Когато вечерта на 4 ноемри 2008 г. Барак Обама оповести в Чикаго, че приема избора, достолепният Джеси Джексън се разплака като малко дете. Преди това отявленият борец за правата на чернокожите беше негов вътрешнополитически опонент. Но тази вечер сълзите на пастора бяха сигнал, че Обама е написал история. Той беше първият чернокож, избран за президент на САЩ, а така важна част от наследството му беше вече предопределена и то още преди да е встъпил в длъжност.

Сега, осем години по-късно, той се сбогува в Чикаго – отново с една голяма, емоционална реч.

"Политикът със странното име", както Обама сам кокетира, влезе в президентската битка като олицетворение на често пресилени надежди. Той пое една дълбоко разтърсена и разколебана от финансовата криза страна. Въпреки това искаше да е президент на промяната, един вид Роналд Рейгън на левицата, който планираше да промени САЩ към добро. И като че ли не стигаше това, прибави и амбицията си да е помирител, а не дребнав партийнополитически разединител. Вместо да уталожи свръхочакванията в Щатите и другаде, той ги подклаждаше. Може би защото, опиянен от личния си огромен успех, сам повярва, че в бъдеще ще може да ходи и по вода.

Всъщност “nation building at home” се оказа по-трудно от очакваното. Президентът спаси икономиката, опита се чрез закони в защита на потребителите да сложи намордник на вълците на Уол Стрийт, постигна чрез здравната реформа Obamacare онова, на което мнозина яростно се противопоставяха с нокти и зъби – здравна застраховка за много неосигурени граждани. При междинните избори през 2010 г. обаче получи сметката на реакционна Америка – републиканците завладяха Конгреса. От тук насетне при вражески настроен парламент във вътрешнополитически аспект му се удаваше твърде малко.

При застоя на управлението президентът беше принуден все по-често да управлява с декрети, чрез които беше по-лесно да се заличи наследството му – в областта на опазването на климата или при правата на хомосексуалиситте. От вътрешнополитическата окопна битка получилият твърде рано Нобел за мир прехвърли амбициите си върху външнополитическите дела. Той намали американското присъствие в Афганистан и Ирак. Риторично подаде ръка на мюсюлманите в Египет. Провали се при израелско-палестинския конфликт заради влошени отношения с израелското правителство. Отвърна се от Либия. Осама бин Ладен беше убит при заповядана от него операция. Наложи ескалация на убийствената война с дронове. Въпреки оповестена “червена линия” на този нерешителен човек не се удаде да ограничи конфликта в Сирия. Компромисът с Иран при ядрения спор не доведе до сближаване по много жизненоважни въпроси в Близкия изток. Така “Даеш” експандира в тамошния властови вакуум, а “регионалната сила Русия”, както се изрази Обама, води за носа суперсилата САЩ.

През 2009 г. Обама пое една страна, един свят в разруха. През 2017 г. предава и двете не в много по-добро състояние. Трайната му заслуга е, че избегна катастрофа. Вън от съмнение е, че беше добър президент, но не изключителен, както се надяваха неговите привърженици, а и самият той.

Кристоф Прантнер завежда ресор “Анализи” на австрийския в. “Дер Щандард”, откъдето препечатваме коментара му. Преводът е на Клуб Z.