"Какво ти пука, лято е!" Вратите на метрото се затварят и мотрисата тръгва. Надписът може да се прочете само в движение. На път за есента. Убедена съм, че инвестиралите в нови влакчета няма да са доволни от опитите за остроумие на инвестиралия в перманентен маркер и влюбен в лятото младеж. Е, от друга страна - по-добре от изразяването на футболни пристрастия, подкрепени със споменаване на определени части от тялото. Това дори може да накара някого да се усмихне...

Както преди години някои приеха с усмивка "маскирането" на Паметника на Съветската армия с образите на супергерои. Имаше такива, които видяха в това изкуство, и други, които го заклеймиха като вандалска проява. Авторите бяха озаглавили творбата си „В крак с времето”. Времето обаче невинаги следва маршовия ход и понякога леви-десни се заменя с по някое циганско колело. В стремежа си да намери поле за изява за своята оригиналност всяко следващо поколение се опитва да модифицира наложените до момента изразни средства, да провери новата среда и въобще да бъде различно. То е водено от идеята, че за да се наложи новото, трябва да се отхвърли предишното.

Нужни са нови герои, да оставим старите в миналото

Платното и листът хартия си остават добра среда за творчески идеи, но сградите започват да предлагат все по-благоприятна почва да изразиш себе си. За да покажеш, че си различен, друг, защо не и по-добър, вече не е достатъчно да си служиш със същите изразни средства, с които да си служили родителите ти. Нужно е нещо ново. В тази си роля - на новите крачещи с времето, си позволяваме да рушим онова, което е било досега, за да изградим нещо ново. На път за следващата станция не би трябвало толкова да ни е грижа откъде е минало влакчето ни преди това. Защо да ни пука, когато сега е сезонът на безгрижието? Няма причина!

Само че в един момент осъзнаваме, че сме спрели. Някой е откраднал миналото ни, а с него и релсите, по които сме се движили. Съсредоточени да стигнем следващата станция и нехаещи откъде минаваме, губим и усещането за посока.

На поредната станция се качва групичка младежи. Единият цъка на телефона си. Някой от приятелите му във фейсбук е пуснал линк към материал за поредния поруган гроб. Този път на актрисата Пепа Николова.

"Нали е умряла, за какво й е плочата?", пита едното момче. "Да - включва се момичето. - Да вземат да направят нещо за "истинските" кражби. Миналата седмица ми откраднаха телефона на улицата. Посред бял ден."

Дали в техните предстви заедно с живота си отива и възможността да притежаваш нещо – било то последен дом, надгробна плоча, право на покой?

Нужно ли е да вярваш, за да оставиш нечий гроб неосквернен?

Не е ли това едно от правата на човек, които си остават в сила дори и когато той вече няма как да протестира? Групичката не е съгласна и изразява съчуствие към момичето с откраднатия телефон. Но и това бързо минава, на следващата спирка темата вече е друга. Безгрижието продължава. Лято е. Все още не ни пука.

Засега, но докога?

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".