Защо само техните се смеят?

Защо техните кандидати за президент се заливат от смях, заразително се кикотят в микрофона, а нашите максимално сдържано се усмихват само с ъгълчето на устата си, запазвайки своя студен и внимателен вид?

Руските политици не показват зъбите си като някакви си там шимпанзета, които зоопсихолозите налагат като примери за естествения за приматите смях. Да не би да се боят да покажат развалените си зъби? Да не би в страната да няма достатъчно зъботехници? Едва ли, вижте звездите от руския шоубизнес – постоянно демонстрират чудесата на родната стоматология. Останаха в миналото времената, когато съветските лидери потракваха с изкуствени ченета и цъкаха с език, произнасяйки дългите си речи. Научиха се да си слагат зъби и да говорят, но виж да се смеят, така и не им се получи, не се създаде традиция, допустимо е само в „Клуба на веселите и находчивите“ (забавна тв игра, в която съперниците се състезават да отговарят с чувство за хумор на зададените въпроси – бел.ред.). Отделно, че смехът се смята за шутовска работа.

Отношенията със смеха в Русия са сложни не само на политическо, но и на културно равнище. Ако има смях, то задължително с него върви грях. Ако някой се смее, то непременно трябва да е последният оцелял. Смехът без причина е признак на глупост. Смеещият се човек е неразбираем и подозрителен.

Смехът на Хилъри Клинтън с отметната назад глава, показван като многократни повторения, сакаш страда от някакъв тик, се представя на руския зрител именно като признак на глупащина, а чрез сексизъм и възрастова дискриминация и като пример за деградация на обезумяла от изневерите на мъжа си бабичка. Ревнувайки Дядото от Златната рибка, тя самата хвърля хайвера си и не без успех изпълнява, ако не всички, то множество желания – както свои, така и на мъжа си.

Грубо. Смеещият се човек според нашия политически дискурс е най-удобната мишена за подигравки, а смехът му е неговата слабост.

Изкуството на императорските жестове и повелителната интонация са шлифовани в руското кино и телевизия.

Сталин с лулата си – точно като вожд на апачите, вдишва и издишва тютюневия дим, излъчвайки мъдростта на Космоса. Ленин вибрира точно като поет-символист и вълната от тези вибрации все още е запазена в публичните прояви на поетите от 60-те.

Брежнев ръководеше страната с гъстите си вежди. Сталин и с мустаците си.

Ленин – с каскета си, заменил короната на руската империя.

Хрушчов за кратко и със закъснение, удряйки обувката си в трибуната.

А дори, когато подпийнал танцуваше неудържимо, Елцин не сваляше от лицето си киселата физиономия на недоволен началник.

Но никой не се е смял отривисто и силно. Никой.

Руският ръководител е сериозен човек, строг стожер на правосъдие, изпратен свише. Техният началник е някакъв забавен тип, лидер на нация, избран от низините. Техният политически дискурс е близък до откритата ексцентричност. Нашият – до лошите басни, в които намекът има повече свобода от честното изказване. Този, който не разбира от намеци е глупак, а този, който ги разбира, но не вярва на чутото, е като цяло враг, умна гадина.

Ръководителят от западен тип е бос, призван е да бъде вдъхновяващ лидер, главата му трябва да свети като тиква в нощта на Хелоуин дори в най-лошите за нацията моменти, давайки да се разбере, че всички трудности са само за ден и дори в този ден всички трябва да са оптимистично и no problem настроени.

Съветският ръководител е конрольор, строг съдия, орел върху студената скала. Нашият всичко вижда и всичко чува. И не му е до смях, защото вижда предимно тъжните и непотребни страни от живота на гражданите и е опечален от техните грижи, принуден да наблюдава многомилионната армия от лъжци и крадци, които у нас се плодят в геометрична прогресия по-бързо от прираста на населението.

Да ги сравняваме, да сравняваме нашите и техните избори – това е все едно да сравняваме носорог и булдог. В демокрациите – режими с хоризонтални връзки и норми за равенство, смехът обединява. Смехът, независимо дали на Тръмп или Клинтън, е метод за сближаване и обединяване с избирателите. В режимите, построени върху вертикални йерархични връзки, смехът е подигравка, инструмент за потисничество, привилегия на висшестоящия. Рисковано е да се смееш в присъствието на властта, ако не си й равен по ранг. Но и сред близките си трябва да се смееш с повишено внимание – може да се издадеш.

Фьодор Михайлович (Достоевски) смятал, че в смеха на човека прозира истината за него, истинското му лице. Умението да се сдържат, да се крият емоциите, най-силната, от които е страхът, е част от кода за поведение на руските политици. Не случайно сред тях има много бивши спортисти или такива, които редовно са се занимавали със спорт. Издръжливостта е важно качество за кариериста, когото от детството му са учили да потиска и ограничава своите емоции, а заедно стях и своето Аз. Политическата кариера в Русия е път на обезличаване, на отказ от спонтанна проява на живи емоции, готовност да подчиниш своята психика и физика, включително най-висшата си умствена дейност, на мисията да властваш върху слабите си и неумеещи да се владеят съграждани. В нашата политическа традиция е вкоренено, че ние сме страната на наивните идиоти, които могат да бъдат спасени само със силна ръка.

А Господ е милостив и винаги ни протяга такава ръка. С насмешка.

----

* Олга Маховская е психоложка, авторка на множество книги и коментарни материали. Текстът й е публикуван в сайта на „Радио Свобода“, откъдето го препечатваме. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.