Преди месец арабският електронен сайт „Ал бауаба“ публикува изявлението на руски високопоставен военен, според когото голямата битка за град Идлиб ще започне скоро. Според него Сирия и Русия ще съсредоточат между 25 и 30 хиляди бойци за превземането на града, а битката за него щяла да продължи няколко месеца.

Оттук и въпросът дали химическата атака срещу Хан Шейхун, който е на 50 км от Идлиб, означава началото на тази битка? Или просто е част от разчистването на сметките със съпротивата, която контролира регион с над милион и половина души население. И ако става дума за голяма битка, защо се е наложило използването на химическо оръжие? И накрая – защо изобщо е важен за режима град Идлиб?

Идлиб – убежището на бунтовниците

През миналата година този град се превърна във втората крепост, овладяна от опозицията. Действително, след като „Даеш“ (“Ислямска държава“) се изтегли от него, градът се превърна в средоточие на другите опозиционни групи, пристигащи тук от далечни места – от Дамаск, Алепо или Хама. Според експертни оценки в града са съсредоточени около 50 хиляди бойци, като по-голямата част от тях са ислямисти и принадлежат на милиции като "Фатх ал Шам" – нова формация, включваща членове на "Джебха тахрир ал Шам", "Ахрар ал Шам" и др., както и от бойци на Свободната армия на Идлиб. По-голямата част от бойците бяха прехвърлени в града като част от местното споразумение за прекратяване на огъня, по силата на което режимът на Асад наложи евакуирането им от обкръжените от сирийската армия градове и села като условие за вдигане на блокадата.

Това е стратегията, която бе приложена в отделни части на страната под надзора на Русия. Към нея напоследък се присъедини и Иран, който бе активен участник в сделката с едновременното вдигане на блокадата на градовете Мадая и Забадани, държани дотогава от опозицията, срещу тази на шиитските села Кафрия и Фауа, съответно обкръжени от опозицията. И при тази сделка бе разрешено на членовете на милициите да отпътуват за Идлиб.

Съсредоточаването на бунтовниците в този окръг не е случайно. След като режимът си върна Алепо, стана ясно, че Идлиб ще бъде неговата следваща цел. Но за разлика от Алепо, където двете страни водиха позиционна война, позволила на руската авиация да нанесе унищожителни удари, Идлиб е в селски равнинен и открит район, който не е подходящ за класическа отбранителна война. Затова бунтовниците залагат тук на партизанска тактика. Така например в региона има естествени пещери, в които могат да бъдат разположени отделни групи бунтовници, като по такъв начин бъдат защитени от въздушни нападения. От друга страна, целта на режима е бойците на опозицията да бъдат съсредоточени в самия град Идлиб, който да се превърне в затвор за защитниците си.

Според руски анализатори такава е била руската стратегия в Чеченската война, в която атаката е била насочена към крайните квартали или съседните села, за да накара чеченците да „влязат в капана“, т.е. да се съсредоточат в столицата на тогавашната Чеченска република, където да бъдат разгромени. За Асад Идлиб има значение не само като център за съсредоточаване на бунтовниците, но и като изходна база, откъдето се планират и реализират набезите срещу сирийската армия в посока на крайбрежния Латакия, Хама или Дамаск.

Освен това Идлиб се намира само на няколко километра от турската граница, така че опозицията лесно може да бъде снабдявана с оръжие, боеприпаси и други помощи. Именно затова за Асад е важно да изолира този окръг от презграничните източници на снабдяване. Идлиб контролира и основната пътна артерия между Алепо и Хама, така че за Дамаск нейното „отпушване“ предполага завладяването на бунтовническия град и приобщаването на Северозападна Сирия.

Асад няма сили за продължителна война

Продължителна война обаче не е по силите на отслабената сирийска армия, която страда от недостиг на жива сила, както и от преизтощение. В този смисъл дори руските доставки по въздуха няма да са достатъчни. Поради това режимът се реши да използва нетрадиционно оръжие. Химическото оръжие не само е ефикасно в поразяването на жива сила, но и тероризира цялото население, тъй като е невъзможно да избягаш от него. Може би затова именно то бе използвано в Хан Шейхун, а не в Идлиб, за да принуди бунтовниците да напуснат този град и да се приютят в Идлиб.

Според друга хипотеза химическата бомбардировка е целяла да настрои населението на околните на Идлиб градове срещу бунтовниците и да послужи за претекст за прогонването на последните и съсредоточаването им в тази град. Освен това подобна стратегия залага и на вътрешните разпри между отделните милиции в окръг Идлиб. Въпросните милиции понастоящем нямат международна подкрепа, особено след като администрацията на Тръмп прекрати снабдяването на онези от тях, които не участват в битката срещу „Даеш“ в съответствие с досегашното виждане, че свалянето на Асад не е приоритет на САЩ.

Затова сега бунтовниците се снабдяват от Саудитска Арабия, Катар и Турция. Тези помощи обаче са ограничени и в логистично отношение бунтовниците нямат нужните ресурси, за да удържат фронтална атака. Другите арабски държави са обърнали гръб на бунтовниците и въпреки вербалното осъждане на химическата атака не считат Асад за виновен. Такава бе официалната египетска реакция – Кайро заяви, че атаката подчертава необходимостта от намиране на бързо политическо решение на кризата, без да споменава въобще за Асад, Русия и Иран.

Асад постави международната общност на кръстопът. Според израелския изследовател Цви Барил светът се пита как да реагира на химическата атака, но без да прави нищо, т.е. как да уличи руския съюзник, без обаче да се противопостави на руското вето и да се ангажира с военна атака срещу режима.

Как се стигна до американския изненадващ ход?

Очевидно е, че Асад допусна огромна грешка, която в най-добрия за него случай задълго ще го остави в международна изолация, и то след като неговите приятели положиха толкова усилия през последните седмици, за да я преодолеят. В най-лошия случай пък американската военна намеса ще му коства властта, макар че това не е много вероятно при сегашното състояние на отношенията между Вашингтон и Москва. Не може да се игнорира, че политическият климат в американската столица е такъв, че президентът Тръмп е в отчаяна изолация и се нуждае от някакъв успех във външната си политика.

Досега всичките му предизборни обещания и първоначални решения като президент не му донесоха въпросния успех. Нека си припомним решението му за ограничаване достъпа на граждани от няколко мюсюлмански държави, което бе отменено от съда, провала му с отмяната на "Обамакеър" и т.н. Освен това над Тръмп виси дамоклевият меч на разследването на руската роля за загубата на демократите в президентските избори. Противоречиви са и другите политики на президента като намерението му САЩ да излязат от споразумението за свободна търговия на Северна Америка или принуждаването на американските компании да прекратят пренасянето на производствата си в съседно Мексико.

Във външната политика също следваха неуспех след неуспех. Така например Тръмп обеща да не допусне Северна Корея да разработи ракетно-ядрени системи, които да бъдат в състояние да достигнат до САЩ. Но Пхенян продължи изстрелването на нови ракети безпрепятствено. По подобен начин Вашингтон заплаши Техеран, че ще предприеме ответни мерки, ако иранците продължат с изпитанията на нови ракети. Режимът на аятолласите обаче не се впечатли от подобни заплахи и продължи изпитанията на ракетна техника.

В самата Сирия според разузнавателните анализи самолет на режима е хвърлил химическите бомби. Този път Асад бе улеснен от възможността да използва авиацията, докато в случая с Гута през 2013 г. трябваше да използва далекобойната артилерия. Най-малко пет международни радарни инсталации са засекли бомбардировача, хвърлил бомбите, като при това е бил единственият самолет във въздуха в момента на атаката.

От своя страна Тръмп не разсъждава дълго, преди да даде заповед за ответен удар. Това се дължи на редица фактори: той през цялото време обвиняваше Обама, че само на думи е сплашвал Асад с червени линии, а впоследствие не ги е спазвал; освен това Тръмп бе улеснен от очевидността на сегашното престъпление на сирийския режим; това съвпадна с желанието му да се докаже като решителен световен лидер чрез светкавична победа; и не на последно място, както републиканците, така и демократите бяха силно впечатлени от кадрите с агонизиращите от зарина деца.

Тези обстоятелства накараха и американската представителка в Съвета за сигурност Ники Хейли да промени позицията си на 180 градуса само за дни – първоначално тя заяви, че съдбата на Асад не е приоритет на Вашингтон и че тя трябва да бъде решавана от сирийския народ, но впоследствие се коригира, заявявайки, че Америка ще търси отговорност от Асад със или без мандат от Съвета за сигурност.

Същото твърди и вицепрезидентът Майкъл Пенс – тук трябва да си припомним, че в предизборната кампания той бе заявил, че при Тръмп САЩ ще ударят Сирия и че Русия разбира единствено от езика на силата. Подобни са и настроенията в американския Конгрес, където ястребите и от двете партии доминират. В това отношение нещата са се променили в сравнение с 2013 г., когато Обама възложи на законодателите да решат дали да бъде атакувана Сирия.

Друг знак бе изваждането на Банън от състава на Съвета за национална сигурност, който бе основен проводник на тезата за съюзяване с малцинствените групи в Сирия срещу световното мюсюлманство. Всичко това като че ли накланя везните към едно по-агресивно поведение спрямо Асад.

А Русия?

Що се отнася до Русия, тя винаги отстъпва при американски натиск. Това се случи през 2013 г., когато изтегли флота си от Средиземно море пред лицето на настъплението на американския флот. Сега като че ли Москва се стреми да укроти американския гняв, за да разбере дали ще е в състояние да се справи с него, или ще се наложи да отстъпи и да позволи на САЩ да нанесат удар върху Асад.

Очаква се, че Пентагонът ще предостави различни варианти за действие на Тръмп. Военните заявиха, че евентуално нападение срещу Асад ще бъде предшествано от ясен план за последствията. А това означава, че Тръмп ще се опита да убеди Асад и Русия, че няма друг изход освен отстраняването на Асад и предаването на пълномощията му на преходно управление, което да изготви нова конституция и да организира демократични избори под надзора на ООН и на международната общност. Точно това е кръгът от въпроси, които и сега се дискутират в Женева. Досега обаче изразяваше твърдо нежелание да отстъпи от позициите си.