КОНСТАНТИН СОНИН*

На всеки политически лидер му се струва, че неговите обстоятелства са уникални, а действията - най-добрият отговор на предизвикателствата, пред които е изправена неговата страна. В действителност неговите стъпки, като правило, повтарят историческия опит.

През юли 2016 г. турският президент Реджеп Тайип Ердоган стана първоначално герой на едва ли не холивудски екшън, избягвайки покушение по време на опита за военен преврат, а след това се възползва от масовата подкрепа на населението, за да превърна локалната си победа в окончателен триумф на собствената си диктатура. Уволнени и арестувани са стотици военни и цивилни, затворени са университет, училища, академии, вестници и много други най-различни организации.

Турция има уникална история – тя е наследница на една от великите империи, която в продължение на столетия е била едно от водещите сили в европейската политика – и уникална ситуация. Армията почти 100 години е играла ключова роля, своеобразен стълб на светските ценности, но с развитието на обществото и икономическия растеж тя започва да губи тази си роля. А от друга страна, какво по-нормално от това?

В страна с неголям опит в провеждането на избори с голяма конкуренция между отделните партии и с ниско ниво на развитие на обществените институции лидерът, дошъл на власт по демократичен път и управлявал 10-15 години, белязани с бърз икономически ръст, се възползва от своята популярност, за да разруши работещите институции. Или с други думи - бори се за консолидацията на личната си власт. Кой ли не е правил това през ХХ век... Филипинският лидер Фердинанд Маркос, доминиканският Рафаел Трухильо. В Латинска Америка едва ли не всеки лидер, запазил популярността си към края на своя мандат, е измислял някакъв фокус, за да остане на власт. Неуспешният заговор позволи на Уго Чавес да консолидира властта си във Венецуела, а борбата с външните врагове въобще е стандартна практика за всички Наполеончета по света.

Най-често те се нахвърлят срещу САЩ, независимо от това дали американците проявяват какъвто и да било интерес към тази част на света, в която се намира дадената страна. В случая с Турция се повтаря сюжетът от антиутопията на Оруел „1984“, в която е описан по същество СССР. В романа страната, където се развива действието, има смъртен враг – някой си Голдщайн, като всички беди на страната идват от неговите интриги. Прототипът на Голдщайн е героят на Октомврийската революция /1917 г./ Лев Троцки, който след това не успява да раздели властта със Сталин. Най-злият враг на Ердоган е неговият стар съратник в борбата с военните, който се е скарал с него и се е укрил в САЩ Фетхуллах Гюлен. Дори външно Гюлен малко напомня на оруелския Голдщайн, както е описан в романа.

А настойчивите обвинения срещу Гюлен за всички турски проблеми все повече напомнят „петминутната ненавист“. Но смисълът не е в случайното сходство – просто Оруел правилно е разбрал, че е нужен външен враг, за да запазиш властта си. Историята също така доста ясно предсказва съдбата на Реджеп Ердоган. Той ще консолидира властта си и ще установи окончателно своята диктатура. Всяко действие срещу него ще бъде действие срещу Турция. Съответно неговата немощност ще бъде и немощност на държавните институции. Съответно възстановяването на страната и въвеждането на ред в нея ще настъпи не след „оставката на президента“, както е в нормалните страни, а след години на „застой“, а впоследствие и на „разпад“.

*** Константин Сонин, професор в Чикагския университет и Висшето училище по икономика в Москва. Неговият анализ е публикуван във водещото руско либерално издание „Ведомости“. Препечатваме го от БГНЕС. Подзаглавието е на Клуб Z.