„Който сравнява Европейския съюз със Съветския съюз, нищо не разбира от демокрация“, казваше Жозе Барозу, предишният председател на Европейската комисия. Това беше една от опорните му точки срещу едва надигащата се вълна от евроскептицизъм и еврофобия, която заля Европа при приемника му Жан-Клод Юнкер. Тогава Европа имаше само една криза – на еврото, и тя ѝ се струваше „екзистенциална“. Още не я бяха сполетели нито миграционните вълни, нито „Брекзит“. Те качиха популистите от разни породи по-високо в сондажите, приближиха ги опасно до властта и съблазниха традиционни в миналото си политици да заемат елементи от тяхната реторика и идеология.

Любим похват на популистите е да илюстрират т.нар. демократичен дефицит на ЕС чрез достъпното сравнение с бившия Съветски съюз – вместо „говори Москва“ днес имаме „говори Брюксел“. Това съвпада идеално с целите на руската хибридна пропаганда.

Сравнението между ЕС и СССР, разбира се, е абсурдно. Но неговата абсурдност не изключва отделни прилики, които са по-видими за хората в т.нар. нови държави членки – за тези, които са преживели съветската система за разлика от „старите“ европейци, които само са я гледали на кино. 

Тоталитаризмът направи хората от бившия източен блок особено чувствителни към демагогията, т.е. към разминаването между думи и дела, между идеал и реалност. На нивото на масовото съзнание то ерозира съветската система отвътре и направи нейната имплозия въпрос на време. На същото ниво то ерозира европейския консесус и единство днес.

Въстаналите срещу Москва

Заради тази чувствителност бившите соцдържави, които се присъединиха към ЕС през 2004 г., вече не само имат евроскептични или поне еврокритични партии. В повечето от тях тези партии управляват – „Фидес“ в Унгария, „Право и справедливост“ в Полша, АНО в Чехия.

Това са страните от бившия съветски блок, които в най-мрачните години на студената война дръзнаха да въстанат срещу диктата на Москва, а сега лидерите им печелят избори като борци с „Брюксел“. Истина е, че отговорните политики и политици невинаги са популярни като разказа на популистите. Но причината той да събира публика е в реалните недъзи на Европа.

Може да се каже, че днес един от белезите за европейската зрялост на едно общество е наличието на евроскептицизъм. Ако никой не иска да те освобождава от „Брюксел“, значи си още в ранния и наивен европейски период.

Европа няма да може да спре „вишеградската“ си тенденция, докато не признае, че сама я е създала и че една от причините за нея са двойните стандарти.

Ами продуктите?

Най-близкият до всекидневието пример за тях е двойното качество на продуктите. ЕС беше принуден да признае, че е допуснал бизнесът да предлага храни и други битови стоки с източно и западно съдържание и качество. И че това става въпреки наличието на европейска политика, законодателство и комисар и служби за защита на потребителите.

Европейската комисия призна проблема, обяви се на висок тон срещу него, но не предложи ново законодателство за решаването му. Ограничи се с указания и помощ за националните власти да прилагат съществуващото законодателство, което очевидно не е предотвратило двойното качество на стоките.

Или Шенген?

Вторият най-достъпен пример за двоен стандарт е разширяването на европейската зона без вътрешен граничен контрол, известна като Шенген. Всичките ѝ досегашни 26 членки са приети, след като са изпълнили техническите условия за това. Да, процесът завършва с единодушно политическо решение на шенгенските вътрешни министри, но досега то е било формалност при изпълнение на техническите изисквания.

Изведнъж подходът се променя коренно, когато пред прага на зоната за свободно пътуване застават България и Румъния. Те изпълняват техническите изисквания за членство още през 2011 г., обаче да получат ключ за външната врата на Шенген се оказва политически несмилаемо за правителствата на няколко държави членки. Те не могат да „продадат“ приемането на българи и румънци в техния свят на своите избиратели. Само Холандия си признава това открито. Още няколко държави „се крият“ зад нейната съпротива, която е достатъчна да разруши задължителното единодушие за приемане на нови страни в зоната.

От България и Румъния обаче се очаква да пазят външните граници на ЕС от нелегални мигранти и терористи и те се справят с това за разлика от шенгенските страни, като Гърция например.

Някой покани диктаторите

Особено отблъскващи се двойните стандарти на Европа по отношение на диктаторите в нейните околности и в света.

Беларуският президент Александър Лукашенко, наричан „последния диктатор в Европа“, до съвсем скоро беше в пълна изолация. Никой в ЕС не го посещаваше и той не беше желан в ЕС. За разлика от азербайджанския си колега Илхам Алиев. Всъщност Лукашенко и Алиев са две разновидности на един и същ постсъветски авторитаризъм. И двамата управляват несменяемо след нагласени избори. И двамата мачкат опозицията, свободата на словото и държат политически затворници. Разликата между тях е една – Азербайджан има нефт и газ, а Беларус – картофи.

Ситуацията стана толкова конфузна, че за следващата среща на страните от Източното партньорство на ЕС (Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна) ембаргото за Лукашенко тихомълком падна. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск каза, че има покана до Беларус, а нейните институции ще решат кого да изпратят.

Без Путин не може

Двойствена е европейската политика и по отношение на друг авторитарен лидер – Владимир Путин. От една страна, Русия е под европейски санкции заради анексията на Крим и подкрепата на сепаратисткия бунт в Донбас. От друга обаче – бизнес отношенията ѝ с Европа на ниво държави членки продължават. 

Германо-руският проект „Северен поток-2“, отделен пример за двоен стандарт, на който ще се спрем по-късно, продължава да се развива и успя да внесе разкол в ЕС. Путин може да е изолиран от Г-7, но това не пречи на двустранните му срещи с европейски лидери от групата, като например с френския президент Еманюел Макрон или с италианския министър-председател Паоло Джентилони или с предшественика му Матео Ренци. Критики за близките си отношения с руския лидер обаче отнася само унгарският министър-председател Виктор Орбан.

Върховенство на закона

Името на Орбан веднага напомня за друго възпалено място на Европа – върховенството на закона. В далечните добри икономически времена изглеждаше, че проблеми с него имат само България и Румъния – най-новите, най-бедните, най-неразвитите и останалите най-близко до комунистическото си минало. ЕС направи специален механизъм за наблюдение, за да им помогне да се сдобият с независимо и професионално правосъдие и да намалят до поносими нива корупцията и организираната си престъпност. 

За десет години евронаблюдение двете балкански съседки се бореха с променлив успех с дефицитите си на законност и справедливост. Но докато Европа ги наблюдаваше, в нея се навъдиха примери на беззаконие, които поставят все по-настойчиво въпроса защо мониторингът е само върху България и Румъния?  Правителствата в Унгария и Полша се опитаха да ограничат властта на съдебната система да ги контролира, да установят контрол над медиите, да ограничат възможностите за съпротива от гражданското общество. Заради тези две страни през 2014 г. Комисията създаде т.нар. рамка за върховенството на закона – друг вид мониторингов механизъм, който на теория може да доведе до задействане на член 7 от Лисабонския договор, по силата на който държава членка може да бъде лишена от права, като например правото на глас. Досега обаче Брюксел не дава убедително обяснение защо само Полша е обект на „рамката“, след като в Унгария наблюдаваме същите методи, форма и стил на управление.

Първият зам.-председател на Комисията Франс Тимерманс обяснява, че докато Будапеща продължавала диалога с Брюксел въпреки различията, Варшава го отказвала. Извън българо-румънския механизъм и „рамката“ има и трета постоянна форма на наблюдение за корупция над всички страни членки с доклади на всеки две години. В тях обаче не се споменават имена и примери. Комисията настоява, че това наблюдение не бива да се бърка с мониторинга над България и Румъния, който щял да продължава и бил съвсем друга работа.

Разнообразните механизми, томовете доклади обаче не предотвратиха нито безобразия като „Дизелгейт“ в Германия (монументална индустриална измама с отровните емисии на автомобилите), нито назначенията на членове на семействата на политици на фиктивни държавни длъжности с реални заплати във Франция, нито убийството на най-известната журналистка в Малта, разследвала корупция в обкръжението на министър-председателя. И с това посочените с пръст и отлъчените от Шенген България и Румъния нямат нищо общо.

Анкара преговаря, Скопие – не

Подобен двоен стандарт има и в политиката за разширяване на ЕС. От 2009 г. Македония има статут на страна кандидатка, но не може да започне преговори за членство заради добре известни проблеми със съседите си. Скопие е обект и на справедливи критики за корупция, липса на независимо правосъдие, неспазване на правата на малцинствата, цензура и несвободни медии. По какво обаче Турция превъзхожда Македония по която и да е от изброените точки? По нищо. Тъкмо обратното – управляващите в Скопие изглеждат „добри ученици“ в сравнение с авторитарния и репресивен режим на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с лова на вещици в страната му, с десетките хиляди арести и уволнения без солидни правни основания, с хвърлените в затвора журналисти и политици от опозицията, със затворените медии. Турция обаче води преговори за членство в ЕС от 2005 г. ЕС не посмя да ги прекрати дори когато турският президент Ердоган я предизвиква с абсурдни обвинения – в „нацизъм“ и покровителство на тероризма. За всички е ясно, че зад търпението на Брюксел към него е страхът той да не отвори границите за трите милиона мигранти, които страната му приютява.

Ценности и интереси

Не може да се отрече, че Европа винаги повдига въпроса за човешките права в срещите с трети страни. Но го прави по един начин с Китай и по съвсем друг с Куба, да речем. Ценностите са еднакви, но разликата в интересите в двата случая е гигантска. Тя прави ценностите да изглеждат неубедителни.

Същия сблъсък между ценности и интереси илюстрира крамолният проект „Северен поток-2“. Проектираната 1225-километрова тръба по дъното на Балтийско море дублира вече съществуващия „Северен поток-1“ и трябва да пренася по 55 млрд. куб. метра газ годишно пряко от Русия за Германия. Очевидната ѝ цел е да заобиколи проблемната транзитна страна Украйна. Политически ЕС декларира, че е солидарен с нея и я подкрепя. Бизнесът обаче не е съвсем съгласен с тази солидарност. Той иска редовни доставки на газ, които Русия е готова да осигури, не е готов да носи рискове и да се отказва от печалби заради стремежите на някакви украинци към Европа, гледа със съмнение и погнуса на дълбоко корумпираната постсъветска държава. Така че вместо да се решава украинският въпрос на принципна основа, балтийският байпас позволява той да бъде просто заобиколен.

Срещу „Северен поток-2“ скочиха източноевропейците, водени от Полша. България постави въпроса: „Защо може да има „Северен поток-2“, а не може да има „Южен поток“?  

Под този натиск Европейската комисия поиска мандат от държавите членки да преговаря с Русия по условията за „Северен поток-2“. Германия обаче уби този опит за съпротива още в зародиш. Правната служба на Съвета на ЕС, в който са представени държавите членки, излезе със становище, че искането на Комисията няма правни и фактически основания и почива само на политически аргументи.

Противниците на проекта смятат, че той ще засили газовата зависимост на Европа от Русия и ще изолира Украйна като транзитна страна, евентуално причинявайки и загуби от 2 милиарда евро годишно, когато сегашните договори за транзит на руски газ изтекат през 2019 г.

Референдумите

Една от загадките на Брюксел е отношението към референдумите. По принцип Комисията отказва да коментира вътрешни въпроси на държавите членки. Това правило обаче има изключения. Комисията отказа докрай да заеме позиция по шотландския референдум за независимост на 18 септември 2014 г. и по британския за излизане от ЕС на 23 юни 2016 г.

Председателят ѝ Жан-Клод Юнкер обаче свика специална пресконференция, за да призове гърците да гласуват с „да“ за предложението на кредиторите преди референдума, свикан от правителството на Алексис Ципрас на 5 юли 2015 г. Те направиха обратното – 61 на сто гласуваха с „не“. 

Четири години по-рано, когато министър-председателят Георгиос Папандреу поиска да свика референдум за предишното споразумение с кредиторите, германската канцлерка Ангела Меркел, френският президент Никола Саркози и председателят на Европейската комисия Жозе Барозу го предупредиха, че какъвто и въпрос да постави на гърците, реално вотът ще бъде за това да остане ли страната им в еврозоната, или да бъде изхвърлена от нея. Това предопредели и съдбата на Папандреу, малко по-късно собствената му партия ПАСОК го принуди да подаде оставка. Наистина, да си плащаш дълговете е въпрос на законност, а не на избор, но в случая принципът за ненамеса във вътрешните работи на държавите членки беше погазен.

Демократична легитимност

Отделен въпрос е доколко съвместимо с принципите на демокрацията и на върховенството на закона беше важни решения през кризата на еврото (2010-2013 г.) да се вземат в еврогрупата. Според договора на ЕС тя е „неформално обединение“ на финансовите министри на еврозоната. Юнкер призна в програмната си реч пред Европейския парламент през юли 2014 г., че на тези решения е липсвала демократична легитимност. С още по-голямо закъснение го призна в блога си и неговият комисар по икономиката и финансите Пиер Московиси.

Подобна двойственост наблюдаваме и в реакцията на Комисията към референдума за независимост на Каталуня, който свика сепаратисткото правителство на автономната испанска област. До провеждането му Комисията отказваше да го коментира. След гласуването заяви, че е незаконен. По повод на силата, употребена от полицията срещу сепаратистите, тя призова за диалог и заяви, че насилието не може да бъде политически инструмент, но отказа да го осъди.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през ноември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.