Една от целите на тези празници е освен да се порадваме на близките, да се напием и наядем до зачервяване, и да си пожелаваме някакви хубави неща. Да стане нещо... Някак.

Не знаем как и не знаем точно защо през тази година, а не през предишната или след три. Ама е хубаво да си пожелаваме, като някакви, които се надяват при тях да е пълната кутия от глупаво тв шоу с парични печалби. То, ако шоуто работеше да обогати вас, щеше да е фалирало и слязло от екран – нека помислим малко. Комбинацията от математика и пазарни закони е сред любимите ми неща, срещу които трудно се намират аргументи...

Но ние хей така: надяваме се да стане „нещото”, понякога – извинете ме – с овчи възторг. Връзваме там един червен конец, правим не знам си кво с баницата, пишем вътре „нов трактор” и се надяваме да се падне на правилния адресат, а не на цигуларя в компанията.

С усмивка го казвам – не че има лошо да се позабавлява човек, да опази традициите от прабаба и прадядо. Въпросът е, че не това е истинското. Въпросът е, че връзваме конци, слагаме синьо оченце или някаква друга глупост, заета от по-първобитните от нас племена, които са ни върнали (и вързали) назад векове в развитието, и чакаме. Без да се изисква напън.

Страхувам се, че фокусникът умря. Онзи на Кръста, от когото започваме дори календара си, отмерващ годините и вековете, не е Фокусника определено.

Но по-лесно е така. Гледах в дайджеста за посрещането на годината някакви перуански шамани – вече и в тях търсим подпорка и надежда, които, да ме прощават, ама изглеждаха по-скоро злоупотребили с някакви субстанции, отколкото сериозно провиждащи в бъдещето. Не знам защо, ама съм виждал рок звезди, които се държат по подобен начин...

И на нас ни е по-лесно да се надяваме на някакви алабализми, на Златния телец, който по необясним начин ще разреши всичко. Въпреки че, като се замислиш, е просто непораснала крава. Която преживя трева и нищо повече... Да въздъхнеш и да я издоиш – това е максимумът.

За да се чувстват уютно, едни издигат в култ София от 80-те, други - от 90-те. Едни другаря Ленин, други апартамента, колата и изученото дете. Някои - марулите от домашната градина, други чукчето на съдията от Америка – свободно избран и дори понякога справедлив, едни оръжието, други силиконките или Фолксваген Туарег. Някои дори издигнаха Леми в култ. Ами обичах го, слушам го... Но това е просто един човек. Умрял. Не знам коя дума да кажа – ад е да имаш кумир.

Защото ние не вярваме деятелно. Като глагол. Само си разправяме, че вярваме, кръстим се, правим там нещо, но на практика си намигваме, като чуем втората Божия заповед – „Не си прави кумир...” и т.н. Някакво ядосано Свръхсъщество, което така и така, понеже не спи – денонощно и през цялата вечност търси как да ни вгорчи живота. Като забранява това-онова. Или другото – шайка злонамерени белобради старци, които през вековете се чудели как да продават опиум за народа и да го държат за „рогите”.

Няма религия, няма ритуали, няма нищо равно на това сам да разбереш, че всъщност нещата, сочени като добри, са не просто такива, а са най-добрите. Че са въпрос на живот и смърт, за да не кървим. И това важи в най-голяма степен и за първата заповед – „... да нямаш други богове”. Няма как да обясниш защо трябва да почиташ баща си и майка си, „за да ти бъде добре и за да живееш дълго” на някого, който просто няма желание да го чуе. Няма как „не кради”, няма как „не прелюбодействай” – възприемането на всичко това е винаги много интимен личен процес.

Но да се върнем на пожеланията... Четох един текст на една приятелка, която с радост мога да нарека така. Там се казваше между другото:

"Ако се опитаме да станем малко по-милосърдни, ако опитаме да съчувстваме на хората около нас, то раните в обществото ни ще намалеят. И през новата година ще има повече време за прегръдки, а по-малко за превръзки."

И е точно така. Дори една забележка имам – в „ако”-тата. Усилията, които правим, е много хлъзгаво да смятаме, че са достатъчни. „Това можах – това направих”, е чисто адска „логика”. И да полегнеш на дивана след това удовлетворен...

Винаги сме „раби негодни” – това е вярната логика. Беше потресаващо след промените да чуеш не друг, а един политик от бившата БКП да каже единствен: „Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме.” Възхитително беше. Това е и моята логика.

Защото само тогава чудесата „сработват” – вълшебството става. Вместо някъде от небето да те фрасне по главата ковчеже с пари, здраве, късмет, любов, Фолксваген Туарег - ти се приближаваш към небето. И вече през ум не ти минава да се косиш какъв трактор имаш.

И чакам с удоволствие някой, който се подписва с псевдоним под тези скромни мои размисли, пак да ми каже откъм пашкула на анонимността как съм се изчерпил. Ами изчерпил съм се – и дори не съм доволен колко. Защото на 99% да се изчерпиш да повтаряш едно и също, не стигат. На 99,99 – пак е нищо. През целия си живот да се мъчиш на 101 % (благодаря на футболните треньори за израза!) в тази посока – с всяко дихание за човека до теб, за детето, за обичания, за непознатия... Казват - за врага дори.

Ама как да го обясниш това на някой, който още вярва във фокуси. Пак казвам - фокусникът умря и то отдавна.