В продължение на седмици почитателите на Марина Джойс се тревожат за нея. Деветнадесетгодишната красавица, знаменитост в YouTube, не изглежда на себе си. Някогашните ѝ оптимизъм и чудатост са изчезнали – клиповете ѝ вече са пълни с безмълвни погледи и блуждаещо взиране извън камерата. На 8 юли феновете ѝ забелязват пистолет в задния план на последния видео-наръчник за гримиране. Започва дебат за това как е в това видео Марина изглеждала смутена и изплашена.

Точно две седмици по-късно Марина публикува друг клип. Коментиращите бързат да отбележат зеленкавите синини на ръцете ѝ. Виждат и че очите ѝ са широко отворени, момичето не мига. Но най-притеснителното – 13 секунди след началото на видеото, тийнейджърката сякаш прошепва:

„Помогнете ми“.

След четири дни хиляди потребители на интернет изпадат в истерия. Фен съставя списък с притесненията си за нея в сайта justpaste.it, хаштагът #СпасетеМаринаДжойс става най-употребяваният в социалните мрежи. Когато по-късно Марина опитва да организира среща с почитателите си, някои спекулират, че тя е в капан на Ислямска държава. Хиляди тийнейджъри споделят, че не могат да спят и са разтърсени от увереността си, че Марина е отвлечена или я държат някъде като заложник. Повече от 60 души пишат в Туитър, че случаят им е причинил паник-атаки.

„Сякаш стените щяха да ме затиснат“

„Сякаш стените се приближаваха към мен и не можех да избягам – казва Уша Вандермелен, 19-годишна студентка от Белгия, получила паник-атака заради хаштага и гледането на видеата на Марина. – Трябваше да спра клипчетата, за да остана на себе си и да не избухна в плач. Извиках майка ми, за да ме успокои, продължи с часове.“

Вандермелен е диагностицирана със социално тревожно разстройство и казва, че изпитва атаките, когато „нещо голямо като това се случи“ или някой от идолите ѝ почине. Обяснява, че в двата дни, в които #СпасетеМаринаДжойс е бил споделян хиляди пъти, тя е спала едва три часа и половина.

„Караше ме да се чувствам много тревожна, имах усещането, че трябва да сторя нещо, за да се убедя, че момичето е добре. Колкото повече вярвах, че е жертва на зловеща фигура, толкова повече се тревожех.“

Но проблемът е, че няма никаква зловеща фигура. Няма отвличане. Няма насилие. Страховете са безпочвени. След „многобройни“ обаждания, полицията в Анфийлд посещава Марина в дома ѝ на 27 юли сутринта и в Туитър съобщава, че тя е добре. Самото момиче също пише в социалната мрежа, че е „АБСОЛЮТНО наред“.

И въпреки това истерията не стихва.

„Това явление не е изцяло ново – казва Щефан Щиглиц, професор по професионална комуникация в електоронните медии в университета в Дуйсбург-Есен. – Ако хората получат нова информация, която е в разрез с онова, в което вярват, те са склонни да я пренебрегват колкото се може по-дълго.“

През 2013 г. той публикува изследване на това как емоциите се разпространяват в социалните медии – и доказва, че статуси с емоционален заряд са споделяни по-често и по-бързо от останалите. Обяснява, че емоцията може да се предава и чрез компютърна комуникация, и може да става вирусна.

И това явление не е нещо ново. Става дума за вековен феномен, при който нечии емоции предизвикват сходни реакции у другите. В исторически план това е водило до огнища на масова истерия – например съдебните процеси срещу салемските вещици. Потенциалът на интернет обаче е дори по-голям.

„Налице е натиск върху хората да реагират незабавно, тъй като това може да повиши популярността на дадена личност в общността ѝ – казва Джаки Тейлър, психолог в Борнемутския университет. – Този натиск изостря групово мислене, тъй като няма време да се проверят фактите или да се обмислят други обяснения. Ако хората мислят, че другите имат сходни възгледи или емоции, тогава истерията може да доведе до потвърждение на мненията им; емоцията навлиза в спирала.“

Но хората, подведени със #СпасетеМаринаДжойс не просто изпитват паника и истерия. Като си играят на детективи, тези, които споделят теории и скрийн-шотове, могат да се почувстват различни. И горди.

„Във всички сфери на живота ни сме ангажирани с процес, наречен социално сравнение – обяснява Алисън Ейтрил, преподавателка по киберпсихология в Университета на Улвърхамптън. – Ако човек се сравнява с някой, когото възприема като по-добър, и след това се справи по-добре от него, това го кара да се чувства вътрешно добре. Социалните мрежи правят този тип поведение достъпно и приемливо. Потребителят не е нужно да е преминал дългото обучение на разследващите детективи, то е просто на клавиатурата му.“

Открийте бостънските атентатори

Разбира се, това не е първият път, когато нещо такова се случва. След атентата на Бостънския маратон през април 2013-а зрителите на новините и хората в сайта „Редит“ обединиха усилия, за да идентифицират атентатора, използвайки снимки от медиите, аудио от полицейските скенери и кадри от улични камери. Точно както с Марина Джойс, участващите в процеса изпитват странна смесица от паника и гордост.

Един от хората тогава, използващ никнейма „Трей“, обяснява, че тероризмът обикновено е „случаен“ и човек не може да се защити. Затова и хората влизат онлайн и ако успеят да проследят нападателите, това им дава усещане за контрол.

Ясно е, че повечето хора, които искат да спасят Марина Джойс и да открият бостънските атентатори, наистина се опитват да помогнат. „Трей“ многократно пише колко невероятно е, че хората не трябва да разчитат на новинарските емисии, а могат сами да открият истината. По това време други потребители на „Редит“ пишат за това колко полезно било да имат спешна информация, когато семействата им са близо до конфликтните точки. И все пак „Редит“ няма поводи за гордост колко полезен е бил при този случай.

Сунил Трипати е открит мъртъв на 23 април 2013-а, осем дни след като погрешно е „разпознат“ от разследването на сайта като бомбаджията. 22-годишният американски студент е изчезнал месец по-рано и е много вероятно да се е самоубил преди да са започнали обвиненията срещу него. Но за четирите часа, в които интернет го е „уличил“ за атентата, семейството му преминава през ада.

Между 3,00 и 4,15 часа сутринта на 19 април телефонът на сестрата на Сунил звъни 58 пъти. До 6,45 часа семейството е получило стотици заплашителни и анти-мюсюлмански съобщения, въпреки факта че дори не изповядват исляма. Тонове лична информация на фамилията е публикувана онлайн.

Ако звучи познато като лов на вещици, то е защото е именно това.

„Тези неща винаги са се случвали в човешката история – казва Джон Сюлър, един от основателите на науката киберпсихология. – Но интернет засилва процеса, защото единомислещите хора могат лесно да се открият един друг и да посочат мишената си.“

Това ни връща обратно към Марина Джойс. След като потребителка на YouTube публикува видео, в което твърди, че целият дебат е просто трупане на популярност, социалната мрежа рязко се настройва срещу нея. Тя също става жертва на лова на вещици.

„Да бъдеш част от група дава много възможности – казва Сюлър. – Това може да доведе и до „деиндивидуализация“ – личността дълго остава сред тълпата и се чувства все по-малко отговорна за действията, които заедно правят.“

Бутонът Delete – който дойде много удобно за много журналисти, които също обвиниха Трипати за бостънския атентат – позволява също ако не се чувстват, то поне да изглеждат по-малко отговорни.

Последствията от това са огромни. Живеем в свят, в който е по-лесно отвсякога истерията да се разпространява, да се разкрива лична информация, за да се нарочи определен човек. И е по-лесно отвсякога да се освободим от вината.

Истина, лъжи и интернет

Отвъд семейство Трипати и Марина Джойс, много хора са усещали ефектите от този феномен.

Вереендер Джубал, канадски сикх, погрешно е посочен от социалните мрежи като извършителя на атаките и в Париж, и в Ница. 62-годишният Тони е обвинен, че е педофил – и получава смъртни заплахи. Тийнейджър от Емден, Германия, е посочен като виновен за смъртта на 11-годишно момиче – повече от 50 души искат от местната полиция да го арестува, въпреки че е невинен.

Проблемът става още по-голям заради честия навик на хората в интернет да си съчиняват. В случая „Марина Джойс“ много хора споделят колажи, направени с „Фотошоп“, на които е изписано „спасете ме“ на картонена кутия под леглото ѝ, или пък със сянка на мъж, отразена от погледа ѝ.

„Има две потенциални обяснения за този тип поведение – казва Тейлър. – На първо място, технологията деперсонализира взаимоотношенията и хората не смятат, че действията им ще се отразят на другите. Другото е свързано с личността – например нарцисизма – или към други психически проблеми.“

Но проблемът всъщност не е, че лоши хора вършат лоши неща. Фалшивите картинки и измислените „факти“ не биха имали същия ефект, ако не беше огромният брой на добронамерените хора, които ги споделят.

„Истина, лъжи и интернет“ е доклад от 2011 г., който изследва способността на младите британци за критична оценка на онлайн информацията. Изводите са тревожни – мнозинството потребители на интернет никак не са внимателни.

„Голяма част от онлайн пространството сега оформя острови на сегрегирани мнения повече отколкото потоци от аргументирани позиции – пише в доклада. – В рамките на тези често затворени общности двупосочният поток на информация не се случва.“

Фактът, че потребителите на социалните мрежи не срещат опозиция, само изостря истерията. Там, в крайна сметка, има хора като Вандермелен и много други тийнейджъри, изгубили съня си заради Джойс. Самата тя, макар да не е опитвала да извърти ситуацията в своя полза, сега има повече от 1,5 милиона нови абоната на канала си в YouTube. А той става все по-влиятелен и по-влиятелен.

Площад Славейков