и разказана, ако подрастващите и техните родители осъзнаят, че жертви на тоталитаризма са били не само неговите опоненти, но и наетите от него „палачи”. „Познавах хора, за които впоследствие се оказа, че са работили като надзиратели в лагерите „Куциян“ и „Слънчев бряг“ край Ловеч. Тези хора много бързо се споминаха, след като изпаднаха в изолация. Но миналото им се прехвърли и върху децата им, които се алкохолизираха и предприеха опити за самоубийство”, разказва Игов.

Бягство от истината

Психологът е участвал в неотдавнашно проучване сред български гимназисти. “Повечето анкетирани ученици посочиха, че историята е сред най-недолюбваните предмети. Оказа се, че това се дължи както на претрупания, зле описан и още по-зле обясняван материал, така и на липсата на информация за най-новата история на страната. Липсата на познания за близкото минало, в което са израснали техните родители, води до вакуум в представите на подрастващите за истинското лице на страната, в която живеят”, казва Иван Игов и добавя, че акцентирането върху славното далечно минало на България е един вид бягство от истината за близкото ѝ минало.

„Става ми смешно, като се сетя, че учебниците за престъпленията на комунизма ще бъдат писани от бившите асистенти на катедрите по научен комунизъм”, казва на свой ред историкът Андрей Пантев. Макар да смята, че историята трябва да учи преди всичко на благородство и героизъм, Пантев все пак признава: „Приемам упрека, че в изучаваната история изобилстват конските опашки и подвизите на средновековни герои, докато близкото минало не е добре представено. Историкът трябва да е патриот, но не и за сметка на истината. Ние обичаме България така, както обичаме майките си, но като всяка майка и България може би не винаги е била права и героична. И точно затова са уроците на историята - да предупреждават за резултатите от случилото се в миналото“, посочва Пантев. Според него митовете за комунизма в общественото съзнание са толкова жилави и заради популярната мантра „преди беше по-добре”. „Гледаме вилите на бившата номенклатура и ги сравняваме с именията на съвременната. Несправедливостта при социализма беше, че големците имаха вила, кола и секретарка, но днес неравенството е направо шокиращо. Естествено и при комунизма не бяхме равни, но в крайна сметка история без митове не съществува“, казва Пантев.

Митът за добруването в НРБ

Професор Пламен Цветков от Нов български университет е на друго мнение: според него не е нормално историята да е съшита единствено от митове и фалшификации. А именно това се случва в България - истината за близкото минало на страната или се премълчава, или се изопачава, смята историкът. „Новопостъпилите студенти са толкова неграмотни и объркани от това, което им е било преподавано в училище, че се налага буквално да ги ограмотяваме от А до Я. Всеки завоевател нарича себе си освободител. Но само в България можете да чуете, че завоевателите на страната са били всъщност нейни освободители“, отбелязва Цветков.

Професор Евелина Келбечева изразява подобно мнение: „Децата в България така и не научават, че многобройните паметници на Съветската армия в страната са всъщност места за отдаване на почит към щиковете, върху които е донесен един античовешки режим. Те няма как да узнаят какво се е случвало в лагерите и занданите на този режим, няма как да узнаят и за съпротивата срещу него. В учебниците не става дума нито за трите фалита на НРБ, нито за усилията на Живков и БКП да слеят България със съветската империя. Но пък на семейни събирания децата научават, че в НРБ е било хубаво - имало е хляб и е нямало бежанци и други врагове. Неслучайно символичното изучаване на историята на България след 1944 година е свито в месеца, в който абитуриентите мислят за своите балове. А и темата е “безопасна”, защото не е включена в матурата по история“, посочва Келбечева и добавя, че пропастта между историческата истина и съдържанието на учебниците по история създава вакуум, който няма как да не се отрази върху образоваността на младите поколения.

И още един мрачен ефект от несъстоялото се осмисляне на комунистическото минало: 267 от кандидатите, за които българите ще гласуват на местните избори в неделя, са бивши сътрудници на ДС.

Дойче веле