Видях ги с очите си, когато като осмокласник пътувах с баща из Закарпатието. По тесен път към Ужгород, останал още от времето на Австро-Унгарската империя, се движеше колона от танкове.

„Гледай внимателно, - каза ми баща ми, - за да не забравиш никога лицето на родината“.

Разбира се, по онова време родината имаше други лица – Аксьонов, Тарковски, Окуджава, Висоцки. Но през август 1968 г. всички те бяха заглушени от танковете.

Запомних урока от Прага завинаги – той се превърна както в крайъгълен, така и в пробен камък. Като смаза "комунизма с човешко лице", властта придоби животински вид. След разгрома на Пражката пролет, да си заедно с властта се оказа етически невъзможно и на практика безполезно.

Честните партийци, които влизаха в КПСС с мечтата да прочистят и подобрят партията, заприличаха на глупаци, изправени пред натрапения от пропагандата подъл избор – съвестта или родината? Всъщност, избор нямаха. Интелигенцията бе обречена да бъде опозиция. И аз никога не съм бил приятел с такива, които казваха: "по-добре ние, отколкото янките".

След Прага страната, която се бе избавила от благородните илюзии на 60-те, влезе в застоя и аз никога няма да забравя с какво започна той. В нашия факултет имахме преподавателка по изразително четене, Майорова, чийто съпруг беше от удушвачите на Прага. Веднъж бях у тях и видях огромно количество заграбен бохемски кристал.

„Чехите ни го подариха, - обясни жената на генерала, - как иначе, ние ги избавихме от такава чума“.

В определен смисъл тя беше права, но за да се разбере това, трябваше да дойде перестройката. Чак след нейното идване стана ясно, че Дубчек от 60-те е Горбачов от 80-те и логиката на свободния човек веднага да се разправи с комунизма, не бе минавала през главите на вождовете-реформатори.

Трагедията е в това, че съветската окупация открадна цяло поколение и така отложи нежната революция чак за 1989 г. Ако не бяха тези танкове, Чехословакия щеше да се върне в Европа 20 години по-рано. Още повече, тя можеше да повлече със себе си и Москва. И тогава в Русия можеше да дойде гласност вместо застой. И кошмарът с афганистанската война нямаше да го има. И полумъртвите генерални секретари. И границите щяха да се отворят много по-рано. И никога нямаше да си тръгнат Солженицин, Бродски, Довлатов, Аксьонов. Да, аз също щях да живея където съм израснал, а не където попаднах.

Оказали се на кръстопът, танковете посякоха възможността за свободен вектор на развитие на съветската история. Но може и такъв вектор никога да не е имало. Все пак, половин век по-късно всичко се повтори. И това, което за нас беше Прага през 1968 г., днес е Крим. Както и тогава, окупационна армия се намеси в спора на славянските народи за тяхното място в Европа. Както и тогава, унизиха патриотизма до оправдание за агресията. Както и тогава, престъпният режим си намери защитници, повтарящи мантрата „ако не бяхме влезли ние, щеше да влезе Америка“.

Новото за мен е, че сред апологетите се оказаха талантливи колеги, един от които написа: „Последствията от „Пражката пролет“ действително можеха да се окажат катастрофални... Каквото и да се случи, танковете премахнаха проблема“. По мое време с такива не сядахме да пием дори, но аз отдавна живея зад граница и ревизията на безспорна история не представлява за мен тема за обсъждане.

Другото е, че всяко руско поколение получава своята "Прага" и пред всяко тя поставя екзистенциалния избор – да бъдеш със себе си или с Родината, както – по думите на Фридрих Дюренмат – нарича себе си всяка държава, когато започва да убива.

...

Александър Генис е писател и журналист, който живее в Ню Йорк. Текстът е публикуван на сайта на "Радио Свобода". Преводът е на Клуб Z.

Публикуваме този текст по повод 50 години от нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия на 20 август 1968 г.