В началото на седмицата в София бе открита пътуваща фотографска изложба под надслов „Защото е важно да говорим“. Организирана от Ирина Атанасова, създателка на платформата „Кожа“, и фотографа Веско Николов, изложбата цели да провокира обществена дискусия за депресията, тревожността и други все по-често срещани психични състояния .

Изложбата, която можете да разгледате в Salted Café Sofia до 15 февруари, разказва за битките със страха и тревожността на популярни личности като разследващата журналистка Миролюба Бенатова, телевизионния водещ Део и ултрамаратонеца Краси Георгиев. Разкривайки своите уязвимости, тези хора изпращат много ясно послание: няма нищо срамно в това да признаеш, че страдаш от депресия или друг психически проблем, както и в това да потърсиш помощ от специалист. Това е добро начало, защото, както знаем, за да решим един проблем, първо трябва да го назовем и разберем.

Код „Депресия“

През март 2017 г. Световната здравна организация определи депресията за водеща причина за влошаването на здравето на хората. По изчисления на организацията броят на страдащите от депресия в света се е увеличил с над 18% между 2005 и 2015 г. и вече надхвърля 300 милиона души. СЗО посочва и някои от корените на проблема: липсата на подкрепа за хората с психични заболявания и страха от лепването на етикети, които карат много от афектираните да не търсят специализирана помощ. Така те остават сами в борбата с коварното заболяване и произтичащите от него страхове, чувство на безнадеждност и мисли за самонарянаве, в това число и самоубийство.

Както пише журналистката Веселина Седларска в книгата си „Депресията ме обича“:

Веселина Седларска: "Депресираните не обичат да говорят за състоянието си. Те знаят, че другите няма да разберат. Самите те не се разбират, самите те се обвиняват, самите те се срамуват, самите те изпитват вина. Как биха могли да ги разберат тези, пред които се срамуват и изпитват вина? Особено когато депресията е безпричинна."

Другата лоша новина е, че депресията не е единственият повод за притеснение. Списъкът с рискови състояния включва още биполярно афективно разстройство, тревожност, паник атаки, хранителни разстройства като анорексия, булимия и др. Симптомите са сходни: постоянна тъга и/или тревожност, апатия или свръхактивност, промяна в апетита и/или съня, неспособност за концентрация, нерешителност и чувство на малоценност и безнадеждност. От своя страна тази комбинация от емоции с негативен заряд може да отключи диабет и сърдечносъдови или други заболявания и да доведе до злоупотреба с алкохол или наркотици.

Светът е голям и стрес дебне отвсякъде

Тревожно-депресивните състояния тровят живота на стотици милиони хора. Въпреки това в България за тях или не се говори, или се говори с нотка на пренебрежение. Ако човек се осмели да признае, че страда от заболяване като депресия, той е много вероятно да срещне реакция от сорта на „Стига с тези глупости, стегни се малко! Баба ти и дядо ти все от депресия са страдали!“ Истината е, че депресията (или меланхолията, както е била наричана в миналото), тревожността и другите психични заболявания съществуват, откакто съществуват хората. Това, че за тях се говори повече през последните няколко десетилетия, има своето логично обяснение.

От една страна, психотерапията се обособява като наука сравнително скоро. Това създава условия за далеч по-пълноценна дискусия по въпроси, свързани с психичното ни здраве, отколкото е било възможно в миналото.

От друга страна, съвременният свят предлага отлични условия за отключването на всякакви психични заболявания. На първо място е самотата, която в най-уредените държави бързо се превръща в епидемия. За цялостното отчуждаване между хората допринася и комбинацията от забързания начин на живот в големите градове и преобладаващото електронно общуване. После идва стресът на работното място в условията на глобална конкуренция, подклаждан от страха, че изоставаш и по всяко време можеш да загубиш източника си на прехрана. За растящата невротичност допринасят и утвърждаваните от медиите образи на бизнесмени, които се хвалят, че спят в офиса, в склада или на поточната линия, както и изобилието от информация и възможности за професионално развитие, пътуване и забавление. Глобалната маркетинг машина налива допълнително масло в огъня, като ни убеждава 24/7, че за да бъдем по-красиви, по-умни и по-щастливи, трябва да купим този или онзи продукт (скритото послание e: „В момента не ставаш за нищо!“) Черешката на тортата са социалните мрежи. Facebook, Instagram и компания със сигурност улесняват живота ни и предлагат невероятни възможности за общуване и забавление. В същото време обаче те всяка минута ни напомнят колко семпъл е животът ни в сравнение с този на наши близки и познати, които прелитат от един купон на друг, от един плаж на друг и от една страна в друга, създавайки илюзията, че животът им върви по мед и масло (защото малцина качват снимки от моментите, в които са на дъното).

Ситуацията се усложнява още повече от неутолимия ни глад за постижения и материални придобивки. Той лесно може да ни хвърли в обятията на депресията или сродни състояния, защото ние, хората, винаги искаме повече или нещо по-добро от това, което вече имаме.

Веселина Седларска: "Живеем в култура, която гледа на живота не като процес, а като на поредица от постижения. Ако си зле, докато се бориш за постижението, то самото постижение ще те излекува – това е голямата заблуда. Тя звучи логично, но просто не е истина. Колко пъти сте си казвали, че ако постигнете еди-какво, най-после ще бъдете щастливи. И го постигате. Но не ставате щастливи. Може би следващото постижение ще е лечебно? Но и то не променя нещата. И така живеем пунктирано от постижение на постижение, от преследване на съвършенството в едно до преследване на съвършенството в друго. А преследваното щастие не идва. Защото неговата природа не е да идва, а да придружава. Да ни придружава в процеса на живеенето и работата. То не е спирка, пътуване е."

Погрешните представи за психичните заболявания

Светът, в който живеем, прелива от възможности, за каквито нашите родители дори не са можели да мечтаят. Същите тези възможности обаче създават нови предизвикателства, които могат да доведат до свръхпретоварване на психиката ни.

Едно от тези предизвикателства е FOMO (от англ. fear of missing out) – постоянният страх, че каквото и да правим в даден момент, пропускаме нещо по-вълнуващо или по-полезно. Този страх не съществува от вчера, но днес е многократно по-силен поради простичкия факт, че сме многократно по-информирани за възможностите, които предлага светът, и начина, по който нашите близки и приятели и нашите идоли прекарват времето си. Днес имаме по-голям избор от който и да било друг период в човешката история и е нормално да искаме да се възползваме от всички опции, които имаме, но това няма как да се случи, защото продължаваме да разполагаме само с 24 часа в денонощието и във всеки един момент можем да присъстваме физически само на едно място.

Другото голямо предизвикателство е постоянната несигурност, която изисква от нас все по-добра адаптивност и влияе пряко на психичното ни състояние. Израелският историк Ювал Ноа Харари, автор на великолепните книги Sapiens, Homo Deus и 21 Lessons for the 21st Century, с право препоръчва да положим усилия да изградим емоционална интелигентност и психологическа гъвкавост, защото най-големите предизвикателства на бъдещето ще бъдат от психологическо естество.

За да се справим с тези предизвикателства, първо е нужно да се отървем от погрешните представи за психичните заболявания. Тук ще обърна внимание на две от тези представи.

Повечето хора приемат психичните заболявания като признак на слабост. Тази нагласа е проблематична по две причини. Първо, всичкие ние имаме своите слабости и недостатъци, така че колкото и да ги прикриваме, те няма да изчезнат. И второ, ако наистина познаваме състояния като депресията, то тогава и за миг не бихме си помислили, че страдащите от тях са слаби, защото борбата с тези състояния сама по себе си е доказателство за огромна сила. В книгата си Notes on a Nervous Planet британският писател Мат Хейг, който познава депресията, тревожността и паник атаките от първа ръка, обяснява по брилянтен начин защо психичните заболявания може да са проява на всичко друго, но не и на слабост.

Мат Хейг: "Да жиееш с тревожност, да се появяваш там, където трябва, и да правиш неща, когато страдаш от тревожност, изисква сила, която повечето хора никога няма да познаят. Трябва да спрем да приравняваме състоянието с пациента. Нуждаем се от по-нюансирано разбиране на различните тежести, които чувстват хората. Ходенето до магазина може да бъде проява на сила, ако носиш огромна невидима тежест."

Другата крайно погрешна представа за тревожно-депресивните състояния е, че те се срещат само сред хората, преминали определена възраст. Няма да забравя как на среща на един читателски клуб в София една жена изрази недоумение как е възможно човек да страда от депресия, когато е само на 24 г. (както се случва с Мат Хейг).

Аз съм на 25 г. Постоянната тревожност, провокирана от обсесивно-компулсивни и хранителни разстройства, влезе в живота ми преди повече от десетилетие. Едно трагично събитие – смъртта на баба ми по майчина линия, която се грижи немалко за мен – породи страхове, които се проявяваха под различна форма през годините. Днес осъзнавам, че аз нямаше да се справя, ако не бях потърсил специализирана помощ – което направих след дълги увещания от страна на майка ми, защото, както отбелязах по-рано, страдащите от психични заболявания обикновено таят болката в себе си. Този болезнен опит ми помогна да разбера, че тревожно-депресивните състояния се появяват в отговор на определени житейски ситуации, които не са непременно зависими от възрастта ни, и че колкото по-рано болният потърси помощ, толкова по-голям шанс има отново да заживее пълноценно.

Мат Хейг: "Ако не се чувствате добре психически, лекувайте се, както бихте направили в случая на какъвто и да било физически проблем. Астма, грип, каквото и да е. Направете необходимото, за да се оправите. И изобщо не изпитвайте срам заради това. Спрете да ходите със счупен крак!"

И едно важно уточнение от Мат Хейг: говоренето за психичните заболявания допринася пряко за спасяването на човешки животи. А когато можем да спасим дори един човешки живот, нямаме моралното право да мълчим!

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".