МУСТАФА АКИОЛ

Не е тайна, че „Нова Турция“ на президента Реджеп Тайип Ердоган, която преди пет години беше смятана за блестящ пример на ислямска демокрация, днес има съвсем блед вид. Турция попада в заглавията не благодарение на вътрешни реформи и използването на „мека сила“ в региона, а поради все повече изпадащия в авторитаризъм режим и честите терористични атаки.

Защо „Нова Турция“ претърпя неуспех?

Всичко е просто, ако бъде определено с един израз: опиянение от сила. Дошлата през 2002 г. на власт Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган представляваше движение на бивши ислямисти, които трябваше да се доказват в очите на светските сили в Турция и в западните страни. Тяхната сила постоянно се подлагаше на изпитание, тъй като мнозинството бюрократи беше съставено от „кемалисти“, последователи на основателя на съвременна Турция Мустафа Кемал Ататюрк. Но в хода на първите години на управление на ПСР тези кемалистки институции, включително и най-главната от всички – армията – бяха отслабени и подчинени. На пръв поглед това приличаше на процес на демократизация, но всъщност се оказа формиране на неограничена власт на ПСР. Неограничената власт направи ПСР корумпирана, високомерна и амбициозна.

Освен това философията на правителството на Ердоган се превърна в нова „официална идеология“ на Турция, каквато в продължение на половин век беше кемализмът. Някои турски наблюдатели наричат идеологията „ислямизъм“, но това далече не е цялата картина. По-скоро, както и в случая с кемализма, новата идеология е свързана с конкретен човек, и следва да бъде наричана „ердоганизъм“. Тази идеология изкристализира през последните три години, превръщайки Ердоган в най-влиятелния турчин от времето на Ататюрк. Той доминира в партията, правителството, парламента, ключовите позиции в съдебната система, три четвърти от турските медии, а също така взе под контрол част от бизнеса, предавайки правителствени договори на предпочитани от него компании. Както ми каза неотдавна горд привърженик на Ердоган, президентът „контролира парите, защото е велик човек“. Ердоганизмът също така пренаписва правилата в турската политика, създавайки си собствен език, за да описва злодеите и героите. За да бъде разбрана „Новата Турция“ на Ердоган, трябва да бъдат разшифровани лозунгите и новите концепции, които я поддържат.

Ето речник, който помага в ориентирането.

Национална воля

 

Ако смятате, че ердоганизмът отхвърля демокрацията, бъркате. Точно обратното, ердоганизмът зачита демокрацията, но в най-грубата й форма. Както неведнъж е казвал Ердоган, „демокрацията – това са само избори“ и победителят в изборите въплъщава в себе си националната воля. Това е някаква метафизична субстанция, която не трябва да бъде ограничавана нито със закони, нито с традиции, международни норми и универсални ценности. Освен това противопоставящите се на националната воля губят легитимност. Те или са бездушни дегенерати, или, в най-добрия случай, пета колона, обслужваща чужди интереси. Например протестите в парка "Гези" през юни 2013 г., предизвикани от недоволството във връзка с план на правителството за построяването на търговски център на мястото на обществен парк, бяха определени от ПСР като противодействие на „националната воля“ и, следователно, като „опит за преврат“.

Пропагандата демонизира демонстрантите, които бяха разпръсквани от полицаите, понякога с твърде жестоки методи, в резултата на което загинаха седем души.

Човек на народа

 

Така наричат Ердоган неговите привърженици. Те посочват, че е станал първия всенародно избран президент на Турция благодарение на конституционните поправки през 2007 г., които направиха президента избираем от гражданите, а не назначавано от президента длъжностно лице. Ключовият момент е в това, че „човекът на народа“ всъщност въплъщава в себе си нацията и представлява „националната воля“. В практическо изражение това означава, че чертите на Ердоган се пренасят върху цяла Турция. „Ердоган - това е Турция“, написа един негов привърженик в статия. „Съдбата на Турция е неотделима от съдбата на Ердоган“, заяви друг негов симпатизант. Неотдавна един от съветниците му каза, че в Турция „никой друг не трябва да се занимава с политика, освен Ердоган“. Тъй като „човекът на народа“ олицетворява със себе си нацията, оскърблението срещу него се смята за тежко престъпление. Поради тази причина, след като Ердоган стана президент, над две хиляди души , включително журналисти, застанаха пред съда и някои бяха глобени със сериозни суми. „Оскърбленията“ биват най-различни, от наричането на Ердоган „незначителен диктатор“ до сравняването с Ам-гъл от „Властелина на пръстените“. „Оскърбяването на президента“ може да стане повод за уволнение. Професор от университета, нарекъл Ердоган „груб и недодялан“, загуби работата си.

Опекунство

 

Наследен от ерата на кемализма, този термин е използван от ердоганизма в качеството на заплаха. Либералите използват „опекунство“, за да определят и критикуват извънредната намеса на военните в политическите дела. Но когато армията беше отслабена, за Ердоган и неговите симпатизанти това се оказа недостатъчно. Той осъдително започна да говори за „юридическа опека“, „журналистическа опека“ и „либерална опека“. По принцип всяко решение на съда, изразяването на мнение в пресата или либерална критика по адрес на човека на народа се описва като злодейски опит за установяване на незаконно опекунство над великата национална воля. Например Конституционният съд разгневи Ердоган преди няколко години, когато отмени забраната на „Туитър“, към която се стремеше президентът, анулирайки закона за закриване на частни училища, от които Ердоган искаше да се избави, и освобождавайки двама журналисти, които Ердоган беше осъдил за разкриване на доставка на оръжия в Сирия. В отговор Ердоган и неговите привърженици не само критикуваха тези решения, но и се усъмниха в легитимността на Конституционния съд като институция, която, по техните думи, се е захванала да опекунства националната воля. Кукловод Ердоган въведе в оборот този термин по време на публичните дебати преди около две години, когато заяви, че съществува някакъв „кукловод“, или по-точно „висш разум“, който контролира политическите събити в Близкия изток. Тази сила устройва заговори против невинни народи от региона и, в частност, против техния спасител – Нова Турция. След това привържениците на Ердоган разшириха термина и определиха в качеството на „кукловоди“ САЩ, Великобритания и ционистите, а също така съставиха списък на техните заговори. Например терористичната организация Ислямска държава представлява сама по себе си не продукт на ислямската идеология или на хаоса в Близкия изток, а , както казват някои от пропагандистите, изпълнява таен план на „кукловодите“. Критиките в западните медии срещу Ердоган също се смятат за част от този план и по този начин ердоганистите още повече се сплотяват около човека на народа.

Предатели

 

Предателството на интересите на Турция служи за главна тема в пропагандата на привържениците на Ердоган. Съществуват два вида предатели. Към първия се отнасят фигури не от ПСР: либерали, леви, кюрди, работещи за зловещия кукловод. Вторият вид – това са предатели от редовете на ПСР, показващи истинската си природа, осмелявайки се да критикуват Ердоган или да не се подчиняват на заповедите му. Двама от тримата души, известни при основаването на ПСР преди 16 г. - бившият президент Абдула Гюл и бившият председател на парламента Бюлент Арънч – неотдавна предизвикаха гнева на симпатизантите на Ердоган и и поддържащите ги медии и бяха наречени вътрешни предатели на ПСР. Един от убедените симпатизанти на Ердоган, редакторът на проердоганския в „Милат“, нарече Гюл „Гюлизабет“, твърдейки, че той се е продал на британската корона. Тайнственият блог, за който се предполага, че е воден от приближен до Ердоган журналист, нарече предател дори Ахмет Давутоглу, неотдавна свален от Ердоган от поста правителствен глава.

Паралелна държава

 

За най-отявлените предатели на нацията се смятат създателите на „паралелната държава“. Терминът се отнася до движението на Гюлен, най-мащабното ислямистко движение в Турция. Сред активистите на движението има много представители на турските медии, на благотворителните структури и системата на образованието, а също така, което е най-важно, правителствени чиновници. Движението най-широко е представено в съдебната система и в полицията и беше главен съюзник на Ердоган в борбата против светските сили. Но те станаха главен враг на Ердоган, когато полицаи и прокурори, свързани с движението на Гюлен, започнаха мащабно разследване за корупция против ключови фигури в правителството през декември 2013 г. От тогава Ердоган заклейми антикорупционното разследване като опит за преврат, а също така обвини последователите на Гюлен в опит за създаване на „паралелна държава“ в държавата. Той започна тотална война срещу движението, обявявайки го за терористична организация и арестувайки хиляди негови членове през последните две и половина години. Тайната организация на последователите на Гюлен в правителствените структури на Турция беше голям проблем, но режимът, започнал преследването срещу тях, беше още по-голям проблем. В резултат привържениците на Ердоган успяха да подчинят практически всички институции в страната, използвайки риторика, напомняща преследванията на „троцкистите“ през 30-те години на миналия век в СССР. Привърженици на „паралелната държава“ биват намирани под всеки камък, обвиняват ги във всеки въображаем акт на саботаж. Даже и тези, които въобще не са свързани с движението на Гюлен, биват наричани „криптопаралелисти“ и биват изчиствани от партията, държавните служби и дори от медиите, голяма част от които се оказаха под директния контрол на Ердоган.

Ислямизъм

 

Ислямизмът не е просто една от частите на ердоганизма, това е една от неговите основни съставни части. Но това е ислямизъм, адаптиран към турските реалности. От момента на идването на власт ПСР никога не е призовавала за въвеждане на нормите на шериата, ислямското законодателство, в юридическата система, а само изисква преосмисляне на установената с турската конституция светска система в по-дружелюбен към исляма дух. Но при своята пропаганда Ердоган все по-често използва религиозни термини и символи. Себе си той нарича надеждата на умма, т.е.- на цялата световна мюсюлманска общност. В същото време прибягва до разделящата обществото риторика „ние против тях“, където под „нас“ се разбират благочестивите мюсюлмани, а под „тях“ - било империалистическия Запад, наслаждаващ се при вида на мъртви мюсюлмански деца, било светските турци, които Ердоган нарича алкохолици, подкрепящи въвеждането на минижупите и кръвопийци. Изглежда Ердоган се надява постепенно да ислямизира Турция, включително всички големи религии в обществената сфера, например, като ограничава употребата на алкохол чрез тежко данъчно облагане и активно поддържане на ислямските организации. Дали неговите усилия ще доведат до по-религиозно общество иили ще предизвикат реакцията на светските сили, засега не е ясно. За дадения момент това еднозначно доведе до голямо поляризиране на обществото, в което повечето религиозни консерватори се радват на успехите на Ердоган, а светското население с тревога гледа към бъдещето.

Османизъм

 

Ислямизмът на Ердоган директно е свързан със силните емоции, които предизвикват в представителите на религиозните консервативни кръгове в Турция разсъжденията за възстановяване на миналото величие на Османската империя, управлявала голяма част от Близкия изток от столицата си в Истанбул. До разпадането й в резултат на Първата световна война османлиите векове наред са били знаменосци и защитници на мюсюлманите. Сега Ердоган говори за завръщане на турските мюсюлмани към изпълняването на ролята на ислямски лидери след 90 г. забрава. Ердоган, естествено, е този, който води към това велико възраждане и държи в ръцете си ключа към „възстановяване на величието на Турция“. Поради това негови противници са дегенератите, предателите, шпионите и агентите на Запада. След като бъде изучено казаното дотук, може да се стигне до извода, че ердоганизмът принадлежи към същия спектър от популистки авторитарни режими, като перонизмът в Аржентина, путинизмът в Русия и чавизмът във Венецуела. Той вече превърна Турция, в най-добрия случай, в неолиберална демокрация, в която се провеждат свободни избори, но либералните ценности и институции преживяват упадък.

Какво бъдеще очаква Ердоган и Турция?

 

Малко хора в Турция се съмняват, че Ердоган иска да остане пожизнено на власт. Премиерът на Турция неотдавна заяви, че в страната фактически се е наложила президентска система, неограничавана от парламента, и Ердоган желае да закрепи това конституционно. Тъй като той е само на 62 г. и, изглежда, проблеми със здравето няма, Ердоган е напълно способен да остане главната фигура в турската политика още десетки години. За това му е необходима поддръжката на народа, поради което той ще се стреми да контролира националната идеология. Поради тази причина е трудно да се очаква, че Ердоган ще се откаже от авторитарния стил. По-скоро ще видим нови конфискации на вестници и разгроми на опозиционери, подчиняване на съдебната система, конфронтация с кюрдските партизани, която води до кръвопролитие, но едновременно позволява на Ердоган да запази в страната извънредното положение. Такава и ще бъде нова Турция. Наистина, Ердоган обеща да създаде нещо съвсем различно.

Статията е публикавана във „Форийн полиси“. Препечатваме я от БГНЕС.