„Днес живеем в пост-фактологична демокрация. Когато фактите се сблъскват с митовете, те са толкова безполезни, колкото рикоширащите куршуми от телата на извънземните в роман на Хърбърт Уелс. Когато Майкъл Гоув (министър на правосъдието на Великобритания, привърженик на Брекзит – б.р.) каза „На британците им е писнало от експерти“, той беше прав. Но може ли някой да ми каже кога за последно доминиращата култура на анти-интелектуализма е довела до нещо друго освен фанатизъм“.

Тези четири изречения обикалят света от няколко дни. Техен автор е Никълъс Барет, чийто коментар за Брекзит във форума на „Файненшъл таймс“ бе публикуван от хиляди медии по света. Пост-фактологичната ера вече е настъпила, колкото и сложен да звучи този израз. Това означава, че всеки може да казва каквито лъжи си поиска, без от това да последва нещо. Дори и фактите да са срещу него, в повечето случаи няма да има достатъчно хора, които да се интересуват от самите факти.

Не е ли било винаги така?

Вероятно винаги е било така, но днес политиците могат да лъжат дори за очевидни неща, което по никакъв начин не им пречи да печелят привърженици. Фактите не са това, което бяха.

Така например Борис Джонсън спокойно можеше да каже, че Великобритания грешно плаща по 350 милиона паунда на Брюксел всяка седмица, нищо че сумата, с която Лондон нетно се разделя в полза на ЕС, е 120 милиона седмично.

Преди пет години Бойко Борисов пък можеше да каже, че ако България не построи АЕЦ „Белене“, цената на тока ще скочи 18 пъти. Днес токът е по-скъп, но с не повече от 15%, което изобщо не е 18 пъти.

А пък министърката на земеделието Десислава Танева твърди, че секторът е изгубил от руското ембарго върху хранителни стоки от ЕС 400 милиона лева, след като не се намира икономист, който да ги докара до над 30-40 милиона.

Но и числата не са това, което бяха. Българският премиер обича да ги използва като метафора. Само преди седмица пресметна, че 10% от 2 милиарда са 250 милиона.

По-интересно е с фрапантните очевадности, за които човек не се наема дори да търси числа и аргументи. А просто немее.

Преди дни председателят на Народното събрание Цецка Цачева обяви в Китай, че „имаме съдебна система реформирана, която бързо и справедливо да решава спорове от търговски характер".

Това е в унисон с отговора, който премиерът Борисов даде на въпроса „Кога ще ги стигнем румънците?“, като контекстът отново бе правосъдието - „Ние отдавна сме ги минали. Във всяко едно отношение“.

Министърката на туризма Николина Ангелкова пък обяви, че качеството на морската вода в България е „много по-добро от това в Гърция“.

А пък президентът на Русия Владимир Путин нарича всички останали лидери агресори, след като в последните десетилетия той е единственият, който е анексирал територия от чужда държава.

Трудно човек може да опонира на всички тези реплики. Защото здравият разум не е готов за необходимостта изобщо да опонира на подобни думи.

Какво би казал Тръмп?

Днес много хора коментират дали и доколко световната политика се тръмпизира. Т.е. политиците говорят каквото им падне, не се съобразяват с фактите, а от това не страда популярността им. Изредените примери ни вдъхват самочувствието, че България е част от световните процеси. Не изоставаме в тръмпизирането.

„Г-н Тръмп, това е лъжа! - Какво като е лъжа?!“, би отговорил най-вероятният следващ президент на САЩ.

Тук не знаем какво биха отговорили, защото много рядко някой ги репликира. Преди седмици Александра Петри от „Вашингтон пост“ бе изгонена от щаба на Доналд Тръмп, а акредитацията й бе отнета, заради „недобронамерени статии“. После тя написа саркастичен наръчник за отразяване на политика, в който пише:

„Проверката на фактите в най-добрия случай е нетактична, а в най-лошия – предателство. Какво всъщност е факт?"

Така си живеем днес. А изразът „пост-фактологична демокрация“ е обяснен още преди девет години от американския политически анализатор Дейвид Сирота. През 2007 година той е написал в „Хъфингтън пост“:

„Има нещо притеснително, когато личните пристрастия превземат целия дебат и тези, които са съвършено прави, са съвършено обругавани като нелегитимни. Така политическият разговор, който стъпва на реалността, е напълно изместен от „пост-фактологичната“ ера – време, в което диалогът дори не претендира да се основава на действителни факти или конкретна информация и където най-аплодирани са тези, които говорят най-неверните неща“.

Много познато. И все пак има една дребна разлика между там и тук. Там поне публично ги "заковават".