Стъклото на стенния часовник в дневната се счупи, когато правихме ремонта. Той продължи да си тиктака шумно и досадно, но липсата на стъкло откри достъпа ми до стрелките. Не обичах да си лягам в десет и започнах да ги местя, като си давах малко време преди леглото. Баба недовиждаше и въобще не разбра за стъклото. Първо 15 минути. Не ме хванаха. После половин час. Тъкмо бях стигнала час и татко реши да ни провери една вечер и ме разкри. Разбрах, че кражбата на време и лъжата се наказват...

Въпреки това продължих с опитите и като пораснах. Вече лъжа себе си. Слагам часовника си десет минути напред. Оставам си все толкова точна в закъсненията. Всеки път.

С течение на годините открих колко хлъзгава е идеята за времето. Още преди да стигна до брега на физиката, разбрах, че може да се носиш леко и спокойно и в следващия миг да уцелиш някой водопад и да се окажеш без баба и с електронен часовник, който отгоре на всичко и говори.

Ако това не е относителност...

И все пак ми остана нещо. Не беше точно кражба. По-скоро заем, който давах веднъж годишно и после си получавах пак веднъж годишно. Гледах да не се ядосвам, когато местеха часовника напред, и искрено се радвах, когато го връщаха. Получавах цял час.

Сега като искат местенето да спре, няма кой да взема от мен, но и никой няма да ми даде. А така, като 60-те минути не са минали алъш-вериш, са някак много обикновени. Спокойно може да ги проспиш някоя сутрин напук на алармата.

Все ни упрекват, че си губим времето. В социалните мрежи например. Точно там през месец виждам публикации със заглавия, съобщаващи, че времето ни, прекарано из тях, се равнява на 200 прочетени книги годишно. Чудно как Айнщайн е осъзнал относителността на времето, без да си пусне документален филм за Космоса и в 3 ч. през нощта с изненада да установи, че гледа клипчета на жирафи, които носят вратовръзки... Но и при социалните мрежи важат принципите на отпускането на заем, стига да можеш да ги приложиш. Докато даваш от времето си, можеш да научиш много нови и полезни неща, които после да ти спестят повече от това първоначално дадено време. Всъщност може и просто да гледаш кой къде е бил на море...

В стремежа си да не сме от страната на губещите се стараем да запълним всяка минута. За по-сигурно с по няколко неща. Накрая не губим време, а само представа какво наистина правим и защо. Не успяваме да останем в момента, защото сме заети да разпределяме следващите или да анализираме предишните. Страх ни е от статичността, дори и моментна, защото не бива да изоставаме, знаем, че макар и различен за всеки, делът, който получаваме, е ограничен и не спираме дори и когато се налага, за да му се насладим. Доверяваме се на реклами, които ни обещават да спрат времето или поне да скрият замалко следите му, и се надбягваме със себе си до пълно изтощение.

А времето не бяга, не се и точи безкрайно бавно

Просто не успява да се вмести в нашите представи. Ние обаче упорито се опитваме да го дресираме и в някои по-добри случаи да го разберем. Е, до момента не сме успели. Само режем части от него, за да го вкараме  в познати категории. А то, безразлично към терзанията ни, следва хода си. Ние подобно на катаджии проверяваме пияно ли е и го караме да върви в права линия. Продължаваме да спорим как да го си разделим, как да го използваме и как да спечелим от него. Евентуално и да си го обясним. А то продължава да крие своите неизвестности, но колкото и да са те, едно е сигурно – всички искаме още от него. Повече. Въпреки извода на Тери Пратчет:

„Времето е наркотик. Твърде много от него те убива.”

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".