Моята схема на разсъждения за процесите в Европа е проста и ясна и като всяка подобна схема е уязвима. Но аз я смятам за вярна, правилна и точна. Така съм устроен, такава е ценностната ми система.

Съгласно тази моя схема, всичко, което е лошо за Европа, го възприемам като лошо.

Като лошо за мен, за моите деца, за нашата държава, за нашето бъдеще.

Не съм щастлив от случилото се във Великобритания и от случващото се в Испания. 

Не съм щастлив от процесите в Унгария и Полша. 

Не съм щастлив от последните 10 години във висшата ни политика и от последните 10 месеца в нея.

Нещо повече, развитието у нас за мен е по-тревожно дори от развитието в гореспоменатите Унгария и Полша. В някакъв смисъл е по-честно и по-разбираемо онова, което говорят и правят Орбан и Качински, отколкото това, което правят техните побългарени аналози у нас.

Ще дам следния малко по-отвлечен пример, за да не правя директни квалификации, за чиито отделни думи някои фактори, от които така или иначе завися, се хващат и после си имам неприятности.

Вече съм коментирал, че всяка следваща власт в страната ни, напук на уж утвърждаващата се с всяка следваща година демокрация, става все по-нетърпима към мнението, което не й харесва. И също така съм коментирал, че напоследък доносничеството у нас се засилва, очевидно е изгодно и се възнаграждава, като така разбива една моя горчива илюзия, че то е тоталитарен рефлекс и комплекс, а не част или поне частица от националния манталитет и националната ни менталност…

И така – защо смятам, че развитието в България е по-тревожно от развитието в Унгария и Полша и е по-честно и по-разбираемо поведението на Орбан и Качински, отколкото на техните побългарени наши аналози?

Ами ето защо…

В една немалка степен членството на България в Европейския съюз може да се сравни с математическата задача за налагане на строго подредена, подчиняваща се на стриктни правила решетка върху анархистична система, която генерира значителен хаос и чиято структура не е оптимална, т.е. има сериозни дефекти, силни вътрешни напрежения и "изгаря" много вътрешна енергия чрез триене. 

Възможните решения на тази задача са няколко и те могат да бъдат описани като реакция на анархистичната система спрямо наложената й строго подредена решетка:

Първо, системата се подчинява на решетката и разумно приема нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.

Второ, системата отхвърля решетката и „излиза” от нея, защото категорично отказва да приеме нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.

Трето, системата се стреми да се адаптира към решетката, но това става бавно, трудно, на приливи и отливи, по метода на пробите и грешките.

Четвърто, системата се съпротивлява на решетката, но макар и твърде продължително и нерядко против волята й тя е принудена да я приеме.

Пето, системата се съпротивлява срещу решетката, която накрая се „отказва” от нея, принуждавайки я да я напусне или да остане изолирана в нейната периферия.

Шесто, системата мимикрира, т.е. „отгоре” се създава видимост сякаш се е адаптирала към решетката, но „отвътре”, като същност, тя си е останала постарому съвсем същата

Какъв е изводът, който се прави от така формулираната математическа задача?

Изводът е, че последното възможно решение – мимикрията е най-неефективното от всички възможни решения! При него се хаби най-много енергия, пропиляват се най-много усилия и ресурси, нерви и надежди. А това е така, защото при това решение, т.е. при такова поведение на системата, тя изразходва двойна енергия – от една страна, да създава видимост на промени, чрез които да "излъже" решетката; а от друга – да продължава да живее в хаос и безредие, които поглъщат безценни количества от нейните усилия и не позволяват да се роди така лелеяното ново качество на живот.

В духа на приведената математическа задача, нашето поведение е с очевидни, дори понякога очевадни елементи и симптоми на мимикрия. Така се хаби непростимо двойна енергия – от една страна да се правим на европейци, от друга страна, да си живеем понашему.

Пропиляваната по този начин енергия води до пропиляване на шансовете ни да станем модерна, демократична, развита, нормална европейска държава. Ние губим време, а времето е най-скъпият и най-невъзстановим ресурс. Това е недопустимо и непростимо поведение на елита, на управляващите, на онези, които се разпореждат със съдбините на България и с нейните материални, суровнии, финансови, технологични, информационни и човешки ресурси. Рано или късно това ще стане безпощадно ясно.

Поетът бе казал: 

"И стало беспощадно ясно - жизнь прошумела и ушла" (на руски език - б.р.)

Не знам вече кой колко в България разбира руски, но резултатът и последиците от всичкото, което ни се налага да преживяваме през последните години на лишено от всякаква визия, от всякаква кауза, от всякаква стратегия и от всякаква програма управление, като се преведе на руски ще звучи горе-долу така за нас: 

И стало беспощадно ясно – Европа прошумела и ушла…

Утехата ми е, че макар моето поколение да остане тук, децата и внуците ни ще са там, в Европа.

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук. Заглавието е на редакцията.