Иван Кръстев е един от най-оригиналните и влиятелни европейски мислители, пише германският седмичник "Ди цайт" в обширна рецензия за книгата му "След Европа".

След демократичните революции източноевропейците преживяха демографски контрареволюции, а днес много от тях не искат да живеят в общество, където отличниците се конкурират за стипендии, докато двойкаджиите се бият на улицата.

"Той не иска нито да спасява Европа, нито да се вайка за нея. Тонът му е бистър, но в същото време съдържа голяма човешка топлина. В дните, когато в Полша се борят за спасяване на правовата държава, просто няма по-подходяща книга от тази: със "След Европа" Иван Кръстев сякаш вече оценява щетите от земетресението на родния си континент, докато то още продължава. Във възприятието на Кръстев добре познатото ни изглежда разклатено: откакто бежанската криза подсилва антилиберализма на демокрациите в Източна Европа, европейският модел, възникнал след 1989 г., се разклати. Кръстев е подготвен за дезинтеграция, хаос и бедност."

Авторката на рецензията припомня идилията отпреди двайсетина години, когато целият свят сякаш искаше да стане по-европейски: просветен и секуларен, с върховенство на закона. Но тази идилия се препъва в препятствието, което Кръстев описва така: как може да има универсални права, след като днес хората живеят в общества с много различна степен на свобода и благоденствие? Именно поради това мнозина избират автократичната държава, която да пази собственото им благоденствие срещу бежанците, пристигащи по нашите граници тъкмо в името на човешките права – резюмира Елизабет фон Таден и продължава:

Интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят

"Кръстев ни показва, че вътрешните противоречия, в чийто капан попадат източноевропейците, са не само опасни, но и разбираеми. Защото след демократичните революции те преживяха демографски контрареволюции: гражданите им започнаха да се изселват. (…)

Да четеш Кръстев е наслада, защото в неговото стилистично изкуство са събрани заедно както любовта към литературата, така и красотата на мисълта му, но и липсата на каквито и да било политически илюзии. 52-годишният българин е един източноевропейски интелектуалец, чийто глас се чува по цял свят: в университетите, сред управляващите, в тинк танковете. (…) Кръстев вече от години прилича на еднолична сила за бързо реагиране. Като политически консултант той е изключително ефикасен паневропеец, в София ръководи един център за политически стратегии, преподавал е в Будапеща, участва в създаването на различни тинк танкове, в Берлин има статут на постоянно гостуващ учен, във Виена играе ключова роля в Института по науките за човека, а меценатът Джордж Сорос го хвали като уникален ярък глас. Дясно, ляво, горе, долу, Изток, Запад – тези категории не са достатъчни, за да се опишат мислите и действията на Кръстев. Той си е спечелил независимост." (…)

"За българина Иван Кръстев тъкмо опитът на средно- и източноевропейците поражда решаващата разлика в отношението към Европа. Случващото се в момента той преживява като някакво дежавю: без никакво насилие настъпва краят на нещо, с което сме свикнали и което винаги сме мислели за вечно. Европа е дълбоко разединена, но разломът не е просто между богати и бедни или между Север и Юг, както мислят западняците. Европейският разлом разделя най-вече онези, които изпитаха на гърба си разпада на някога тъй могъщия комунистически блок, и другите, на които им бяха спестени тези травматични преживявания.

Западноевропейците могат още малко да помечтаят за най-прогресивния от всички континенти, за източноевропейците обаче настъпва нова травма, която им въздейства дори по-непосредствено от предишната. Защото сега се разпада не империята на чуждия съветски диктат, а собственият им живот.

"Тогава се срути техният свят - пише Кръстев, - сега се срутва нашият." Нашият свят: Европейският съюз, който иска да опази общите ни права срещу корумпирания произвол на националните държави."

Противоречията на "нашия свят"

По-нататък в обширната рецензия на Елизабет фон Таден, публикувана в "Ди цайт", става дума за противоречията на този "наш свят". За противоречивото отношение към туристите, от една страна, и към бежанците, от друга. Или към свободата на придвижване и обезлюдяването на Източна Европа. В този контекст авторката цитира наблюденията на Иван Кръстев:

"Да вземем България. Всеки десети българин напусна страната, а според прогнозата на ООН през 2050 година населението ще се е стопило с 27%, а икономическата сила – с 10 процента." В обезлюдените региони са останали само възрастни хора, към които Кръстев изпитва състрадание: "Самотният индивид е смъртен по различен начин от човека, който принадлежи към някаква група." Разбирайки страховете на много свои съотечественици, той пита: "Дали след сто години все още някой ще чете български стихове?"

Кой ли не би разбрал тази тъга? 

Възрастните родители на пътуващите глобалисти креят в своите жилища в родната страна, за да не пречат на щастието на своите свръхмобилни деца и внуци. А популистите обещават онова, което никой друг не обещава: общност отвъд съревнованието. Меритократичните елити гледат на обществото като на училище, където отличниците се конкурират за стипендии, докато двойкаджиите се бият на улицата, популистите обаче разбират обществото като задружно семейство, чиито членове взаимно се поддържат не само защото го заслужават, но и защото са свързани от нещо общо." Избирателите гласуват за такива правителства просто защото според тях някой трябва да се грижи за вътрешносемейните задължения."

Прекален скептицизъм

В края на рецензията авторката отправя към Иван Кръстев и няколко критични бележки – най-вече заради това, че не "проверява наличните политически инструменти", с чиято помощ би могла да се ремонтира Европа:

"Защо например не се произнесе за нова европейска аграрна политика, която да зачита регионалните култури, природата и интересите на дребните селяни, вместо земята да бъде продавана на инвестиционни фондове и да бъде опустошавана от монокултури – политика, която ще мотивира хората да останат в страната си? (…) И нима наистина точно бежанската криза пречупи всичко? Та нали Виктор Орбан беше демократично избран още през 2010 г., а близнаците Качински дойдоха на власт в началото на това столетие?"

Рецензентката обръща внимание и на факта, че (немскоезичното издание) на книгата само в послеслова отбелязва оптимистичните европейски тенденции – победата на Макрон във Франция и поражението на популистите в Холандия. И меко упреква Иван Кръстев в прекален скептицизъм:

"Единственото му упование гласи: европейците трябва да са готови на повече компромиси помежду си, трябва да имат воля за помирение и смелост да сключват неочаквани коалиции."

Обширната рецензия в "Ди цайт" е илюстрирана със снимка на Иван Кръстев, под която пише: "Иван Кръстев е роден през 1965 г., а днес е един от най-оригиналните и влиятелни европейски мислители."

* Заглавието е на "Дойче веле", оригиналното заглавие гласи: "Да оцелееш е всичко".