Българската журналистка Веселина Седларска издаде четвъртата си книга. "Депресията ме обича" (изд. "Сиела" 2018) е сборник с истории, които помагат да намерим ориентири в усещането за липса на бъдеще. Или както и авторка казва: "Наистина депресията ни обича, защото тя е от онези приятели, които ни съветват да не обръщаме внимание на проблемите си". Клуб Z предлага откъс от новата книга на Веселина Седларска. 

Will you still need me, will you still feed me,
When I’m sixty four?

Дики ми носи череши. Няма по-щастливо изречение за мен. Всичките ми претенции към света и живота са събрани в него. Лалетата са Коледа – обещание, че хубавото се ражда и оттук насетне ще расте. Черешите са Нова година – слънцето е напълнило шепата ти със сладост, започва ново броене. Дики е мъжът ми. „Ще се нуждаеш ли от мен все още, ще ме храниш ли все така, когато стана на шейсет и четири?“ След няколко дни ще стана на 64. Дики влиза в стаята и ми подава купа с череши.

Пол Макартни пише тази песен през 1966 година. Когато я записват през декември на същата година, тя вече е с автори Макартни-Ленън. През същата година бащата на Пол Макартни навършил 64 години, майка му си е отишла много преди това. Когато Пол се ражда през 1942 година в Ливърпул,  мъжете в Англия живeят средно до 63 години. Когато я чух за първи път си мислех, че цифрата просто пасва на нотите като облади-облада. Пак когато я чух за пръв път не вярвах, че някога ще бъда на 64 години.

Тогава слушахме основно „Соme together“, разбира се

Чухме я още в края на 1969-а,  месеци след като албумът „Abbey Road“ излезе. Някой от учителите ни го беше донесъл. Ние предпочитахме да мислим, че го е донесъл мистър Фокс, защото го харесвахме почти колкото четиримата битълси. Мистър Фокс идваше от друг свят, преподаваше ни биология, но не по учебник, разнасяше един скелет, който наричаше Дилайла и ни обясняваше как Дилайла гледа, как чува, как храносмила. „Дилайла е изяла един сандвич, обяснете, какво се случва след това.“  Очакваше се да разкажем какво става с храната, след като попадне в тялото. Ходеше с дънки, думите се оформяха и излитаха от устата му като приказни балончета, които ние никога нямаше да постигнем с нашето сричане на английски. Неговите твърди Т и Д се бяха родили под други небеса, ние се мъчехме да имаме толкова отчетливо П, че да загасим свещ, докато го произнасяме, а той го имаше по рождение. Но албумът най-вероятно беше донесен не от него, а от българин, учителите ни от гимназията ходеха в Англия на специализация и с това се връщаха – учебници, книги, музика.

Така и не знам как „Abbey Road” бе попаднал в радиоточката

Радиоточката на практика бяха няколко момчета от големите класове и едно бакелитово радио, закачено над бръшляна на един от входовете. Те ни показаха „тавата“. „Тавата“ беше като всяка друга грамофонна плоча, обаче обложката, обложката… Пресичащите улицата по пешеходната пътека четирима. Джон в бяло, зад него Ринго в черно, после Пол с цигара в ръката и с боси крака, накрая Джордж  дънково син от врата до петите. Косите им, господи, косите им. В нашата гимназия момичетата можехме да имаме или много къса коса, или плитки. Но за плитка се признаваше само онова нещо, което има три преплитания. Така че ако си влязла в гимназията с къса прическа, излизаш си с къса, няма как косата ти да порасне през лятната ваканция за три преплитания.

Такива бяха мерките, ясни и прости

Полата можеше да е два пръста над коляното. Къси чорапи може, три-четвърти - не. Като изпълниш тези и още стотина изисквания, свързани с оправянето на леглото и подреждане на гардеробчето по образец, загасяне на лампата точно в 22 ч., дежурене в кухнята, почистване на спалнята и т.н., можеш да излезеш в отпуск за 4 часа в събота следобед (за баня) и в неделя за 7 часа (баня, кино, принцеса с кока-кола).

Гледахме обложката на “Abbey Road” – съвсем обикновена улица, пешеходната пътека като пешеходната пътека пред пансиона ни, а не вярвахме, че я има. Знаехме, че е на нашата земя, но не беше в нашия свят. Към седем вечерта, когато следобедната занималня и вечерята приключеше, батковците пускаха радиоточката.

Разнасяше се „Love is all you need“

и ние вярвахме, че е точно така. Мотаехме се из двора на гимназията, седяхме на пейките под дървото, но което висеше камбаната, с която събуждаха пансиона в шест без десет, слушахме „Бийтълс“. Гимназията се намираше в старата пловдивска семинария, внушителна и мрачна сграда, на последния етаж с малки кръгли прозорчета, зад които живеехме ние, момичетата. Беше обградена с такива зидове, за каквито обикновено се казва, че пиле не може да ги прехвръкне. Изглеждаха ми много високи, и широки бяха, имаше в тях ниши, за които някой каза, че като се почопли малко мазилката, се показва рисунка на икона. Не чоплехме, това би ни струвало лишаване поне от две отпуски. Зад зидовете надвечер се събираха млади хора от Пловдив. Ние вътре, те отвън, слушахме заедно „Бийтълс“. Другаде нямаше къде да чуем техни песни. А „Бийтълс“ бяха нашата икона.

После…

Десетилетия после започнахме да се чудим имало ли е наистина такова време, както – когато имахме това време – се чудехме има ли наистина такова място като „Аbbey Road”. И започнахме да мечтаем да се върнем във времето, както тогава да отидем на мястото. Дъщеря ни вече работеше в музикална компания в Лондон. „Отивам да занеса едни документи в звукозаписното студио – каза, - то се намира на “Abbey Road“, не знам дали знаете, че там са записвали Бийтълс.“ Божичко, какво си мисли, какво знае тя за нас! Прескачам какво й отговорихме ние, но общо взето всички упреци, които ни дойдоха на ума. „Добре, де – рече ,– тогава наберете в 11 ч. българско време този сайт, на него има постоянно действаща камера, която показва същата онази пешеходна пътека и ще ме видите да преминавам по нея.“  Прескачам мислите и чувствата, които ме завихриха, беше нещо като онова прожектиране на филмова лента за живота ни, което казват, че се случвало в мига на смъртта.

Заседнах пред монитора половин час по-рано.

По пешеходната пътека на Abbey Road в Лондон преминаваха хора . Мястото съществуваше. Имаше го, там си беше. Не точно мястото, което носех в душата си. Беше място от географията, от картата, от монитора. В 11 часа по пешеходната пътека премина нашето момиче. И мястото стана същото като мястото в душата ми. Кръгът се затвори. Животът е кръг, който се състои от много кръгове.

„Will you still need me,
Will you still feed me…“

След дни ще стана на 64. Дики ми носи череши. Още един годишен кръг се затваря. Кръг след кръг, животът е кълбо, череша е.