Брусарци. Това е едно изключително подобно на пустинната планета Татуин място, само че без океаните от пясък. То е плодородно, зелено и... ненаселено. Вече. Само пустошта си прилича като идея - не като гледка – с идиличната планета, където залупеният провинциалист Скайуокър си профуква младините, без да има идея каква великовселенска мисия го чака само 5-6 кила филмова лента по-натам.

На Брусарци се разделят два влака към други две почти еднакво пустинни дестинации - Лом и Видин. Прилича на Y, ако отдолу в основата си представите София, а на двете връхчета двата въпросни града...

Още малко лирическо отплесване с риск отегченият читател да ме замеря с домати: Тук руините от ТКЗС-та и заводи постоянно се свиват и намаляват, гробищата се разрастват. Първи парадокс – нещо умряло напада агресивно и анексира нещо друго. На всяка спирка се качват единствените размножаващи се хора, но те са от типа, който не проявява никакъв интерес към ТКЗС-тата (като идея) и изобщо към всякакъв вид труд. Да ме прощават от правозащитнишките корпорации...

Та тренът със задушаваните от носталгия столичани в повече пристига по разписание в и 14 минути, а ако си за Лом, трябва да слезеш и да се прекачиш. Връзката ти - другият тръгва в и 20. Хубаво са го измислили хората – цигарка време за пауза.

Обаче нашият пристига в и 23. Това обърква всичко, в смисъл – екипажът на „малкия влак”, който тръгва по разписание в и 20, или ще наваксва, или ще пише доклади за закъснение, без вина... И въпреки това тръгва в и 30. За да си попушат всички на воля.

Както се хили джуджето в „Шрек 4”: Метафизичен парадокс! Има закъснение, но няма желание за поправяне. Има по цигара.

Разбира се, всеки нормален бързащ за трапезата бюргер, би се разпсувал. Аз пък се подхилквам. Не само, защото съм си купил цигари, а заради капката надежда, която съзирам в – сюр-ординерната ненормалност, която живее на това място, на което почти никой друг не иска да живее. Най-нормалната ненормалност. Да не са правилата всичко, а човешкото. Ми, тука е така. В тази паралелна Татуин-действителност.

Замислих се не за друго, а по празника – ако днес трябваше да се случи Рождеството, какво ли място би си избрал Господ? След 2000 и кусур години. Един вид – какъв паспорт би носил. Дали всичко му е ок на светът, към който се стремим с пълна пара – с точните влакове и еднакво окосените задни дворове?

Дали изобщо има място, където би се чувствал добре. „Тука, тука Му е мястото”, крещят френетичните привърженици на Петър-Волгинова Русия. Коя – онази ли, където довчерашни босоноги цървули се оливат в Бугатита, докато отпред някой издъхва в калта, живеейки с 5 копейки?

Или би избрал Даниел-Митовата САЩропа? Тази ли, която търси да прокламира и въведе като императив (понякога и насила) нови и нови дълбини, още недостигнати в моралното дъно? Копае с или без резонанс, къв беше там...

Или може би в Израел, който стреля по всичко, което помръдне?

Не – само ние баламите се джафкаме и се делим. Това е новият абсурд: колкото повече се нахъсваме и се раздаваме уж да „защитим” тоя същия бебе-Господ от лошите и да го „уредим” някъде на топло, всъщност толкова повече се отдалечаваме от идеята – от Него. Караме се в най-невинния случай, спорим, в по-българския се псуваме, в по-интелектуалния перфидно иронизираме и извъртаме очи... Също като парадокса, дето колкото повече се увеличава населението на планетата, толкова по-трудно се намира четвърти за белот.

Ами у нас къде би се чувствал добре? Виждате ли Го в ГЕРБ? Или в БСП? (ДПС поради някои причини не ги споменавам.) Къде е – в Атака, в ПФ? Освен че най-вулгарните от гореизброените нямат свян да се загръщат дори с Него като евтина порноактриса, която в началото на филмчето играе свенлива ученичка по халат.

Нищо няма да стане... Екипажът на влака Брусарци-Лом е сто пъти по-близо до истината от нас. Същият екипаж, който ще пише отчети защо е закъснял не с 5, а с 15 мин.

Стигаш Сталийска махала. Там има една релса. Една. Убийте ме за какво служи една релса. Нито я махат, нито слагат втора. Някъде в душата ми се прокрадва философската теологема, че някога са били две, а другата е поела към Вторични, но кои сме ние, че да знаем логиката.

Осъзнавам, че логиката на това място, на едната релса, на влака, който чака някой си да си допуши, е по-логика. По-вярна е от многото „праведни” логики на нас, обезумелите търсачи къде да настаним новородения Господ. И често затова хората бягат от нас християните, като ни срещнат.

Може би дотолкова сме се увъртяли в нашата „нормалност”, че дори сме забравили, че някога сме скачали на един крак по осевата линия на шосето. Или, както едно момиче, което познавах, сме се прибирали, ходейки по трамвайните релси. В подредения в кутийки и етажерки живот трудно ще поставим Господ. Защото все някъде не си подхожда, или пък не отговаря по фъншуй, или жената, шефът или някой друг ще се сърди. Той затова е в яслата при теленцата.

Честит празник!