Почти всичко говореше против сближаването между Турция и Русия. Защото враждата помежду им е вековна. Откакто османците завладяха Константинопол през 1453 година, московските князе, които след Иван Грозни започнаха да се наричат "царе", мечтаеха да си върнат обратно светия град на християните. Руските царе искаха да се превърнат в наследници на Византия по източните брегове на Средиземно море.

През Първата световна война Русия и Османската империя също се намираха в два враждуващи лагера. Бруталните гонения срещу арменците, които много страни по света днес окачествяват като геноцид, бяха оправдавани от турска страна и с това, че арменците тайно подкрепяли Москва.

Ленин и Ататюрк после сключиха мир помежду си, след като двамата революционери бяха свалили господстващите династии в двете страни. Двамата създатели на републиките обаче бяха заети повече с вътрешната си политика, отколкото с вековната традиционна вражда.

Малоазиатска крепост срещу Съветите

След Втората световна война руско-турското съперничество продължи – вече под знака на Студената война. Турската република се приюти под крилото на НАТО и стана един от най-верните съюзници на САЩ. САЩ смятаха Турция за малоазиатска крепост срещу евентуалната експанзия на Съветския съюз на юг.

Верните на НАТО турски генерали, които организираха преврати през 1960-те, 1970-те, и 1980-те години срещу "ненадеждните" правителства в Анкара, винаги можеха да разчитат на благоразположението на американците. Вашингтон дори си затвори очите, когато Турция окупира Северен Кипър през 1974 година. А това, че младата кавказка държава Армения е под закрилата на Москва, е най-малкото препятствие пред сближаването на двете страни. Много по-голяма роля играят противоположните позиции на Москва и Анкара в сирийската война.

От самото начало Москва е на страната на Асад и на практика го спаси, когато през септември 2015 година стартира военната си интервенция. Още от самото начало на конфликта в Сирия Турция подкрепяше бунтовниците срещу Асад и не промени нищо в тактиката си, дори и когато радикалните сунитски групировки взеха връх в техните редици.

Общи стратегически интереси

Независимо от всичко това сега сме свидетели на ново сближаване между Турция и Русия. Би било глупаво това да се обяснява с факта, че двете държави имат сходен тип лидери и че Путин и Ердоган имат сходни представи за властта и за ролята на опозицията в държавата. По-скоро е вярно това, че в момента двете държави явно имат общи стратегически интереси и цели, поради което всички разногласия остават на заден план.

Газопроводът "Турски поток", който трябва да доставя руски природен газ през Черно море до Турция, Гърция и Италия, свидетелства за волята за икономическо сътрудничество в големи мащаби. Неправилно е да смятаме обаче, че двустранните руско-турски интереси в енергийния сектор играят водеща роля за сближаването между Москва и Анкара. Светът се променя много бързо и един от политическите двигатели на тези промени е руският президент Путин.

Силният човек в Кремъл и бивш агент на КГБ иска да възвърне загубеното влияние на Русия след края на Студената война. С други думи той иска да си отмъсти на Запада и преди всичко на единствената останала велика сила - САЩ. При това Путин очевидно преценява възможностите си реалистично и прибягва до средства, които сериозно заблуждават противника - като например асиметрично водене на война, задочна война, дезинформация, кибер-война и агресивна съюзническа политика в Близкия изток.

Путин добре знае, че не може да победи Запада в пряк двубой. Но той може да провокира противника си, да му пречи и да го изнервя. Путин може да помогне на Запада сам да се победи. Руският президент съвсем очевидно си е извлякъл поуки от тактиката на Ал Кайда и от атентатите на 11 септември 2001. Путин знае, че ако успее поне мъничко да разкъса отношенията между Турция и западните й съюзници, ще засегне Запада много повече, отколкото със замразения процес на сближаване между Украйна и ЕС или с анексията на Крим. Неуспешният опит за преврат срещу президента Ердоган даде отлична възможност на Путин отново да задвижи сближаването между Русия и Турция, което беше за кратко прекратено след свалянето на руския боен самолет в края на 2015 година.

Все още не може да се прогнозира какво въздействие ще окаже сближаването между Русия и Турция на бойните действия в Сирия. Прави обаче впечатление, че турските танкови части, които в края на август 2016 навлязоха на сирийска територия, обстрелват именно частите на "Демократичните сили на Сирия". Това се кюрдско-арабските милиции, които с подкрепата на САЩ нанесоха най-големи военни поражения на т.нар. „Ислямска държава” /ИД/.

„Сбогуването на Турция с Америка”

Путин ясно показа, че възнамерява да осуети нов мирен ред в Сирия, наложен от Запада и монархиите от Персийския залив. Възможно е да иска да спечели Ердоган на своя страна и заедно да въдворят алтернативен следвоенен ред, който да подсигури бъдещето на Асад или на някой негов наследник. Ердоган ще се съгласи на много отстъпки, ако получи гаранции, че на сирийска територия няма да възникне доминирана от ПКК кюрдска държава.

Разбира се, че САЩ няма да приемат без съпротива "турското сбогуване с Америка", за което писа журналистът Джан Дюндар. Руско-американската битка за Турция е в пълен разгар, макар че в ежедневните новини не се появяват никакви съобщения по този въпрос. Ясно е също така, че в тази битка и Вашингтон, и Москва са готови да жертват съюза си с кюрдите. С нужното недоверие би трябвало да приемаме думите на германския външен министър Щайнмайер, който се опита да омаловажи значението на срещата между Путин и Ердоган в Санкт Петербург, а външнополитическите коментатори на германските ежедневници прилежно се съгласиха с него. Те обърнаха внимание на това, че "търговският обмен" между Турция и ЕС е значително по-голям от този между Турция и Русия. Пресмятането на търговския обмен обаче отклонява погледа от факта, че отмъщението, злорадството и осуетяването на плановете на противника също могат да бъдат водещи политически мотиви. Явно президентите на Русия и Турция са намерили общото помежду си именно в тези мотиви.

И вместо с журналистическа помощ да се опитва да омаловажава това развитие, германското правителство би трябвало да се запита как така се стигне до днешната ситуация. Защото сегашното руско-турско сближаване изглежда почти невероятно на фона на вековните им конфликти. Колко ли гигантска трябва да е загубата на уважение и привлекателност на Западния съюз, а също и на възпиращата му сила, след като държавни мъже като Путин и Ердоган изпитват злорадството от това, че могат да зашлевят на същия този съюз звучна плесница, срещайки се в Санкт Петербург? Прекратяването на вековната вражда между Русия и Турция може би ще се окаже и последното голямо достижение на Западния съюз.

Препечатваме материала от Дойче веле.