Първата ни пълна седмица в университета е т. нар. интеграционна седмица. Честно, нямам представа какво ще да е това. В понеделник сме в кампуса в 1.30 ч. на обяд – както ни е инструктирала онлайн платформата, която съдържа и разписанието на всички курсове по дни и часове.

Намираме се в голяма зала – 46 (по данни на международния координатор Гийом) чужденци – най-вече студенти по "Еразъм+", и поне три пъти повече французи първокурсници. Никой не знае какво ще се случва. Но ни е забавно – запознаваме се с хора отвсякъде, разказваме си за приключенията от първите дни в Нант…

Влиза преподавателят – британец, който говори, разбира се, перфектен английски (музика за ушите ми) и безупречен френски.

Задачата ни за интеграционната седмица – разделени сме на пет групи – три френскоезични и две англоезични. Всяка група получава една професия – специалист по връзки с обществеността, журналист или нещо друго, свързано с комуникации (такава е специалността ни, не за друго). Имаме си и по един наставник – избран пак на случаен принцип. Ще имаме на разположение и по един специалист по социални медии, който да отговаря на въпросите ни в два от дните. Задачата ни е да създадем „съдържание“ (този израз звучи ужасно на всички езици, съгласете се) за професията и как ѝ влияят социалните медии и да разпространяваме това „съдържание“ в социалните мрежи. Организацията, идеите и осъществяването им са си наша работа. В петък – презентация на свършеното през седмицата.

Има ли въпроси, пита Андрю. Ние се блещим озадачено. Твърде много, просто не знаем откъде да започнем, мисля си. След това нашата група се среща с наставничката си. Професията ѝ е мениджър на вътрешната комуникация. Честно казано, не знам точно какво прави тази персона, но… ще разбера, надявам се. Наставничката ни също. Лек скептицизъм се поражда в иначе, смея да твърдя, широко скроения ми мозък.

След два часа вече сме се споразумели за организацията – правим общо седем групи от по четирима или петима души. Две от тях отговарят за визуално съдържание – снимки, инфографики и т. н. Три са за видео и аудио „съдържание“. Още три – за статии. Всяка от тях си има нещо като отговорник, който участва в редакционен съвет. Той би трябвало да решава кога, какво и дали да се публикува, но ние дружно и дипломатично се споразумяваме да се разбираме предварително за темите, за да не си губим времето с нещо, което няма да види бял свят.

Общо 14-те души, които се очаква да пишем статии, се отделяме, за да доуточним организацията. В крайна сметка ще пиша дълги статии в група с трима французи, които, както самите те споделиха, не знаят как точно ще пишат на английски (а пък сме в англоезична група). Отговорник ни е Максим – единственото момче сред всички над 30 души. За днес толкова. От утре започваме същинската работа.

На път към вкъщи срещам Катя. И тяхната група хич не знае какво се случва. Заговаряме се и с една французойка от френскоезична група. И те са също толкова объркани. Добре, казвам си. Поне не сме само ние.

***

Следващите дни работим здраво. Пишем, снимаме, монтираме, вземаме интервюта… Опитваме се да отговорим на собствените си въпроси чрез текстовете и клиповете. Преди това всеки от нас си е направил профил във всички популярни социални мрежи, в които не е имал досега. Стратегията ни е желязна. Внедряваме се в професионални групи, споделяме разни неща, после те споделят. Тагваме разни организации с много последователи, които после също споделят…

За една седмица, без да сме имали каквито и да е лекции и без почти никаква помощ от преподаватели, правим разни неща, които не сме си мислели, че можем. Малко е странно за нас. Никой, дори френските студенти, не е свикнал да се обучава така. Първоначално оплакванията валят отвсякъде – наставничката не ни помагала достатъчно, методите на университета били „меко казано странни“ и т. н.

Обаче накрая все пак сме се организирали (сами) и сме направили нещо (и то добро). Странно наистина… И няма нищо общо с методите на българското висше образование, както вероятно ви прави впечатление.

***

В четвъртък следобед работата върви към приключване. Страницата ни в платформата съдържа достатъчно статии, снимки, графики, видео и тийзъри, които споделяме непрекъснато. Специалистът по социални медии ни съветва да си създадем имидж на групата, като пускаме снимки и клипове „от кухнята“. Това привлича аудитория, каза той. И поражда междукултурен обмен на простотия, става ни ясно по-късно. Вече съм чувала богата колекция ругатни освен на френски и английски, и на испански, чешки, полски, датски, арабски…

Презентацията е почти готова, утре ще допълним само цифрите. Тръгваме си. Междувременно на мен и на Катя ни подаряват билети за голямото парти за чуждестранни студенти, което е организирано тази вечер. Чудим се до последно. Накрая решаваме да отидем за по бира и да се приберем.

Преди това правим малка разходка покрай Лоара, която е по-красива през нощта. Стигаме във въпросния клуб, влизаме. Издържаме по-малко от 15 минути. Претъпкано, шумно, не можеш да си размениш две думи с никого. Досадно и скучно.

Тръгваме си към 11 часа малко кисели, че изобщо сме се разкарали. Стигаме до спирката на трамвая – 23 минути. Супер. Оставаме да чакаме. Изведнъж, сякаш отникъде, срещу нас изскачат двама типове, които се вмъкват между двете. Първата ни реакция е да се отдръпнем рязко. Те правят същото. Секунда по-късно усещам, че телефонът ми не е в джоба. Мамка му…

Викам към единия тип, който вече се отдалечава. Хората на спирката не реагират. Двамата си разменят няколко думи, които не разбирам. Не е френски, нито английски… Тръгвам към тях. Докато единият се опитва да подаде телефона ми на другия, той пада на земята. Катя го взема и побягваме. Тичаме поне половин километър. И ние не знаем защо. Никой не ни гони. Спираме, проверяваме дали всичките ни вещи са си на местата. Гледаме се сащисано няколко минути.

После ми хрумва, че трябва да се обадим в полицията. Обясняваме се с дамата на телефона около десет минути – къде е станало, колко души са били, облекло, отличителни белези. Почти нищо не помним. Като че говореха на някаква форма на арабски, казва Катя на операторката. Бившата ми съквартирантка в Студентския град учеше арабски… Защо ли не прихванах някакви знания от нея, мисля си…

Докато се прибираме към квартирата, осъзнаваме какъв късмет сме извадили. Можеше да бъдат въоръжени… По-късно разбираме, че не само ние сме си имали подобни проблеми тази вечер.

***

В петък на обяд се събираме в университета. Петима души изявяват желание да презентират това, което сме свършили тази седмица. Останалите продължаваме с офанзивата в социалните мрежи. Накрая събираме числата – 4-дневната ни страница има към 2000 преглеждания, около 200 споделяния на публикации в туитър и не помня още колко в други социални мрежи. Отговорниците за видеото предават на IT екипа видеото, което сме си избрали да покажем. После наставничката ни казва, че те били впечатлени.

Презентациите са интересни. Другите групи също са направили страхотни неща – статии, видео и т. н. И намирам за необходимо да повторя – без никой нищо да ни е преподавал преди това.

„И какво ще получим като награда“, пита накрая един от колегите.

Self-satisfaction, отговаря невъзмутимо Андрю и се усмихва. Залата избухва в смях.

Харесва ми. И е нещо, което българските студенти често забравяме. Никой не е длъжен да ни налива „материал“ в главите. Наша отговорност е да търсим, да четем, да създаваме. А не само да се оплакваме.

Което, разбира се, не променя факта, че българското висше образование си има огромни недостатъци. Например не намира начин да ни накара да извлечем горния извод, резултат от една седмица във френски университет. Не помня и някога да сме получили задача, напомняща тези тук. Но е малко смешно да се оплакваме непрекъснато от преподавателите, материалната база и т. н., ако ние не сме си мръднали пръста, за да променим ситуацията. Убедена съм, че при горепоставената задача значителна част от студентите в български университети щяха да си останат с оплакването от това, че преди това никой на нищо не ги е научил.

***

Тръгваме си, нелишени от малко self-satisfaction… и облекчение, че накрая всичко свърши и ще ходим да спим. Няколко колеги отиват да купонясват. Канят ни, но ние дискретно им обясняваме, че сме уморени. Когато се прибираме, котаракът ни чака пред вратата. Паскал и Доминик заминаха при дъщеря си в Париж. А междувременно ние трябва да храним киселия разглезен котарак. Все още е доста враждебен. Дори след като следващата сутрин ме буди в седем сутринта, за да му пусна кранчето. Пие само течаща вода от кранчето, представяте ли си… И май е решил, че ще му слугуваме. Ама не е познал.

За събота сме си предвидили културен туризъм – Двореца на дуковете на Бретан, църкви (само такива с историческо значение, да не решите, че неволите ни правят религиозни), галерии… За неделя – мързел (защото тук сме просто студенти, които за няколко месеца само ще учат, без да работят) и някое и друго писмо. И ако се чудите, докато ви пиша това, котаракът дойде и учтиво ме помоли да легне върху краката ми. Знаех си, че ще омая някой аристократичен французин. Май котаракът беше най-практичният избор – все пак с него ще живея още няколко месеца…

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".