В този текст няма да ви забавляваме с драматичните съдби на български писатели, сложили саморъчно край на клетия си живот. Това вече е направено – има издадена цяла книга по въпроса: „Защо се самоубиват поетите“ - без питанка. Тук само ще се опитам, доколкото ми позволяват възможностите, да си задам въпроса кой и какво уби(ва) българската литература. И доколко я убиват самите писатели – вчера и днес, защото „утре“ не се знае дали ще има.

Всеизвестно е, че за да има една страна своя литература, е задължително да има добри писатели. Но и да има приемственост между тях. Да не се къса връзката, да не се прескачат поколения с празни национални рафтове в книжарниците.

Не искам да звуча като мрачен вестител, но личното ми впечатление е, че днес нишката между поколенията е толкова изтъняла, че ще се скъса всеки момент. Все по-малко българи пишат литература, все по-малко от тях пишат качествена литература. (За графоманите изобщо не отварям дума – любовта към писането на слово в доста случаи е непреодолимо силна, макар и несподелена.)

А защо да пишат?

Тиражите за българска книга рядко надхвърлят 1000 бройки. Хонорарът за добра книга (работена години наред) рядко надхвърля 1500 лева. Периодичните издания, които публикуват български автори, вече се броят на двата пръста на едната ръка, а хонорарът за разказ в тях е около 100 лева, за цикъл стихове – около 50. Е, на кой млад човек ще му мине през главата да става писател – колкото и сръчен, плодовит и майстор разказвач да е, той няма как да преживее, пишейки литература. Питайте, да речем, писателя Милен Русков (чийто чудесен роман „Възвишение“ постигна небивали за местните стандарти тиражи), питайте го как я кара. Няма да получите възторжен отговор, гаранция.

Давам си сметка, че като казвам това, ще възбудя хейтърите, а те са доста плодовити. Я не ни занимавай с глупости, ще кажат, какво мрънкаш за пари – Достоевски да не е бил на държавна ясла случайно! Само че сега времената са други и аз говоря за друго. Ако една държава с малък език и малък пазар има ум в главата и ако тази държава иска да има граждани с национално самочувствие, тя безусловно трябва да подкрепя своята култура, респективно литература.

Прави ли го България?

Глупости! Тя прави точно обратното със садистично удоволствие, изписано върху лицето на корумпираната политическа върхушка. Тук се изкушавам да цитирам един нобелист: „За една страна да има велик писател е като да има второ правителство. Затова никой режим не е обичал големите писатели, а само незначителните.“ Казал го е Александър Солженицин.

България (прославила се с това, че е най-бедната в Европа и че е в перманентна криза) си има мафия, олигархия и най-вече охранена политическа класа, която в 90% от случаите е свързана с предишните две изброени форми на живот. Има си и една огромна армия от поданици на ръба и под ръба на екзистенциалния (не е литературен термин) минимум. Коя от тези обществени прослойки според вас би си купила книга?...

Точно така! Защото България си няма истинска и достатъчна средна класа – онова социално образувание, което има нормално самочувствие, лично мнение, пари за книги, театър и прочее глезотии, но обича да мисли със собствената си глава, който факт определено не се харесва на мафиотско-олигархичната клептокрация, ръководеща държавата.

Ето защо, когато влезеш в една книжарница в Полша, около 40% от книгите в нея са на полски автори. Когато влезеш в една от малкото останали български книжарници, делът на книгите от български автори е около 0,4%. Да сме живи и здрави, както обича да казва народът. Народът, който от 70-ина години насам не е точно народ, а някакво население в крайно объркано душевно и ментално състояние.

Няма да скрия обаче и това, че писателите, както и жалките остатъци от поскомунистическата интелигенция, са част от причините, а не само от следствието. Местните интелектуалци се оказаха няколко вида:

1. Слаби и беззащитни

(неща по принцип присъщи на интелектуалеца, за което не можем да му се сърдим). Те стояха (относително или напълно) встрани от обществените брожения, опитваха се да кажат нещо най-вече с творчество (или с омерзено мълчание), но никой не ги чу.

2. Конформисти

(качество, присъщо на кекавия интелектуалец, готов да седне на партийна софра. Употребявам грозната дума „кекав“, която никак не си противоречи с определението „талантлив“). Те, съзнателно или не, обслужваха (включително и партийно) новите силни, които в повечето случаи бяха старите силни, леко гримирани. За съжаление трима от най-големите – Хайтов, Радичков, Дончо Цончев – направиха точно това. Други се нагодиха към новата обстановка, опитвайки се да не слугуват на силните, а на себе си, като се присламчат към разни институции, даващи им заплата срещу никаква работа. И какво? Нищо и половина.

3. Аутсайдери

Те не спряха да пишат, но го правеха (и правят) покрай нещо друго – я журналистика, я адвокатстване, я бизнес, я с писане на щяло и нещяло. Съвсем естествено писането им се получава някак рядко като консистенция – има желание, но няма разтърсващи послания. Да уточним – те са аутсайдери не толкова в живота, колкото в литературата.

4. Наркомани

(в метафоричния смисъл). Те продължават да пишат всеки ден с диво упорство, да гладуват и да приемат писането като своя съдба.

В края на краищата, не знам кои ще останат в българската литературна история. Но май най-голям шанс имат последните – житейските аутсайдери. Почти всички други, без да искат, несъзнателно (само)убиват литературата, превръщайки я в придатък към себе си, а не обратното.

След като споменах няколко всеизвестни факта, ще изредя и един нестроен списък с други причини и личности, довели до това суицидно и почти летално състояние на българската литература. За целта ще започна със следните стихове:

Действа радиоактивна смърт.

Всичко живо е под нейна мощ.
Спир не знае земен световърт.
Мирен спир не знае ден и нощ.

Кой ще спепелее Земна твърд.

Молили са своя фатум строг,
да прогони зли тегла.
Фатум зов не чува в час жесток.
Ядрени са патила.

Зрей злокобен, злобен облак чер,
на земята слиза звездна рат.
Ний ще спрем милитарийски звер,
ний, воюващ пролетариат.

Класовият враг е мародер.

За който не знае и се чуди какво е това чудовищно нещо в псевдо стихотворна форма: това, мили деца, е кратко парче от елегията на Венко Марковски „Чернобил“, издадена в цяла книга (!) през 1987 г. от държавното издателство „Български писател“ (!) по случай ядрената катастрофа в украинската централа през 1986-а. Не твърдя, че това е началото на самоубийствената сага – и преди, и след Венко Марковски са били издавани помии и простотии, обслужващи самозабравилите се тогавашни партийци. Глупотевините на Венко Марковски са потресаващи и, разбира се, много ни разсмиваха навремето. Но за тях бяха похарчени държавни пари и по-лошо - зад тях стоеше държавата и казваше: това е литература! Е, сори. Не е. Това, както би се изразила съвременната младеж, е малоумен шит.

Впрочем една справка в речника показва, че преносното значение на думата мародер е: този, който печели твърде много, като ограбва другите. Да прилагам ли списък със съвременни нелитературни мародери? Няма смисъл. Може би е редно само да отбележа името на един писател от онова време. Нарича се Богомил Райнов и е автор на поредицата за култовия български разузнавач Емил Боев - шпионин с правилна политическа ориентация, съшит по поръчка, като някакъв Франкенщайн, от герои на Иън Флеминг, Реймънд Чандлър, Джон льо Каре и Дашиъл Хамет. Това също имаше претенции да се нарича българска литература.

В тоталитарните общества по правило лошата литература е повече от истинската. Но, за разлика от Русия, която роди своите истински, мощни писатели дисиденти, в България практически такива нямаше. А на Георги Марков му видяха сметката по най-бруталния начин, даже не се помъчиха да го самоубият.

Днес писането не носи нито слава, нито пари, нито даже себеуважение в достатъчно количество. Но да се хвърлиш да се караш с другите от твоята черга, да ги замеряш с долнопробни метафори и сравнения, да изтъкваш себе си като по-достоен за званието „български писател“ е най-малкото безсмислено, да не кажем тъпо. Имаше една такава разправия наскоро – Александър Секулов срещу Георги Господинов. Пази Боже да заема страна в този махленски задочен спор между двамата: кой нахалствал и пропагандирал себе си, защо и как се продавал като коледна елха за ширпотреба. Само преди месец пък Калин Терзийски (покрай една нелепа случка с Кеворк Кеворкян), заявявайки себе си като благ и дружелюбен писател с меко сърце, така възбуди своя колега Христо Стоянов, че той се самоцитира, диагностицирайки Терзийски с „класически тип шизофрения – седнал пред белия лист като пред огледало и се опитва да ни убеждава, че е гений“. Кой от тези четиримата е прав, кажете ми. Или да теглим по една майна на всичките?

Няма да го направя, дума да не става! Но и няма да е честно, ако не цитирам един анонимен коментар в сайта Клуб Z, публикуван под историята с писателя Терзийски и журналиста Кеворкян: разкарайте се с тия помияри бе. С този правопис и с тази (липсваща) пунктуация.

Без да го искат, тези добри, относително млади и специфични български писатели правят най-лошото за българската литература – създават омерзение към себе си, а покрай това - и към литературата. Кратко (макар и крайно) казано: (само)убиват я.

Като казахме „относително млади“, та се сетих: а къде са неотносително младите? Вярно е, че тук-там току цъфне нещо, което може и да върже. Но къде да върже? В книжарниците с 0,4% български автори и тиражи 400-500 бройки? В две-трите периодични издания, понякога публикуващи българска литература срещу дребни пари? Обидно някак, както би казал един друг класик – Остап Бендер.

Какво им остава на българските писатели, освен да се преквалифицират в домоуправители?

От години една идея като призрак витае в пространството, но все не успява да проникне в Министерския съвет и в подопечните му парламенти, сякаш над тези институции е опъната мрежа против комари и добри помисли. Идеята е следната: в бюджета на Министерството на културата да бъде заложена (и после дадена от кабинета!) достатъчна целева субсидия, за да може от всяка издадена българска книга поне по 2-3 бройки да бъдат купени за всяка българска библиотека. Не искаме да се ровим в тънките сметки на правителството (което и да е то) и да правим подробна калкулация на хипотетичното добро дело, но във всеки случай няма да струва повече от хонорара на един виден хидроексперт за идеен проект на безумна ВЕЦ.

У нас освен 27-те големи регионални библиотеки има общо към 9 хиляди по-малки - читалищни, училищни, университетски. Така ще спечелят всички – и автори, и издатели (престрашили се да издадат българска литература), и читатели. Така ще удовлетворим донякъде и стандартите на ЮНЕСКО, които препоръчват в българските библиотеки да влизат 1,7 млн. книги годишно. Цифрата е разтърсваща (става дума за всякакви книги на всякакви езици), но след като знаем, че за поддържане на книжния си фонд библиотеките получават от държавата около 900 хил. лв. на година, ни става малко смешно. Тоест – средно по 100 (!) лева. Да ни извинява ЮНЕСКО, обаче ние вместо 1,7 милиона книги ще дадем 90 хиляди... Пък ако щете!

Накрая, за да не останем само с горчив вкус в устата от този текст, ще припомня един симптоматичен случай, за който споменахме накратко в предишния брой на списанието. Тогава представихме книгата на българина Николай Грозни „Вундеркинд“, току-що излязла на пазара. Тази книга обаче е написана първо на английски език и публикувана първо в САЩ. Както преди няколко години се беше случило с „Ангелски езици“ на Димитър Динев - писана на немски и издадена в Австрия и Германия. Както и „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков - писана на английски; както и книгите на Илия Троянов, писани на немски.

И без очила се вижда, в България също се раждат момчета, които стават добри, четени и редовно награждавани писатели... на чужд език.

Дали все пак този факт няма нещо общо с другия – че България изчезва със скорост 4 човека в час? Което пък няма нищо общо с литературата... на пръв поглед.

Купуваме половин книга годишно, европейците - единадесет

Според едно скорошно официално изследване българинът купува средно по половин книга годишно (0,56 бр.), а европеецът - по 11 цели. Същото изследване показва, че над 50% от младите хора в България са номинално или функционално неграмотни, с което се нареждаме на предпоследно място в Европейския съюз. Нещо да ви говори? Това са само сухи факти. Но дали причината е само в бедността, в постоянната невъзможност на нашенеца да преодолее липсата на пари за насъщния, та да си позволи и нещо за душата освен ракия домашнярка? Едва ли. Имаме възможност да си изберем от два варианта за причините, довели до масовото изпростяване на българския народ. Едната: тъпи сме си генетично. Другата: някой съзнателно ни отъпява. Съществува, разбира се, и междинен вариант... „В нашата страна лъжата не е просто морална категория, а стълб на държавата.“ Казал го е пак Солженицин. Той говори за друга държава, но същото, както ни е болезнено ясно, важи за България. И след като знаем, че стълбовете на нашата държава са парламент и правителство, можем да се ориентираме кой кой е. Извратено е ДДС върху книгите в България да е като в Дания – една от най-богатите държави в света, каза преди време ирландският историк и философ Фъргъл Тобин в интервю. За перверзии няма да говорим, само ще дадем няколко семпли статистически данни. В Европа ДДС върху книгите варира от 0 до 7%. Във Франция например то е 5%, в Чехия – 9%, в Германия е 7%, в Полша, Англия, Ирландия – 0%. Само в Дания и България - 20%. Затова и книжният ни пазар се е свил с над 20% само от 2010 г. насам. Знаете ли, че напоследък за издаване на нови книги и за популяризирането им правителствата дават по около 200 хил. лв. годишно? Колкото е еднократният (и то среден) рушвет, получаван между пясъците и дюните по Черноморието, примерно. Граждански комитети, подписки, думи от сорта „геноцид над духовността“, предизборни обещания – всичко остава в небитието, ако си позволим едно графоманско, но вярно клише. Стига се дотам български издателства да печатат книги в Китай заради високото ДДС тук. А знаете ли, че последното издание на Библията на български език е печатано там? В този ред на мисли, ако трябва да се нареди една своеобразна Стена на срама на унищожителите на българската литература, портретите на всички премиери от 70 години насам ще си дойдат съвсем на мястото. Не са само те, разбира се. Но няма да ни стигнат стените.

-----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през май 2014 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.